от удар с тояга. Болките и неизпитвана дотогава умора бяха сломили силите му, но той изпитваше все пак облекчение при мисълта, че Уил и Том бяха проявили благоразумие и го бяха оставили сам, когато се разбра, че не може да ги следва достатъчно бързо. Да имаха коне, щеше да е друго. Но животните бяха убити по време на кървавата битка и мъжете трябваше да се измъкнат пеш от бъркотията на бойното поле.
Под прикритието на мрака Уил и Том успяха най-сетне да избягат, а Даниъл продължи да куцука, докато ужасната болка не го накара да коленичи. От тогава седеше тук — половината нощ и почти целия ден, от време на време почти в безсъзнание, и очакваше неизбежното си пленничество.
Каква безсмислена кървава баня! В ушите му отново кънтяха стоновете на умиращите. Струваше му се, че миризмата на кръв продължава да напоява въздуха. Но той самият беше жив… поне засега все още жив.
Войниците го обкръжиха. Нямаше да е за пръв път през тези ужасни десет години, през които брат се беше изправил срещу брата и син срещу бащата, пленник да бъде измъчван, преди да му нанесат милостиво смъртоносния удар. Дали кралят е успял да избяга, помисли си Даниъл и затвори очи, когато железният връх на една пика докосна бузата му. Някой се смееше.
— Оставете го! — заповяда рязък глас. — Не виждате ли, че носи шпага на благородник? Ще го разпитат в Лондон.
Даниъл вдигна поглед и видя две светли сини очи, и които зърна сянка на съчувствие. Неговият спасител се наведе и му помогна да се изправи.
— Можете ли да вървите, сър?
— Да. Улучен съм само в ръката.
— Трябва да ви помоля да ми дадете шпагата си.
Даниъл отвърза със здравата ръка шпагата от ремъка и подаде на офицера оръжието си. В тази страна той никога вече нямаше да има правото да носи шпага. Тази привилегия биваше отказана на всеки, който се беше обявил открито против парламента. Но ако ми предстоят разпит и затвор, кой знае, може би дори екзекуция, лесно ще понеса такова сравнително леко унижение, мислеше си мрачно Даниъл.
Колко бързо можеше новината за пленяването му да стигне до Глийб Парк? Беше сигурен, че Том ще побърза да стигне там и че ще заведе Хенриета в Лондон, където щяха, може би, да й разрешат да посети съпруга си, ако след очаквания разпит той още ще е в състояние да посреща посетители.
Даниъл вървеше колкото може по-изправен, заобиколен от войниците, които го бяха пленили. С горчивина си призна, че Хенриета излезе права: чест и принципи бяха само слаби заместители на любовта.
Група пленници стояха до няколко обикновени каруци, в които лежаха ранени. Постовите не изглеждаха особено бдителни, но пистолетите им бяха все пак заредени, а пиките винаги под ръка. Даниъл се взираше в лицата на събратята си по съдба, но нито едно не му беше познато.
— Трябва да се качите на някоя от каруците, сър. — Любезният сержант ги посочи. — В Уорстър хирургът ще може да прегледа ръката ви.
— Благодаря ви, но ще вървя пеш.
Сержантът сви рамене, извика някаква заповед и тъжното шествие потегли към Уорстър.
Хенриета се закашля, когато допряха шишето с уиски до устните й.
— Спокойно, госпожо — каза нечий глас. — Понадигнете се малко. — Тя се усети облегната на широко рамо и отново поднесоха шишето към устните й. Този път Хенриета отпи голяма глътка и усети как силата и топлината се връщат в тялото й.
— Какво… какво ми стана?
— Ами паднахте като подкосена — отговори същият глас. — Точно пред главната квартира.
Хенриета се озърна. Беше в караулката. Отвсякъде я гледаха угрижени лица… На войници… На кръглоглавци.
— Много сте мили — успя тя да изрече, въпреки, че беше ужасно отмаляла. — Сигурно е от бременността.
— Но в такъв случай не бива повече да яздите, госпожо.
