й.
— Казвай, бързо! — Даниъл слушаше разказа й за разговора с маркизата и не вярваше на ушите си. — Ама ти наистина си ужасно хитро човече — каза той най-сетне.
— Правилно ли постъпих?
Даниъл кимна.
— В този случай и аз щях направя съвсем същото.
— И си доволен?
Той кимна пак.
— В противен случай щях да съм едно неблагодарно чудовище.
Хенриета отпусна преплетените си пръсти и се загледа втренчено в тях.
— В такъв случай ще приемеш, може би, че за в бъдеще ще е по-добре да ме държиш в течение на работите си?
— Моля за вашето разрешение да ви докладвам, госпожо, че сте много хитра лисица — заяви откровено Даниъл. — Да, проумях, че няма да е умно да не те посвещавам в проблемите си. Но се надявам и ти да си проумяла, че е глупаво да имаш тайни от мен, независимо от това колко безкористни са причините за това.
— Не бих могла да понеса още веднъж изминалите дни отговори Хенриета и му протегна ръка. — Нито да чуя още веднъж ужасните неща, които каза за мен.
Даниъл пое ръката й и я целуна.
— Постъпих жестоко с теб, елфичке и те моля да ми простиш.
Хенриета му отправи изпълнен с молба поглед.
— Искам да се махна оттук — каза тя. — Тук господстват измама и фалш, и всичко е някак изкривено. Искам да се върна в Хага и да ти родя дете.
Даниъл се засмя.
— Тези желания не са неизпълними. Но не настоявай прекалено на изпълнението на второто. — Той докосна с върха на пръстите си нейните устни. — Много ли беше разочарована, когато разбра, че не си бременна?
— Мислих, че си забравил.
— Не, скъпа, не съм забравил нашата нощ в градината. Но хайде да изчакаме още малко. Ще е по-добре детето ни да се роди у дома. Лицето му помрачня. — Бог ми е свидетел колко силно желая детето ни да се роди в Глийб Парк, където е неговият дом. Тази ужасна война няма ли най-сетне да свърши? От близо десет години в Англия вече не цари мир.
— Няма ли да се наложи да потеглиш отново на война?
Хенриета потръпна при мисълта какво би означавало това. Досега беше избягвала да мисли до какво ще доведе неминуемо откритата подкрепа на Даниъл за каузата на краля. Даниъл ще трябва да потегли отново на война.
Сякаш, за да го потвърди, той каза предпазливо:
— Нали знаеш какво ми предстои. Верен съм на каузата на нашия господар, а трябва да се решим и на последен опит.
— Но ако крал Филип откаже помощта си?
— Тогава ще трябва да се справим и сами.
Мисля, че не бих преживяла неговата смърт, помисли си Хенриета, но се възпротиви храбро на тази възможност.
— Искаш ли да закусиш, преди да тръгнеш за двореца?
— Само малко хляб със сирене и глътка бира.
— Ще ти донеса. — Докато слизаше в кухнята, си мислеше за това колко се е променила от времето, когато, още съвсем млада, се впусна презглава в битката при Престън, жадна единствено за приключения и емоции. Сега подобна перспектива я изпълваше със страх, не за себе си, защото бойните полета вече не бяха за нея, но за нейните близки, за Даниъл, но също и за Уил, и децата.
Тази нощ широкото легло вече не беше безлюдната пустиня от последните безрадостни дни. Когато се гушна в прегръдките на Даниъл, Хенриета усети топлина и сигурност. Странно, но този път не жадуваше за дива страст, за пламенна чувственост, а за силата на неговите ръце, интимността на неговото тяло и тихото му дишане. Грижи, проблеми, тъжни спомени, всичко изчезна и прегръдката му и даде нови сили. Хенриета се усмихваше щастлива в топлия мрак, той беше вече заспал, но тя продължаваше да се наслаждава на аромата на неговата кожа, натиска на силните му нозе и яките мускули на неговите бедра.
Седмица по-късно те напуснаха Мадрид и можаха да донесат в Хага уклончивия отговор на испанския крал.
15
— Господин Озбърт, време е Елизабет да си ляга. — Стегната и старателна както винаги, госпожа Киърсот стоеше на прага на трапезарията. — Ан се качи горе още преди час.
Лизи отвори уста да възрази, но се отказа. Погледът на възпитателката подсказваше ясно, че отговорът й няма да е много мил. Лизи погледна умолително Уил с надежда, че той ще се застъпи успешно, но тази вечер той беше необичайно разсеян и изобщо не й обърна внимание. Затова тя се плъзна нацупено и омърлушено от мястото си на перваза.
— Желая ви лека нощ, господин Озбърт. — Лизи направи официален реверанс и тръгна към вратата.
В същия миг през прозореца, широко отворен в тази мека септемврийска вечер, долетя шумът на колела по калдъръма. Безкрайно любопитната Лизи изтича към перваза и се наведе навън.
— О, това са татко и Хари, връщат се! — извика тя и скочи възбудено на перваза. — Татко! Татко!
Току-що слязъл от каретата, Даниъл се обърна сияещ към къщата.
— Лизи! Лизи! — извика той също като дъщеря си, изтича до отворения прозорец и свали с бързо движение момичето. След няколко сърдечни целувки, той я сложи на земята и Лизи веднага изтича при Хари, да й стопли сърцето с любвеобилното си посрещане.
— Къде е Нан? — Даниъл прекъсна със смях целувките, прегръдките и неспирното бъбрене.
— Вече е в леглото…
— Не, не съм! — сърдитият вик долетя от горния етаж, където Нан се беше надвесила опасно от прозореца и махаше въодушевено с двете си ръчички. — Бях вече почти заспала, да бяхте пристигнали пет минути по-късно, щеше да се наложи да ме будите.
— Внимавай! Идвам при теб! — Даниъл изтича в къщата и хвана в силната си прегръдка на долното стъпало на стълбата по-малката си дъщеря, която едва не се спъна в полите на нощницата.
— О, ама и Хари е тук!
Даниъл се загледа с доволна усмивка в сцената на сърдечно посрещане, която последва, а после се обърна към Уил, застанал в очакване до отворената врата на стаята.
— Уил, как сте?
— Горе-долу, сър Даниъл. Толкова се радвам да ви видя здрав и читав. — Уил пое протегнатата ръка. — На децата им лисвахте много.
— Да и те на нас. Толкова месеци бяхме разделени.
— О, Уил, ето те и теб! — Хенриета се освободи от прегръдката на децата и се приближи бързо към него. — Радвам се да те видя!
Сърдечният й поздрав беше съвсем естествен израз на приятелските им отношения, но Даниъл установи със съжаление, че сцената не му допадна, нещо съвсем неоправдано, защото двамата бяха като брат и сестра.
В края на краищата децата бяха сложени най-сетне отново да си легнат, а завърналите се пътешественици седнаха заедно с Уил да хапнат.
— Колко е хубаво да си си отново у дома! — Хенриета огледа с въздишка на облекчение трапезарията с тъмна ламперия. — Не можеш да си представиш колко е горещо в Испания. Като във фурна. — Тя си взе от
