— Бих го сторил, стига да знаех как — отговори Уил, който се разхождаше нервно из стаята.
— Заведи Джулия при майка си — предложи Хенриета. Госпожа Озбърн първо яко ще ви се накара, но после ще вземе всичко в свои ръце. Сигурна съм, че дори лорд Морис няма да й се опре.
Уил не можа да не се засмее. Майка му беше непобедим борец, дори ако й излезеха насреща лорд и лейди Морис, и двамата заедно.
— Не зная Джулия какво ще каже.
— Ще я попитам. Но тук вече няма да можете да се срещате — поне не преди да съм казала всичко на Даниъл.
— Той за нищо на света няма да ни позволи. Никой мъж с чувство за отговорност не би го допуснал.
— Ох, мили мой — въздъхна Хенриета. — Всичко се нареждаше толкова хубаво. А се оказа, че никога не съм се проваляла така зле — нито с домакинството, нито с децата или с нещо друго… — Тя млъкна и се изчерви. Колкото и близък да й беше Уил, не можеше да споделя с него всичко. Толкова се беше надявала скоро да забременее. Това, че Даниъл също го желаеше я убеди най-добре, че той я има вече за разумна, зряла жена. А пък тя за малко да измами отново доверието му, защото беше действала този път по- импулсивно, по-лекомислено, по-безотговорно от когато и да било.
— Грешката е моя, не твоя. Ще обясня на Даниъл.
Хенриета поклати глава.
— Може да съм безразсъдна глупачка, Уил, но не съм страхливка.
Тази вечер Даниъл свари жена си потисната и напразно се мъчеше да я развесели. Насочи внимателно разговора към Уил. Бил убеден, че младежът има ядове, но те сигурно биха могли да му помогнат.
Хенриета сдържа с мъка сълзите си. Тя наистина не заслужаваше такъв съпруг и никога не го бе заслужавала. Как можеше този мъж, толкова мил, толкова внимателен, толкова весел, как можеше да намира нещо хубаво в нея? За никого освен за Уил не е била дори симпатична. Навярно всички други имаха право, само Даниъл и Уил грешаха.
Тя си легна рано, зави се, отчаяна, с одеялото с надеждата, че ще заспи, преди Даниъл да дойде. Разбира се не успя. Когато малко по-късно Даниъл влезе в стаята и нежно погали топлата й кожа, не срещна обичайния страстен отговор.
— Хари?
— Вече заспивам — измърмори тя във възглавниците.
— О, това обяснява всичко — каза той в очакване на сподавения смях, който следваше всеки път веселите му забележки. Но той не последва. — Няма ли да може поне да се гушнем? — предложи той.
— Не зная защо би гушнал тъкмо мен — измърмори тя тихо. Всъщност нямаше намерение да направи признанията си още днес, но нещата изглежда й се изплъзваха.
— Какво си забъркала пак? — попита Даниъл с примирено спокойствие и запали още една свещ.
— Не става дума за нещо, което съм забъркала, а което бях на път да забъркам. То и онова, което успях да свърша, вече е достатъчно лошо. — Облекчението от това, че успя да свали товара от съвестта си, беше по-голямо отколкото Хенриета бе очаквала. То надмина дори страха от това как ще реагира Даниъл на постъпката й.
Тя седна и прегърна колене. Украсената й с панделки нощна шапчица стоеше накриво върху гъстата й червено-руса коса. Погледна плахо Даниъл в лицето.
— Доста голяма каша съм забъркала.
— Бог да ми е на помощ — измърмори той, хвърли няколко цепеници в огъня и пламъците се вдигнаха високо. — Хайде, да сложим край и на това.
Хенриета му разказа всичко, от време на време гласът й изневеряваше, още повече, че примирението, изписано на лицето му, се смени отначало с недоумение, за да стигне най-сетне до откровено негодувание.
Бурята избухна с приглушена сила, за да не бъдат превърнати заспалите обитатели на дома в свидетели на драмата. Хенриета продължаваше да седи превита на две и въпреки че гневните му думи я нараняваха, усещаше невероятно облекчение. Беше се страхувала да не изпита отново студеното му, мълчаливо презрение, но вместо това я заливаше гневът на ядосан съпруг. Виж та, като се разсърди, става доста красноречив, мина й през ума.