— Но аз трябва на всяка цена да говоря с генерал Кромуел — каза Хенриета.
По някаква причина войниците се разсмяха.
— Генералът е на път за Лондон, госпожо… но дори да беше тук… толкова е зает.
Хенриета си даде време да смели новината и да си направи нов план. Тези войници сигурно не можеха да й кажат нищо за Даниъл. Но щяха, може би, да й позволят, да остане известно време в главната квартира. Ще отвори широко очи и уши и сигурно ще научи едно-друго, което може да й бъде от полза.
— Съпругът ми — прошепна тя и затвори очи, за да й повярват, че просто няма сили. — Той е в гражданската войска на Кент. Трябва да разбера как е.
— Ами, госпожо, кажете ни името му и ще се помъчим да го открием. — Някой я потупваше по ръката.
— Джейк Грийн — излъга тя. — Божичко, толкова ми е лошо.
— Трябва да останете тук и да се посъвземете, госпожо. Нощта вече пада, а в града няма да намерите подслон. Искате ли да хапнете нещо, та да си върнете силите?
Хенриета осъзна изведнъж, че е гладна, защото от миналата вечер не беше слагала залък в уста. Усетила вълчи апетит, прие любезната покана на кръглоглавците.
Мъжете я наблюдаваха доволни, как се нахвърли на хляба, месото и маслото. Един от тях се беше поотдалечил, за да се опита да разбере нещо за някой си Джейк Грийн от доброволческите отреди на Кент…
Дано само не се намери някой, който наистина да се казва така, помисли си Хенриета, когато любезно я поканиха да седне до огъня, да поотпочине и дори, може би, да подремне.
Хенриета благодари едва чуто и се облегна назад. През полуспуснати клепачи и с широко отворени уши поемаше всичко, което ставаше и се говореше наоколо й.
Малко преди полунощ докараха последната партида пленници. Каруците скърцаха по калдъръма и високи команди нарушаваха сънливото спокойствие в главната квартира. Мъжете в караулката наскачаха, закопчаха, недоволни от събуждането, униформите си и излязоха навън. Междувременно привидно задрямалата госпожа Грийн остана сама до камината.
Когато излезе и последният войник, Хенриета скочи и отиде бързо до полуотворената врата. Надникна предпазливо през пролуката. Пренасяха тежко ранените по коридора. Следваха леко ранените, по бледите им, обезкръвени лица се четеше мъката и отчаянието на победените.
Изведнъж видя Даниъл. Той вървеше, но се олюляваше. Лявата му ръка висеше неподвижна до тялото. Хенриета видя кървавата рана и изпита усещането, че още малко и отново ще припадне. Но облекчението и решителността й придадоха сили. Даниъл е жив, а раната няма да е опасна, ако се лекува навреме. Но как да измъкне съпруга си от тук? Нито за миг не й мина през ум, че може да се окаже невъзможно. В края на краищата всичко беше въпрос на умен замисъл.
Хенриета се измъкна от караулката и последва, скрита в сянката, редицата пленници. В задния двор на къщата ги отведоха в една плевня. Портата остана отворена и само двама войника с мускети в ръце седнаха от двете й страни. Единственият път за бягство водеше покрай сградата на главната квартира, където гъмжеше от въоръжени. Затова нямаше и смисъл да си създават особени грижи относно възможността за бягство.
Хенриета побърза да се върне в караулката. Още преди любезните й стопани да са се появили, тя зае отново мястото си до огъня и затвори очи. Изпълваше я една единствена мисъл: да отиде при Даниъл, да превърже раната му, нежно да го докосне…
— Получихте ли имената на новите пленници?
Този въпрос на един върнал се постови предизвика у Хенриета невероятно напрежение.
— Не, ще почака до утре. — Прозявка подчерта това решение.
— Утре до обед ще са готови списъците на всички пленници. Благородниците ще бъдат откарани направо в Лондон, за да ги разпитат.
Значи вече нямаше време за губене! Хенриета се размърда, протегна се и се огледа примижала.
