можах да устоя. Пазаруването ми доставя огромно удоволствие. А има и толкова много нови неща, които искам да видя. Ще хапнеш ли кайсия? — Тя седна на пейката до Даниъл. — Какво прави тази сутрин? — попита тя и отхапа с наслада от сочния плод.
— Трудно мога да кажа… виж, окапа се. — Той извади кърпа от джоба и избърса сока, потекъл по брадичката на Хенриета.
Тя се дръпна нетърпеливо.
— Какво да правя, като са толкова сочни? Защо ти е трудно да кажеш?
Даниъл навъси чело.
— Всички са толкова учтиви и любезни, но въпреки това не мога да се добера до главния церемониалмайстор на краля, а без неговото съгласие няма да бъда допуснат скоро до аудиенция при крал Филип. Никой не отхвърля пряко молбата ми, но просто нищо не става. Не зная дали причината е, че не знаят как да се държат с посланик на крал в изгнание. В протокола сигурно няма подобна клауза. — Той поклати потиснат глава. — Но е възможно и да им е ясно какво ще предложа и смятат, че е по-лесно предварително да си спестят отказа.
— Колко неприятно — каза съчувствено Хенриета. Още не се бе озовавала в двора, защото кралицата още не беше готова да я приеме. Едва тогава щеше да й е позволено да прекрачи прага на онова крило в палата, в което живееше нейно величество. Все пак вече я бяха посетили съпругите на някои придворни, с които Даниъл бе установил връзка. Наложи й се да спази направо смехотворните правила на испанския придворен етикет. Затова можеше да си представи атмосферата, която Даниъл й описа.
— Новини от Хага. — Даниъл сгъна листовете и ги пъхна в дълбокия джоб на жакета си.
— От краля?
— Да.
— И какво ти съобщава?
— Не мога да ти кажа, елфичке. Негово величество ми наложи пълно мълчание.
— Но аз съм твоя съпруга.
Той й щипна носа.
— Дори моята съпруга не може да ме накара да разочаровам доверието на своя крал. Впрочем няма и нищо интересно за теб.
— Ти пък откъде знаеш? Или мислиш, че съм твърде млада и глупава, за да го разбера?
— В момента наистина си едно неразумно и упорито дете — избухна Даниъл. — Прекалено неопитна си в държавните дела, за да проумееш съобщенията.
Хенриета пламна от яд и упорито настоя:
— Разбирам повече, отколкото предполагаш. За шотландците ли става дума?
Даниъл стана.
— Мисля, че не си ме слушала внимателно.
Хенриета го последва забързано в къщата, в спалнята с хладен каменен под, белосани стени и спуснати кепенци. Наблюдаваше внимателно как Даниъл подрежда документите в каса за пари, сложена върху украсена с интарзии ракла.
— Не разбирам какво толкова тайно може да има, та да го криеш от мен.
Даниъл само вдигна рамене.
— Поканени сме тази вечер при херцог Медина да ла Торе. Неговият секретар ми предаде тази заран поканата му.
Както Даниъл се бе надявал, съобщението накара Хенриета да забрави огорчението си.
— Първата покана от високопоставен придворен. Това означава ли нещо?
— Твърде е възможно. Но нали ще видим.
— А как трябва да сме облечени? — Хенриета изтича до огромния гардероб. — Колко жалко, че донесохме само скромните си пуритански дрехи, а тук всичко тъне в разкош.
Даниъл не отговори, но наблюдаваше колко отчаяно оглежда Хенриета скромните си тоалети.
— Какво е това? — Тя измъкна учудена същинска мечта от кадифе със цвят на череша и моаре в слонова кост. — Прекрасна е! На кого е?
— Мисля, че ще ти стои добре — каза Даниъл. — Освен това не зная някой освен теб да използва този гардероб.
— Но откъде се взе? — Объркана и ужасно изненадана, Хенриета просто не беше в състояние да разбере закачката на Даниъл.
