можеше внезапно да дойде, както Хенриета с право бе подчертала. Смъртта не настига човека само на бойното поле. Тя може да се появи и в облика на чума, на сипаница или на друго нещастие, с което съдбата преследва смъртните. Но беше убеден, че всяка мъка се понася по-леко, ако човек е познал и вкусил радостите на живота. Това убеждение е ръководило подсъзнателно и Хенриета в постъпките й. Той се надигна решително.
— Ставаш ли вече? — Хенриета още примигваше сънено над края на завивката.
— Забрави ли, че днес ми предстои да свърша нещо доста неприятно? — Спокойният му тон не издаваше какви мисли му бяха минали току-що през ума. Той разрови жаравата в камината и пламъците отново лумнаха високо. — И ти имаш дял във всичко това, тъй че ти предлагам да се измъкнеш час по-скоро изпод юргана.
Хенриета се надигна.
— Колко време смяташ да ми се сърдиш?
— Представа нямам — отговори той кратко. — А сега стани и се погрижи за топла вода. Като се облечеш, слез веднага долу. Имам задача за теб.
Хенриета направи гримаса. Какво ли си е наумил? Но настроението му не предразполагаше към по- нататъшни въпроси, затова тя се облече тази заран особено грижливо. Избра скромна синя рокля украсена само с бяла яка. Все пак панделките на ръкавите и воланът на фустата придаваха на тоалета известна кокетност. Тя среса косата си и я вдигна. Няколко непокорни къдрици се спускаха над челото. Въпреки това изглеждаше толкова скромна и смирена, като пуританка на път за църквата. Хенриета придаде и съответния израз на лицето си и слезе в трапезарията.
Даниъл вече беше приключил закуската и сега стана.
— Хенриета, искам да те помоля, след като закусиш, да доведеш тук приятелите си.
— Уил и Джулия? Тука?
— Това казах.
Хенриета преплете пръсти, както правеше винаги, когато се чувстваше потисната.
— Не мисля, че ще е добре да вземеш да им четеш конско — каза тя бавно. — На мен можеш, но то е друго, понеже съм ти жена…
— Е да, и затова прекарах половината нощ, дано разбера какво съм сторил, за да го заслужа — прекъсна я той.
Хенриета му хвърли кокетен поглед.
— О, според мен причината е, че си бил примерно момченце, никога не си шмекерувал, никога не си бягал от училище, нито си крал ябълки…
— Хари! — Даниъл прекъсна това ужасяващо изреждане на съвършенства. — Разбира се, че съм вършил всичко това. — И в същия миг му стана ясно какво си беше признал. — Ти си едно ужасно безсъвестно и лукаво същество! — възкликна той ядосано. — Хайде, иди ги доведи!
На Хенриета много й се искаше да попита с каква цел, но като за начало беше проявила достатъчно нахалство, затова се качи покорно горе да си вземе шапката.
Уил прие поканата с мрачно равнодушие.
— Сигурно ще иска да ми каже колко непочтено съм постъпил. За едно време може и така да е, но сега, когато всичко е толкова несигурно и надеждата да изпиташ щастие е толкова слаба, наистина не е грешка да искаш да го сграбчиш, докато още можеш. О, Хари, да знаеш само колко ми е тежко!
— Мисля, че на Даниъл това му е ясно — каза Хенриета. — Не зная какво смята да прави, но имам чувството, че иска да ви помогне. — Сама не знаеше, защо е толкова сигурна. Може би защото добре познаваше мъжа си, въпреки че още не й беше продумал нито дума за прошка.
Тя каза на Уил да отиде сам в дома й и се запъти към къщата на Джулия. Приятелката я посрещна, пребледняла и притихнала, с тъжно лице и кръгове под очите, но лейди Морис беше олицетворение на любезността.
— Очарована съм, че Джулия ще може да остане у вас, лейди Дръмънд. За нея ще е много по-приятно, отколкото да обикаля с баща си и с мен, още повече, че след последните новини от Шотландия, изобщо не знаем къде ще отседнем. Но негово величество желае съпругът ми да е край него. За него това е голяма чест — усмихна се тя самодоволно.
