зачервената, възпалена плът. След това хвана юздите със здравата си ръка и поведе куцащия кон към дома си.
Тайлър! Ето го доказателството! Гуинивър беше назначила Тайлър на работа в къщата му. Гуинивър и Кроудър… Тайлър се беше качил на горния етаж и беше напръскал стаята на Робин с отрова… Тайлър беше напълнил лампата с масло… Тайлър се бе погрижил за коня му…
В сърцето му нахлу неудържим гняв. Той откъсна раздрания си ръкав, за да погледне раната в рамото си. Тя беше дълга, но повърхностна и кръвта вече засъхваше, но ножът вероятно е бил отровен. Тайлър сигурно беше взел тази предохранителна мярка. Дясната му ръка пулсираше от болка. Той стисна здраво зъби и опипа раненото място със здравата си ръка. Кожата беше зачервена и подута, но май нямаше нищо счупено. Само дето болката беше толкова силна, че му се гадеше и по челото му избиваше пот. Болеше го и рамото, където го бе улучило копитото.
Гневът му непрекъснато нарастваше и накрая прогони изцяло трезвото размишление. Той я обичаше, а тя го омагьоса, разпростря мрежите си върху него и го улови като нещастен паяк. А след това се опита да го унищожи, както бе унищожила и другите си мъже, които също като него се бяха оплели в копринените й мрежи.
Хю измина пътя до дома си в мъгла от гняв и отчаяние. Отведе коня в обора и нареди на уплашените ратаи да лекуват копитото с хладни компреси. След това влезе в къщата.
Гуинивър беше в кухнята и говореше с Кроудър, когато Хю се появи откъм обора. Като го видя, лицето й побеля.
— Какво се е случило, за бога? Нещо с Робин ли?
— Ела с мен — изръмжа той, без да движи устните си. Сграбчи китката й и тя видя раната на рамото му. Погледът й се плъзна към подутата длан на дясната ръка, скрита в отвора на жакета му.
— Всемогъщи боже! Какво се е случило, Хю? — пошепна ужасено тя, обзета от мрачно предчувствие.
— Ела с мен — повтори със същия тон той и буквално я повлече след себе си.
Тя го последва мълчаливо по задната стълба, докато се озоваха в общата си спалня. Там той я пусна, като че ръката й беше отвратителна змия, и отиде в другия край на помещението.
— Нещо с Робин ли? — повтори с пресекващ глас тя. В гърлото й бе заседнала буца.
— Преди да махна Робин оттук, той е бил отровен — изфуча насреща й Хю. — От твоя наемник!
Гуинивър поклати глава като замаяна.
— Не… не, какво говориш? Какъв наемник?
— Тайлър! — процеди през зъби той. — Тайлър! Ти го назначи в дома ми, ти доведе убиеца при сина ми! Ти нае мъжа, който за малко не ме уби!
— Тайлър? — Гуинивър продължи да клати глава като автомат. В широко отворените й очи се четяха страх и объркване. — Не разбирам за какво говориш, Хю.
Той направи крачка назад и тя се сви като ударена под дивия гняв в погледа му.
— Спестете си лъжите, мадам! Познавам ви. Най-после познавам истинското ви лице. Робин ще оцелее, аз също. — Той се обърна, грабна една свещ и я запали от една цепеница в камината. След това взе бутилката от нощната масичка, извади тапата със зъби и изля съдържанието върху раната на рамото си.
— Вземи това и обгори раната! — Той й подаде горящата свещ. — Имам основание да предполагам, че камата на съучастника ти е била отровна. Изгори раната! — И пъхна мократа си ръка пред лицето й.
— Хю, престани! — извика отчаяно тя. — Ти не си на себе си!
— По дяволите, прави, каквото ти казвам! Знам кой съм, знам и ти каква си. Веднага изгори раната!
Гуинивър взе свещта и кимна примирено. Той беше полудял. Трябваше да се подчини.
— Първо трябва да я почистя — осмели се да възрази тя.
— Не, в никакъв случай! Изгори раната! Сега, веднага!
— Добре, ще го направя. Сложи ръка на масата.