— От шивача.
— О, Даниъл, знаеш какво искам да кажа! — Тя оправи гънките. — За мен ли е? Наистина е за мен?
— Пробвай я. Ушиха я по мерките на една от твоите рокли.
Официалната рокля беше от червена дамаска с дантелена яка на дълбокото деколте и дантела на ръкавите, украсени с кадифени ленти и панделки, фустата беше от моаре с цвят на слонова кост, украсена и тя с нежна дантела. Хенриета никога не беше носила толкова разкошна дреха.
Даниъл кимна доволен, когато Хенриета му се представи в новия си вид. Както очакваше, цветът подхождаше чудесно на тена и на косата й.
— Сигурно е ужасно скъпа — каза угрижено Хенриета. — А знаеш, че не разполагаме с много пари.
— Достатъчно за няколко нови рокли — увери я Даниъл. — Шивачът ще получи още поръчки.
— Ами ти? Не върви аз да получавам прекрасни нови рокли, а ти да си носиш старите дрехи.
— Срамуваш ли се? — подигра й се той и бързо хвана заканително вдигнатия й юмрук. — Това ли ти е благодарността?
Хенриета застана на пръсти и го целуна по бузите, по носа, по устата.
— Това достатъчно ли е или искаш повече?
— Повече, много повече.
Тази вечер Даниъл наблюдаваше с гордост съпругата си. Момичешкият й чар беше станал сякаш още по-привлекателен от онова самочувствие, което проличаваше в начина, по който се движеше, разговаряше, присъединяваше се към общество толкова различно от онова, с което беше свикнала дотогава. Нямаше да е пресилено тази вечер Хенриета да бъде наречена красавица. В косата й беше вплетен наниз от перли и още един, с рубини. И двата бяха сватбен подарък за Нан, но Даниъл не изпита угризения на съвестта, щом видя в каква чудесна хармония са с външността на Хенриета. Неговата годеница, все още дете, се бе превърнала в чудесна млада жена, с която един съпруг можеше само да се гордее.
— Сър Даниъл, това наше събиране се обогати безкрайно много с присъствието на доня Хенриета. Тя е същинско бижу! — Засуканият комплимент беше на дон Алонсо Херес, който изглеждаше чудесно в тъмните дрехи на испански придворен.
— Моля да ми простите гордостта, дон Алонсо, но трябва да се съглася с вас. — Даниъл отвърна с необходимата учтивост, защото дон Алонсо беше сред приближените на главния церемониалмайстор.
— Доня Тереса ще направи с удоволствие посещение на съпругата ви. Надявам се, че тя ще приема утре.
— За нея ще бъде чест. — Съпругата на дон Алонсо беше една от придворните дами на кралицата и нейното посещение можеше да има за цел само да предаде на Хенриета тържествена покана от нейно величество. Не беше изключено нещата най-сетне да са се придвижили.
Въпреки всичко Даниъл не успяваше да потисне известна тревога. Въпреки хубостта си и придобитото самочувствие, Хенриета си оставаше непокварена, без опит в придворните среди, а дворът на кралицата беше гнездо на клюки и интриги. Не беше сигурен, че ще може да се оправи във всичко това.
Що се отнася до Хенриета, тя се забавляваше, без да подозира какви планове и намерения се въртят около нейната личност. Тя прие толкова ласкателните комплименти на присъстващите дами и господа, музиката мамеше и Хенриета се възползва със сияещи очи от отдавна липсващата й възможност да танцува.
— Тереса, как мислите, доколко я посвещава нейният съпруг в делата си? — Въпросът беше зададен от висока жена с вече посивяла коса, покрита с нежен, обсипан със скъпоценни камъни воал. Черните очи хвърляха остър поглед от силно гримираното лице.
— Трудно е да се каже, но доколкото зная, той е много разумен мъж — отговори събеседничката й,
