— Тичайте до дома на господин Херълд и му кажете, че сме пристигнали и че искам да дойде веднага.
Децата хукнаха и Джулия се отпусна без сили на един перваз.
— Извини ме, Хари, толкова бих искала да ти помогна. Може би след като си поотпочина малко…
— Дума да не става, ти веднага ще си легнеш. — Хенриета извика старата Джени. — Свикай хората и оправете всичко. Не ме интересува как ще го направиш, но искам огън в кухнята, искам докато се стъмни леглата да са оправени, подът на антрето лъснат, лампериите полирани.
— За бога, Хари — каза със страхопочитание Джулия, когато старата изчезна, мърморейки, — ама ти направо им всяваш ужас. Не съм си представяла, че можеш.
— Аз просто не разрешавам да лъжат Даниъл и да го крадат — заяви Хенриета. — Ела с мен горе, ще ти изберем спалня.
Когато господин Херълд се появи, куцукащ и подпрян с бастун, трябваше да застане пред бълваща гняв млада жена, която не му даде време за поне едно извинение. Като всички в имението, беше запомнил лейди Дръмънд като глупаво дете, което нищичко не разбира от домакинство и към което съпругът му се държи като внимателен настойник. Тази лейди Дръмънд тук нямаше нищо общо с предишната. Ех, тя посмекчи в края на краищата яда си, за да изслуша извинението, че болестта му попречила да надзирава както трябва и къщата, и стопанството.
— Ами, добре, щом не сте в състояние да изпълнявате задълженията си, ще трябва да потърся някой друг — заяви енергично тя. — Бих се заела и лично, но имам намерение…
Тя млъкна. Моментът очевидно не беше подходящ, за да сподели с него, че няма намерение да остава в Глийб Парк.
Но управителят я увери, че ще изпълнява предишните си задължения и изкуцука от стаята, а Хенриета насочи сега цялото си внимание към кухнята.
Когато три дена по-късно лейди Франсис Еликът, сестрата на сър Даниъл, пристигна в имението, една млада жена в напреднала бременност седеше с Лизи и Нан в дневната и бродираше, а в къщата цареше делова атмосфера.
Лейди Еликът изглеждаше уморена и тъжна, но прегърна сърдечно снаха си.
— Хенриета, скъпа, когато момчето ми донесе новината, едва можах да повярвам, че сте се върнали.
— Вече се бях загрижила дали при вас не се е случило нещо — каза откровено Хенриета, защото ако Джеймс и Франсис са били здрави, нямало да допуснат имението на семейство Дръмънд така да западне.
Франсис въздъхна.
— Джеймс едва не умря от малария, а аз имах преди два месеца спонтанен аборт. — И тя погледна тъжно Джулия.
Хенриета запозна двете жени. Сега й стана ясно, че ще трябва да попромени намеренията си. Джеймс и Франсис нямаше да могат да вземат Лизи и Нан. Значи трябваше да измисли нещо друго.
— Даниъл се е присъединил към краля, нали? — попита Франсис.
— Да, както и Уил, съпругът на Джулия. Когато тя роди детето си, ще отида и аз.
Джулия си изтърва иглата.
— Но нали сър Даниъл заръча ти да останеш тук?
— Да, вярно, но няма да мога — отговори спокойно Хенриета.
— Но… но ти си бременна — възрази Джулия. — Не можеш да потеглиш на война както преди.
— Бременна ли си? — попита изненадана Франсис.
— В четвъртия месец — кимна Хенриета. — Ех, засега не ми пречи много. — Тя тръгна към вратата. — Настани се удобно, Франсис. Ще донеса нещо за пиене. Лизи, Нан, можете да им помогнете да донесем чашите и ябълковата торта.
Франсис свали шапката и ръкавиците, седна.
— Каква поразителна промяна — каза тя и поклати глава. — Отдавна ли познавате Хенриета, госпожо Озбърт?
Джулия разказа накратко за изминалите години. После въздъхна:
— Трудно е човек да спре Хенриета, ако е решила нещо. Само сър Даниъл го можеше… когато успяваше да го предвиди.
Франсис не беше склонна да продължи темата.
— Много се бояхме, че след като съпругът ми вече не можеше да се грижи за имението, тук всичко ще се обърка. Но, както виждам, лъгали сме се.
— О не, не сте! — възкликна Джулия. — Всъщност през последните няколко дена Хенриета почти не е спала. Държа се много строго с управителя и с икономката. Откри и готвача, и го накара да се върне. Заяви, че няма да допусне някой да мами Даниъл.
Франсис се позачуди на тези новини. Много й се искаше да види брат си заедно с младата му жена. Дали отношенията им са се променили? Тъй или иначе, нямаше съмнение, че Хенриета вече не е онова малко упорито, но толкова мило дете, което все измисляше разни лудории. Въпреки това Франсис не можеше да се отърве от чувството, че дължи на Даниъл поне да се опита да откаже съпругата му от авантюристичните й планове.
— Хенриета — подхвана тя предпазливо, след като пое от снаха си виното и парчето торта. — Трябва да се позамислиш, че не е редно жената да не се подчинява на желанията на своя съпруг. Без да говорим за това, колко безразсъдно ще е да прекосиш в тези времена сама страната, за да се присъединиш към войската на краля.
Хенриета поклати глава.
— Не, Франсис, това не е лудост. Даниъл е в опасност и аз трябва да съм при него, независимо от това какво би ми казал.
Навярно и Даниъл би се видял принуден да приеме с въздишка това простичко обяснение. Франсис помълча малко, после попита:
— Ами децата?
— Ще ги заведа в Лондон при Доркас. Тя ще се грижи за тях като за свои собствени.
— Аз бих ти предложила…
— Не се тревожи. — Хенриета сложи ръка на ръката на зълва си. — Зная, че сега не си в състояние.
— Заминаваме за Лондон! — извика Лизи. — Никога не съм била в Лондон.
— Не си била, защото баща ти смяташе, че Лондон не е подходящо място за деца — заяви Франсис и погледна съпругата на Даниъл.
Но на Хенриета думите й не направиха никакво впечатление.
— Времената са тежки и човек трябва да прави каквото се налага.
Малко по-късно лейди Еликът си отиде. Беше разбрала, че нито увещания, нито възражения ще откажат Хенриета от намерението й. Впрочем при сегашните обстоятелства никой нямаше и правото да я спира. Ако е писано Даниъл да остане жив след последното сражение в тази братоубийствена гражданска война, той сам ще реши как да реагира на толкова предизвикателното поведение на съпругата си.
На другата заран Хенриета се събуди от вик, който едва приличаше на човешки. Скочи объркана и в първия миг не можа да разбере къде е. После осъзна какво трябва да се е случило и хукна боса и по нощница към стаята на Джулия.
— О, Хари — изпъшка Джулия. — По-ужасни болки не можеш да си представиш.
— Откога си така?
— От часове… Не исках да безпокоя никого, докато не почне, но сега вече… Тя извика пак и се вкопчи в ръката на Хенриета. — Страх ме е, Хари.
Мислите минаваха с мълниеносна бързина през главата на Хенриета. Детето идваше твърде рано. Всички се бяха надявали, че докато дойде време за раждането, госпожа Озбърт ще е вече тук. А сега тя трябваше да действа сама. Тъй като нейната мащеха се беше грижила да увеличава семейството всяка година, Хенриета знаеше какво се прави. Тя изкачи бързо стълбата до таванските стаи, където спеше