— Така е, госпожо — съгласи се Хенриета. С мъка сдържаше напиращото желание да отвори очите на това тесногръдо същество. Жената беше направо глупава със своите предразсъдъци на тема чест и положение в сегашните времена. — И тази чест води на бойното поле — погледна тя лейди Морис право в очите. — Всекиго, който иска да служи на каузата на краля.
По-възрастната сякаш се сепна за миг, ядосана от смелото и очевидно предизвикателство от страна на човек, който й дължеше почит и уважение.
После очите й се замъглиха и тя въздъхна:
— Да, права сте. Казахте истината, скъпа. Но Джулия ще ви служи за утеха, повече от сигурна съм.
Веднага щом обичайното време за посещение изтече, Хенриета се сбогува. Джулия получи разрешение да я придружи и двете излязоха от къщата.
Хенриета беше толкова погълната от трудностите на създалата се ситуация, че не почна да разпитва приятелката си защо е толкова потисната, а понеже се налагаше и без това да й съобщи нерадостни новини, почти не беше изненадана от упоритото мълчание на Джулия.
— Не зная защо трябва да те доведа у дома — каза тя, докато двете прекосяваха бързо улиците. — Уил също ще е там. Да беше се съгласила да те отвлече, той сигурно би могъл да го уреди и да избягате заедно. Можеше да те заведе при майка си, а тя сигурно ще те обикне. Тя беше винаги на моя страна, а реши ли веднъж нещо, отстоява с все сили убеждението си. А щастието на Уил е за нея над всичко.
Джулия мълчеше и Хенриета разбра, че не проявява ни най-малък интерес към нейното предложение.
— Страх ли те е от Даниъл? Не бива, Джулия. Той не смята за свое задължение да ти отправя упреци… Уил по-има от какво да се бои, защото двамата се познават от по-отдавна.
Очите на Джулия бяха плувнали в сълзи и тя поклати енергично глава.
Когато стигнаха къщата на семейство Дръмънд, врата широко се отвори и Уил, леко пребледнял, ги пусна да влязат.
— Всичко ще се оправи, мила — успокои я той и хвана Джулия за ръката. — Аз нали съм тук — добави той и подчерта с нежна целувка окуражителни си думи. — Ще намерим изход от тази бъркотия, обещавам ти.
Хенриета погледна през рамото му към Даниъл, който стоеше на вратата на стаята и явно нямаше намерение да прекъсва тази демонстрация на привързаност. Уил явно беше прекарал твърде неприятен час, но тя вече беше сигурна, че гневът на Даниъл е бил смекчен от обстоятелството, че младежът бе имал смелостта да поеме сам цялата отговорност.
— Хайде, влезте. — Сър Даниъл пусна тримата да влязат и ги наблюдава известно време без да каже дума. — Е, добре — изрече най-сетне. — Та как ще се измъкнем от тази каша?
Джулия се отпусна на един стол и избухна в сълзи.
— Господи, ако беше само това!
— Какво, за бога, искаш да кажеш? — И Хенриета приклекна до плачещата си приятелка.
— Аз… толкова ме беше страх, но не исках да тревожа Уил, освен това все още се надявах, но от вчера… Толкова ми е зле… Мисля, че чакам дете. — Джулия скри лице в шепите си.
— Но… как така… — Хенриета млъкна смаяна. Да, беше давала на двамата влюбени възможност да се срещат, но изобщо не беше помисляла как са използвали те всъщност времето си.
Тя погледна към Уил.
— Не разбирам как ти не… — Тя млъкна пак, защото осъзна, че Уил е бил не по-малко неопитен от Джулия и в своето невежество не е бил наясно за елементарните предпазни мерки, като тези, които бе прилагал например доскоро Даниъл. Погледна объркана и уплашена мъжа си.
— Е, браво — изрече той сухо, защото веднага разбра какво иска да каже съпругата му. — Предлагам да задържиш разсъжденията си за себе си. Защото едва ли ще са от голяма полза.
— Божичко, какво ли си мислите за мен, сър — вайкаше се Джулия, закрила лицето си с ръце.
Даниъл вдигна вежди.