Той го направи и тя поднесе пламъка към раната, прокара го по цялата й дължина. Когато алкохолът се запали и косъмчетата по кожата му пламнаха, помещението се изпълни с миризма на обгорена плът. Лицето му позеленя, брадичката му се разкриви, а устата толкова се сгърчи, че почти изчезна. Ръката му обаче остана неподвижна. Гуинивър вършеше работата си, без да го погледне и без да се плаши от делото си. Решена да отиде докрай, тя изчака, докато синьото пламъче на алкохола угасна и останаха само черни ръбове.
— Ето — прошепна най-после тя. — Доволен ли си сега?
Ноздрите му трепереха, вените на слепоочията му пулсираха, кожата около устата му беше побеляла. Той взе чиста ленена кърпа от масата за миене, уви я около изгорената ръка и се опита да я върже със зъби и с помощта на смачканата си ръка.
Гуинивър не направи опит да му помогне. Не смееше да се доближи до него.
— Какво стана с ръката ти? — Тя искаше да не показва страха си, искаше да говори спокойно и овладяно, да го успокои по някакъв начин. Не искаше да се страхува от този луд непознат.
Хю я удостои с поглед, изпълнен с дълбока омраза, и не отговори.
Тя преглътна и пое дълбоко въздух.
— Позволи ми да намажа раната с мехлем и да я превържа.
— Никога вече няма да се доближиш до мен! — изсъска той. — Никога вече!
Тя го погледна с безкрайна тъга. Той беше обезумял. Заговори му бавно и ясно, изброи фактите, за да изключи всяка заблуда.
— Ти вярваш, че съм се опитала да отровя Робин? Ти вярваш, че Тайлър те е нападнал по моя заповед, за да те убие? — Той трябваше да разбере колко абсурдни бяха обвиненията му. Чувайки ясните, кратки формулировки, той трябваше да проумее, че това не може да е истина. Да осъзнае, че отчаянието и страхът за живота на сина му бяха замъглили разума му.
Той я погледна със същата дълбока омраза.
— Откакто имах глупостта да се оженя за теб, станаха три покушения върху живота ми!
Обзе я отчаяние. Как да го убеди? Какви думи да избере?
— Но аз те обичам, Хю! — Гласът й трепереше.
Той вдигна ръце, сякаш искаше да се предпази от нея, да я задържи далече от себе си.
— Ти лъжеш! Но бог ми е свидетел, че аз наистина те обичах! А сега се махни от живота ми! Не искам да те видя никога вече. Утре ще потеглиш за Дербишайър!
Гуинивър се олюля. Изправена пред това брутално обвинение, пред дивата увереност в погледа му, тя разбра, че той никога не беше вярвал в невинността й. Беше допуснал любовта — или плътската страст, каквото и да беше, да подкопаят увереността му, че тя е виновна за смъртта на Стивън.
Гуинивър направи последен опит, макар да знаеше, че е безполезно. Колкото можеше по-спокойно, тя обясни:
— Ти каза, че за такова пътуване е вече много късно. — Ръката й неволно се вдигна към гърлото. Светът й бе рухнал. Мъжът, когото обичаше, се беше превърнал в зъл, ослепял от гняв непознат. Тя знаеше още от самото начало, че той притежаваше корава, непоколебима страна от характера си, но никога не беше очаквала подобно поведение.
— Въпреки това ще тръгнете още утре. Дъщерите ти ще яздят на възглавници зад моите хора, за да не спирате толкова често. При бърза езда ще стигнете до целта още в началото на декември, преди първия сняг. Този път няма да имаш каруци с луксозни вещи. Слугите ти ще спазват темпото, което ще налагат моите хора. Ескортът, който ще ти дам, ще остане в Малори Хол да те пази.
— Значи ще бъда затворница? — попита тя и лицето й пребледня още повече.
— Да, правилно си схванала — отвърна студено той. — Няма да напускаш Малори Хол без мое съгласие.
— А децата ми? — Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на корема си. — И те ли ще са затворници?
— Щом тръгват с теб, значи са длъжни да спазват условията, които са ти наложени. Ако искаш да им спестиш затворничеството или опасностите и мъките на пътуването, можеш да ги оставиш при мен. Бъди уверена, че няма да ги карам да плащат за греховете на майка си.
