Даниъл остави бутилката и чашите на една масичка и тръгна към Хенриета. Стъпките му се отпечатваха отмерено върху каменния под. Той протегна безмълвно ръка и изщрака заповеднически с палец и показалец. Хенриета му подаде документа. Той го пое, сложи го в ковчежето и го заключи. С все същия израз се обърна, наля си вино в чашата, след което почна да се облича за вечерния прием. Хенриета позвъни мълчаливо на камериерката си.
Хенриета не забрави през целия си живот тази вечер. Всеки път, когато дойдеха тежки времена, всеки път, когато се почувстваше потисната и тревожна, неизменно си спомняше за тези часове. В паметта й се бе отпечатала преди всичко абсолютната тишина. Дори в препълнената зала сред глъчката на множество гласове и звуците на оркестъра, образуващи непрекъснат шумен фон, единственото, което тя чуваше беше непроницаемото мълчание на нейния съпруг.
Когато каретата спря отново пред тяхната къща, Даниъл отвори градинската врата и направи път на жена си да влезе. Хенриета забеляза с болка как се дръпна, когато роклята й докосна коленете му. В малкото антре той й подаде свещта, която запали от големия свещник върху мраморната маса. Хенриета изкачи стълбата с наведена глава и едва пред вратата на спалнята разбра, че Даниъл не я е последвал.
Прозорците бяха широко отворени и вътре нахлуваше топъл въздух, пропит от аромата на лавандула и портокалов цвят. Камериерката беше раздигала любовното им ложе от възглавници, когато бе оправяла леглата за през нощта. При спомена за насладите този следобед й се сви сърцето. В тази ужасна изоставеност на Хенриета й се струваше, че всичко това се случва в друга страна и на друг човек.
Докато се събличаше, се вслушваше със страх, дано чуе стъпките на Даниъл. Когато застана вече само по нощница пред огледалото и се залови да среши с обичайните равномерни движения косата си, вратата се отвори. Ръката и застина. Хенриета сякаш замръзна с гръб към вратата.
Долавяше в тази потискаща тишина всеки звук, идващ откъм Даниъл. Той свали благородническото си наметало, ремъка и шпагата, виненочервения жакет. После седна на стола до леглото.
— Хенриета, ела тук.
Спокойната заповед раздра тишината, за която Хенриета си бе помислила, че няма да бъде нарушена никога вече. Сърцето й биеше забързано и тревожно, докато се обръщаше бавно към Даниъл. Той беше сякаш въплъщение на мрачна воля и сърцето й сякаш щеше да се пръсне, а стомахът й силно се присви.
— Защо? — Гласът й дойде, разтреперан, сякаш от много далеч.
— Приближи се!
Тя тръгна колебливо към него, застана пред него. Той се отметна назад и затвори за няколко дълги минути досадено очи.
— Наистина не зная как да постъпя — каза най-сетне безизразно Даниъл. — През цялата вечер си блъсках главата над въпроса как трябва да постъпи съпруг, ако жена му тършува зад гърба му в личните му вещи, която явно не смята, че прави нещо лошо, когато се рови в документи, които той изрично й е забранил да пипа, когато тя, понеже е лишена от чувство за чест…
— Моля те — прекъсна го отчаяна Хенриета. — Изобщо не беше така.
— Значи искаш да отречеш, че те сварих тук с писмото в ръка? — прекъсна я рязко Даниъл, преди тя да може да продължи.
Хенриета поклати глава. Имаше ли смисъл да продължи да обяснява, след като постъпката й е за този мъж абсолютно непростима.
— Бях повярвал, че е невъзможно в близост с мен ти да се върнеш към онова нечестно, грозно поведение, което си имала в детските си години. Но сигурно е трябвало да си дам сметка, че такива пороци много трудно се изкореняват.
Хенриета беззвучно заплака. Мъка и срам превърнаха сълзите й в порой, но Даниъл продължи, подтикван от собствената си болка, неумолимо да я укорява. После излезе без дума повече от стаята.
Хенриета се пъхна разтреперана в леглото. Беше като пребита. Сърцето я болеше. Тя се сви на кравай, затвори мъката дълбоко в себе си и си пожела, в отчаянието си, този ден никога да не бе почвал.
