съдбата на краля не се реши по един или друг начин.
Хенриета предпочиташе първата възможност, защото беше свързана с решение. Но предполагаше, че двамата влюбени ще предпочетат втората. Тя би продължила времето на младата им любов, без да ги изправя пред труден избор. Ех, това си е в края на краищата тяхна работа, казваше си Хенриета, за мен остава само ролята на посредничка. Всъщност поканата Джулия да остане при тях трябваше да бъде отправена от Даниъл. Лейди Морис без съмнение щеше да държи на това.
На вечеря Хенриета подхвана темата.
— Джулия толкова ще ми липсва, пък и на нея никак не й се заминава. Сигурна съм, че ако я поканиш пред нейните родители, те ще я оставят за още известно време в Хага. После ще може да се прибере в Англия заедно с нас, когато… се наложи ти отново да тръгнеш на война. — Хенриета наплюнчи връхчето на пръста си и взе да събира трошичките, пръснати по масата. После тихо добави: — Нейното присъствие ще е в тези времена много важно за мен.
Даниъл помълча, замислен, дали ще му е много приятно да дели с Джулия времето, което може да отделя за съпругата си. Достатъчно го притесняваше фактът, че Уил, който след завръщането им се беше преместил в друг квартал, все още се навърта често в дома им. Разбираше все пак, че разсъждава твърде егоистично. Хенриета не криеше страха си от нови военни действия, а той не можеше да намери начин да посмекчи опасенията й. Щом присъствието на Джулия може да й вдъхва сила, той наистина няма нищо против.
— Добре — каза Даниъл. — Ще напиша още довечера поканата и ще я предам утре заран на лейди Морис.
Само че поканата си остана ненаписана. Енергично тропане на вратата накара Даниъл енергично да скочи и да побърза към изхода.
— Какво, по дяволите, се е случило, Конот, та по това никое време сте още на път? Влезте да изпиете чаша вино с нас.
— Благодаря ви, Дръмънд. — Уйлям Конот влезе в трапезарията. Той, обикновено толкова невъзмутимо спокоен, този път не можеше да скрие тревогата си. — Току-що получихме новината, че шотландците са коронясали негово величество в Скоун. Това е пряко предизвикателство към парламента… и онези не могат да не реагират.
Даниъл леко подсвирна, а Хенриета усети как изведнъж й призлява. Значи денят бе дошъл. Нейният съпруг ще препаше както още много мъже и бащи, меча и ще се хвърли в битка, в която и двата противника ще вярват, че се сражават за своята чест и свещените си принципи и то в името божие. А тя ще си остане вкъщи, ще чака и няма да пита кой губи или печели, само и само техният съпруг и баща да се върне здрав и читав от бойното поле.
Даниъл я погледна през масата, той четеше мислите й. Хенриета беше пребледняла, големите й кафяви очи бяха плувнали в сълзи.
— Ще мине време, преди Кромуел да бъде готов да отвърне на това предизвикателство. Трябва да чакаме заповедите на негово величество.
Хенриета успя да се усмихне.
— В такъв случай ще поотложа дотогава страховете си.
— Ще отида утре заран лично при лейди Морис — каза Даниъл, като се надяваше с това да я зарадва.
Хенриета кимна, но имаше чувството, че се е намесила някаква жестока справедливост. Беше се престорила на плашлива, за да накара Даниъл да покани Джулия. Сега й се струваше, че така направо е извикала лошите новини. Дали и за Даниъл това е лошо предзнаменование? Сигурно не.
Когато легнаха най-сетне заедно в широкото легло, тя се вкопчи в него и думите бяха излишни — той разбра нейните чувства. Притисна я мълчаливо към себе си, накара я да осъзнае закрилящата му сила. Когато по-късно усети, че се е успокоила, той я люби безкрайно нежно, поведе я по дългия път на насладите, който водеше към забравата. А още по-късно, когато Хенриета вече лежеше мирно в прегръдките му, я облада още веднъж с дива страст, която пропъди демоните на страха… на споделения страх, както прозря в миг на самопознание, преди да загуби способността да мисли свързано и преди да се озоват отново и двамата във вихъра на чувствата.