Разказът на Хенриета беше прост, ясен, без разни увъртания за извинение или обяснение. Сега тя чакаше словесният поток да поотслабне, преди да се осмели отново да вземе думата. Когато конското най- сетне свърши и Даниъл се надигна с тихо проклятие от ръба на леглото, тя подхвана защитата си.
— Бих желала и аз да кажа нещо. — Гласът й прозвуча, слабичък, но решителен, в потискащата тишина.
Даниъл се изправи до долния край на леглото и я загледа, все още ужасно гневен.
— Ако решиш сега да ми разказваш как си искала само да помогнеш на тези двамата, ще ти дам един последен шанс, Хенриета. Но ако злоупотребиш още веднъж с това извинение за неприятностите и кашите, които си забъркала, ще изгубя веднъж завинаги всяко търпение.
Хенриета преглътна. Перспективата беше наистина обезсърчаваща.
— Не, друго исках да кажа — възрази тя и задърпа ресните на завивката. — Исках да те попитам, как мислиш, имат ли родителите на Джулия право да забранят на двамата да се вземат, ръководени от толкова жалки и ограничени представи… в края на краищата по каквито и да било причини. Те се обичат истински, а миналата нощ и ти каза, че е престъпление да се разделят двама души, които истински се обичат.
Даниъл свъси мрачно вежди.
— Не ми приписвай някакви думи, Хенриета. Казал съм го, без да се замислям и то в много подвеждащо състояние.
— Но все пак ги каза — настояваше упорито тя, — и не само го каза, но и го мислеше. А пък аз просто не желая да приема, че лорд и лейди Морис имат право да разделят Уил и Джулия, само защото не са достатъчно добре осведомени за семейството на Уил и смятат, че е недостоен за тяхната дъщеря. Откакто са в изгнание, Джулия вече няма зестра. Какво друго може да даде на един мъж освен любовта си?
— Дори това не е извинение за твоята лекомислена и своеволна намеса. Джулия е малолетна и под опеката на баща си… както ти под моята опека. О, божичко!
— Лорд и лейди Морис, както и Уил могат след няколко месеца да са мъртви — извика Хенриета. — Има ли смисъл да се вкопчват в остарели представи? Как могат да пречат на щастието на младите, заради някакви отживели представи и то във време, когато светът наоколо им се разпада? — Тя вече не приличаше на нахокано дете и беше коленичила в леглото. — Добре разбирам, че съм те поставила в ужасно неприятно положение и те моля от сърце да ми простиш. Беше наистина толкова необмислено от моя страна. И въпреки това не мога да остана със скръстени ръце и просто да наблюдавам как правят Уил и Джулия без всякаква причина толкова нещастни. Кой може да каже къде ще сме всички ние след половин година?
На този въпрос Даниъл не можеше да даде задоволителен отговор. Той се наведе и угаси свещите.
— За тази вечер изприказвах предостатъчно по този въпрос. А сега да спим. Един господ знае какво ще кажа утре на лорд и лейди Морис.
Даниъл се събуди пръв и се загледа в спящата на възглавницата до него. Кичурите, които се бяха измъкнали изпод нощната шапчица, блестяха, златни, на първите слънчеви лъчи. Красотата на нежно очертаните устни, порозовелите от съня бузи, предизвикателното чипо носле — всичко това бе станало за него толкова близко и мило. Сега той ще се наведе над нея, ще целуне меките клепки, златният полумесец на миглите ще трепне, а кафявите очи ще го погледнат със сънено учудване и ще посрещнат новия ден. Тя ще го прегърне, ще го привлече към себе си за първата утринна целувка, а той ще потъне в топлия аромат на гъвкавото й тяло, ще приеме все още сънената й покана и ще се наслаждава на радостта, която тя ще изпита от това, че е приел поканата й.
Такава любов и взаимност е божия благословия, помисли си Даниъл, нищо, че жена ми си я бива от време на време да ме ядосва както никой друг. Отдавна беше загубил надежда Хенриета да се справи някой ден с тези свои внезапни хрумвания, които му носеха толкова неприятности. Бяха сякаш част от самата нея, а човек трябваше, изглежда, да приема наред с добрите, и неприятните страни в характера на любимия човек. Та нали и радостите, които тя му носеше, бяха много повече от разочарованията.
Сега се замисли за Уил и Джулия. Бяха толкова млади, на прага на живота си, живот, чийто край