13
Когато Хенриета се събуди, тя беше сама и студената празна половина на леглото я подсещаше, както й тялото й, че през цялата нощ е била сама. Лежеше в сумрачната стая и се чувстваше безкрайно нещастна. Очите й бяха толкова зачервени и подпухнали, сякаш беше плакала дори през малкото часове, през които бе спала от изтощение.
Как стана възможно всичко това? Как можеше нещо сторено от най-добри подбуди, да има толкова ужасни последици? Та тя искаше само да помогне на Даниъл. Как щяха да продължат да живеят заедно и след станалото? След тежките думи, които й каза? Чувстваше се като в детските си години, когато всеки неин ден беше изпълнен с горчивина и лишен от любов, когато тя си бе сложила броня, за да опази наранената си душа. Откакто срещна Даниъл, беше сваляла бронята парче по парче. Но сега тя, изглежда, отново щеше да й трябва.
Беше потънала в тази мисли, когато Даниъл влезе в стаята с кратък поздрав. Хвърли само бегъл поглед към голямото легло и почна, с бързи, нетърпеливи движения, да съблича измачканите си дрехи.
Трябва да направя нещо — каза си Хенриета и затърси думи.
— Даниъл, та кралицата искаше само…
— Какво? — На лицето му отново се изписа слисано недоумение. — Ти шпионираш в полза на…
Почукване на вратата го прекъсна. Камериерката донесе топла вода.
— Да не си продумала повече нито дума! — Заповедта беше изречена категорично и остро, след като момичето излезе. — Безкрайно съм отвратен от тази срамна, нечувана постъпка.
Хенриета си пое мъчително дъх, дълбоко наранена от презрението в тази забележка. Гледаше в безмълвно отчаяние как Даниъл се облече и без да поздрави отново излезе от стаята.
Тя стана уморено, изми се, остави се да я облекат и вчешат. Беше олицетворение на отчаянието. Изключено беше да се появи в такъв вид сред хора. Трябваше да се извини, че няма да присъства на матинето у госпожа Трутън, съпругата на установен в Мадрид богат английски търговец.
Но не, животът трябваше все някак да продължи, въпреки че всичко наоколо й беше в развалини. Не биваше да затъва в самосъжаление. Посегна решително към кутийката с ружа, който Даниъл толкова мразеше, и си начерви бузите и устните.
На матинето на госпожа Трутън тя пи лимонада, яде грозде и нарязани на малки късчета круши, сякаш нищо не се бе случило в този неин живот, от който се бе опитала, както всички английски дами тук в Мадрид, да направи най-доброто. Само че Бетси Трутън, близо шест години по-голяма от Хенриета и майка на две деца, забеляза все пак нещо необичайно в настроението на младата си гостенка.
— Изглеждате сякаш малко болна, мила Хенриета. Да не ви е лошо? Аз с първото много се измъчих, но с второто беше вече много по-леко, въпреки че горещината ставаше понякога непоносима. — Тя се усмихна с разбиране и погали Хенриета по ръката.
„Господи! Бетси мисли, че съм бременна!“ В момента Хенриета не можеше да намери дискретен начин да разсее това заблуждение. Но в същия миг си спомни онези изпълнени с любов прегръдки в нощната градина преди две седмици и прошепнатото предположение, че може да е заченала син под испанската луна. Но ако наистина е така? Подобно събитие можеше да преодолее и най-дълбокия разрив.
Тя се усмихна на Бетси и остави забележката й да витае във въздуха. В мислите си се вкопчи за тази възможност като удавник за сламка. Ако наистина носи детето на Даниъл в утробата си, всичко ще се оправи.
Отново у дома, нейните желания започнаха да се превръщат във възможност. Хенриета седна на двора под портокаловото дърво и се замечта за детето си. Ръцете й почиваха, пазещи, на корема. Даниъл щеше да й прости и тези ужасни дни щяха да останат в миналото.
Но и през следващите дни нищо не подсказваше, че ще има прошка. Даниъл се опитваше наистина да разгледа случая безстрастно, да прецени направеното от нея като детински инат на засегнато момиченце,
