Хю влезе в задния двор и Тайлър се втурна да поеме юздите.
— Как е момчето, милорд? — попита загрижено той, щом господарят му скочи на земята. — И аз имам син на неговата възраст.
Тайлър беше оседлал коня на Хю и бе държал Робин, докато бащата се настани на седлото. Съчувствието му изглеждаше искрено, особено когато бе подал болното дете в ръцете на бащата.
— Благодаря, вече е в добри ръце — отговори кратко Хю и погледна замислено новия слуга. Тайлър изглеждаше подходящ за домашен прислужник. Работеше еднакво добре в кухнята, оборите и складовете. Беше навсякъде и бързо бе станал незаменим.
— Прегледай ремъка — нареди кратко той. — Преди малко се разхлаби. В кожата има цепнатина.
— Веднага, милорд. Ще се погрижа за жребеца ви и веднага ще се заема с ремъците.
Хю кимна и се запъти към къщата.
Тайлър го проследи с присвити очи. Момчето щеше да се отърве — разбира се, ако лорд Хю не бе закъснял с изнасянето му от къщата. Това бе възможно, дори вероятно. Но той трябваше да бъде сигурен. Засега щеше да съсредоточи усилията си върху бащата.
Когато Хю влезе в къщата през задната врата, към него се приближи Джак Стедмън.
— Само една дума, милорд!
— Какво има, Джак? — Хю свали ръкавиците си.
— Знаете ли, сър, Уил Малфой е изчезнал. Оставих го пред портата на лорд-пазителя на печата, за да следи кой влиза и излиза. Бях му заповядал да стои през цялата нощ, но когато сутринта изпратих хора да го вземат, те не го намерили.
— Оставил си го там цяла нощ, макар да бях решил, че по-нататъшното наблюдение е безсмислено?
— Това беше въпрос на дисциплина, милорд.
— Аха. — Хю никога не поставяше под въпрос авторитета на Джак пред войниците. — Дали си е тръгнал по своя воля?
Джак поклати глава.
— Невъзможно. Той е добър човек, само от време на време проявява ината си. Но гарантирам, че никога не би напуснал поста си.
— Може би е попаднал в сбиване?
— Това е възможно, но не знам… — Джак отново поклати глава. — Той е толкова добър с меча и юмруците, че са необходими поне трима здрави мъже, за да го победят. Претърсихме всички улички наоколо.
— Къде тогава може да е? — Хю разбра, че Джак имаше собствено мнение по въпроса.
— Това е загадка, сър — но ако случайно е забелязал търсения от вас човек, сигурно го е последвал.
Хю го погледна замислено.
— В такъв случай ще се появи отново.
— Да, сър.
— Тогава да изчакаме.
— Да, сър.
Хю го отпрати с кимване и влезе в залата. Обяснението на Джак му се струваше невероятно. Не му се вярваше гостите на лорд Кромуел да излизат на улицата на разсъмване.
— Къде е Робин, сър? Ще оздравее ли? — Пипа се хвърли към него още с влизането му. — Къде го отнесохте?
Хю, който иначе се чувстваше съвсем естествено в компанията на момиченцето, сега се усмихна едва- едва.
— Да, Робин ще оздравее — отговори твърдо той.
— Но къде е той, лорд Хю? — Тихият глас на Пен беше много по-мелодичен от пронизителното гласче на малката.
Хю погледна над главите на момичетата към Гуинивър, която стоеше до вратата и го наблюдаваше изплашено. Отново трябваше да се принуди да се усмихне.
— При една стара приятелка с голям опит в гледането на болни. Хайде да обядваме. Вече е късно, а следобед трябва да свърша много неща.
Всички насядаха по масите. Атмосферата беше потисната, тъй като всеки усещаше отсъствието на Робин. Хю наблюдаваше скритом Гуинивър. Подозрението, че тя ще се опита да го отрови на собствената му трапеза, беше абсурдно. Трябваше да обуздае фантазията си… на маса с толкова много хора беше невъзможно само той да яде от отровено ястие или да пие отровна напитка. Въпреки това остана нащрек през цялото време и ядеше само от ястията, които тя вече беше опитала.
Гуинивър нямаше апетит. Мъжът й отново беше студен, неумолим и подозрителен както по времето на първата им среща. Нито следа от чувството му за хумор, от топлината и страстта, които иначе пулсираха съвсем близо под повърхността. Даже в гнева му се усещаше страстно желание. Сега обаче то беше задушено и на негово място беше дошло нещо, което тя можеше да обозначи само като недоверие. А това беше непоносимо, невероятно, възмутително обстоятелство. Разочарованието й лека-полека чезнеше и отстъпваше място на нов гняв.
— Трябва да поговорим — изрече рязко тя. — След обяда. След тази покана тя не му каза нищо повече, ограничавайки разговорите си с децата и магистъра, който правеше всичко възможно да запълва дългите паузи с дълбокомислени научни разсъждения. Всички приписаха мълчанието на Хю на загрижеността му за Робин.
Веднага след като се нахрани, Гуинивър стана от масата.
— Магистър Хауърд, бихте ли направили една разходка с момичетата? Денят е хубав и те ще могат да научат много неща за града и историята му.
— Трябват им придружители — намеси се строго Хю. — Един старец и две малки момичета не могат да излязат сами из града… това е абсурдно. Джак! — Той махна на своя лейтенант, който тъкмо се готвеше да излезе.
— Да, сър? — Джак веднага дотича при тях.
— Погрижи се трима войници да придружат магистър Хауърд и дъщерите на лейди Гуинивър, които искат да се разходят из града.
Джак кимна и се отдалечи. Пипа погледна смаяно втория си баща.
— Вие ни се сърдите — установи тя. — Защо, лорд Хю?
— Не, не ни се сърди — възрази поучително Пен. — Лорд Хю се тревожи за Робин.
— Пен е права — подкрепи я Хю и тонът му омекна. — Не се сърдя на никого, Пипа. — Той се усмихна на детето и го потупа по рамото. — Хайде, вървете да се разходите!
Пипа се поколеба. На устата и напираха десетки въпроси. Явно беше усетила колко усилия му струваше да общува естествено с тях.
— Вървете да си вземете наметките! — намеси се енергично Гуинивър. — Не карайте магистъра да ви чака.
Пипа хвана сестра си за ръката и я поведе към стълбата. Хю се обърна към Гуинивър:
— Пожелахте да говорите с мен, мадам. — Тонът му беше безизразен, погледът затворен.
— Да се качим горе — предложи тя. — На четири очи се говори по-добре. — Тя изкачи стълбата след дъщерите си, както винаги с изправен гръб, грациозна, но цялото й поведение издаваше гняв.
Влезе в общата им спалня и остави вратата отворена. Хю влезе, затвори и се облегна на рамката.
— Е?
— Какво значи „е“? — попита остро тя и бързо се обърна към него. Стоеше пред прозореца, обърнала гръб на светлината, ръцете й бяха както винаги преплетени пред гърдите. Отразената от бялото копринено боне светлина обграждаше главата й като златна аура. — Какво става тук, Хю?
Той разтърка челото си, силно и бързо, докато размисляше какво би могъл да й отговори. Нямаше думи, с които да опише подозрението си. Нямаше доказателства. Въпреки убеждението си не посмя да каже нищо.
— Страхувам се за Робин. Това е всичко.