— Обичам те — прошепна Хенриета до гърдите му, там, където сърцето му продължаваше да тупти диво под бузата й.
— И аз те обичам, елфичке — каза той, докато галеше, изтощен, нежните извивки на тялото й.
— Престъпление е да разделиш по този начин двама души, които толкова се обичат — измърмори тя. — Не съм ли права?
— Ужасно престъпление, елфичке — въздъхна от все сърце Даниъл. — Но по-малко от престъплението, след като си ми взела силиците, да не ме оставиш да поспя. — Той целуна Хенриета по челото и миг по- късно вече беше заспал.
Хенриета последва примера му, но едва след като си пожела да успее да помогне на Уил и Джулия да изпитат щастието, отредено на тях двамата с Даниъл.
Когато на другия ден Даниъл се прибра за обед, първият въпрос на Хенриета беше:
— Отби ли се при лейди Морис?
— Да, отбих се. Ще пиеш ли чаша вино?
— Да, с удоволствие. Тя какво каза?
В този миг разговорът им бе прекъснат от госпожа Киърсот, която влезе с децата в трапезарията. Едва след като семейството се настани край масата, Хенриета подхвана отново темата.
— Е и? Ще се радваме ли на компанията на Джулия, Даниъл? — попита Хенриета и подаде на госпожа Киърсот купата с ангинариите.
Лейди Морис прие с радост поканата ми за Джулия отговори Даниъл. — Лизи, какво предпочиташ, кълка или гърди?
— И двете. — Лизи се радваше на наистина превъзходен апетит.
Хенриета сложи на децата от зеленчуците, но мислите й бяха заети със съвсем други въпроси. Трябваше да съобщи на Уил как са се развили нещата. Най-добре щеше да е да му прати писъмце по слугата, та Уил да може час по-скоро да дойде и тя да говори с него. На Даниъл му се налагаше този следобед да излезе още веднъж и никой нямаше да ги безпокои.
След като момчето излезе от къщата с писмото, Хенриета се настани в големия резбован люлеещ се стол в дневната, за да обмисли на спокойствие следващите стъпки. И в същия миг осъзна нещо, от което сърцето й щеше още малко и да спре да бие…
16
Хенриета кръстоса ръце на гърди, разтри нервно ръце над лактите.
— Чудесният ми замисъл беше да поканя Джулия да се настани у дома, когато дойде ред нейните родители да напуснат Хага.
Очите на Уил светнаха.
— О, би било чудесно, Хари…
— Да, така е — каза тя потиснато. — Но е невъзможно. Виж какво, помолих вчера Даниъл да изрече поканата, понеже предположих, че тогава лейди Морис няма да има възражения. Но не съм му казала нито думичка за вашата любов и за пречките, които ви правят родителите на Джулия. Тази заран Даниъл е бил при лейди Морис и тя е приела поканата.
— О, боже! — простена Уил, проумял най-сетне колко объркано става всичко. — Невъзможно е да го мамиш, Хари! Би го поставила в ужасно неприятно положение, разбираш, нали?
— Да, естествено, но го проумях едва днес — отвърна тя припряно. — Зная, че ще е невъзможно да се виждате с Джулия, докато тя е под опеката на Даниъл. Просто не ми е ясно как не го съобразих по-рано. Понякога върша някои неща сякаш съм си загубила ума — добави тя със сълзи в гласа. — Длъжна съм да му кажа самата истина. Ще се наложи да оттегли без обяснения поканата си. А той ще каже, че пак съм постъпила необмислено и безпринципно. И ще е прав, но стана без да искам. Ох, Уил, защо направо не я отвлечеш? Ще е много по-просто.
