— Имате ли нужда от нещо, госпожо? Не можахме да научим нищо за опълчението на Кент. По всяка вероятност вече са разпуснати.
— В такъв случай най-добре ще е май да се прибера у дома. А сега бихте ли ми показали, моля, къде е онова местенце.
— В двора и вдясно, госпожо. Минете по коридора и после през задната врата.
Хенриета излезе с благодарна усмивка от помещението. На двора нямаше жив човек, но стражите още седяха пред отворената врата на плевнята. В сянката на стената Хенриета накъса фустата си на ивици и ги сложи, така че да се виждат, под мишница. После прекоси преспокойно двора.
— Имали сте тука ранен, за когото трябва да се погрижа. Ще бъде изпратен в Лондон на разпит.
Мъжете знаеха, че в главната квартира не бива да се мотае никой, който си няма там работа. Гледаха без особено любопитство тази млада жена и не проявиха недоверие. Единият забеляза само:
— То вътре има много ранени.
— Сигурно, но за него ми казаха.
Войникът пропусна Хенриета и тя влезе в плевнята. Взря се напрегнато в превитите силуети върху сламата. Повече спяха.
Даниъл беше седнал, облегнат на задната стена, изпружил крака и притиснал ръка към гърдите. Лежеше, затворил очи, в полудрямка, в която пред погледа му непрекъснато изплуваше неговата малка Хари… неговата прекрасна Хари, неговата любвеобилна, жертвоготовна, решителна… Когато пронизващата болка стана непоносима, Даниъл отвори очи. До него беше коленичила Хари.
Даниъл затвори веднага отново очи, за да пропъди магията. После погледна пак. Но Хенриета още беше там и изразът на лицето й издаваше, че очаква със страх реакцията на съпруга си. Какво ли щеше да приеме поредното и непослушание?
— Дойдох, за да съм с теб.
— И, предполагам, за да ми помогнеш — измърмори Даниъл със смях. Господи, какъв упорит сън! И просто не искаше да свърши.
— Да, искам. — Тя докосна много нежно устата му с устни. — Не бива да се подиграваш, Даниъл. Положението е прекалено сериозно. — Тя погледна счупената китка и посегна към приготвените бинтове. — Ще те превържа, скъпи, но много ще те боли. Ще трябва да си много храбър.
— Не повече отколкото досега, елфичке. — Даниъл я гледаше втренчено. Изглежда Хари все пак не беше плод на изпълненото му с болка и страх въображение. Но какво по дяволите, търси тя тук?
— Какво правят децата? И как е Джулия?
— Децата са при Доркас, а Джулия роди здраво и силно синче. Аз й помагах. Къде е Уил?
— Надявам се, на сигурно място. Вчера заранта двамата с Том поеха към Уйтли.
— Оставил те е в беда? — Хенриета го гледаше и не вярваше.
— Аз настоях, елфичке. Можех да ги въвлека в беда, а защо трябваше да се озовем и тримата в плен? Те имат семейства у дома си.
— Както и ти. — Хенриета закрепи превръзката с нескопосен, но як възел. — Имам план за бягството ти.
— Безсмислено е. — Даниъл опря глава на дървената стена. — Дори да успея да избягам сега, ще ме арестуват вкъщи. А на заточение не желая повече да ходя. Глийб Парк е домът на моите деца. Родината им е тук, независимо от това дали я управлява крал или парламент.
— Но ако те не знаят кой си, не могат да те арестуват и в Глийб Парк — възрази с основание Хенриета. — Още не са ви записали имената.
— Боже милостиви! Откъде знаеш, Хари? И изобщо как успя да стигнеш до тук?
— Ами припаднала съм точно пред главната квартира обясни тя. — Понеже отдавна не бях яла и бях наистина капнала. Войниците бяха много мили към мен. Седях с часове в караулката и чувах всичко.
— Припаднала си? — За миг ядът надви умората на Даниъл. — Как си могла в това твое състояние…
— Тихо, Даниъл, още нямаш достатъчно сили да се ядосваш.
— Е, само почакай да си ги върна. — И той затвори очи.
— Даниъл, трябваше да дойда при теб, защото ти беше в опасност, нали разбираш. Но сега трябва да се върна в караулката. Вече се забавих необичайно дълго време на едното местенце. — Тя се усмихна за миг, но веднага си възвърна сериозността. — Чуй ме, Даниъл. Когато те попитат как се казваш, измисли някакво име. Можеш да си отново Даниъл Болт, нали така? Не искам детето ми да расте без баща. Защото те ще те екзекутират, или ще умреш в затвора. Мислиш ли, че не го зная? Дължиш и на мен, и на децата си да се отнесеш много сериозно към тази единствена възможност за бягство.
Ще го сторя, каза си Даниъл, дори ако шансовете са нищожни. По-лошо едва ли можеше да стане, а дори и да го заловят, няма да накажат бременната му жена, задето се е опитала да го спаси.
— Да, добре.
— Като ви изведат на шосето, оглеждай се да ме видиш прошепна Хенриета с вдъхваща смелост усмивка. — Яздя пъстър жребец и по пътя за Лондон ще ви настигна.
— А после? — Даниъл сякаш се зарази от нейното въодушевление и енергията й. Безпомощната покорност на съдбата отстъпи пред прилива на нови сили и той отново се усети по-добре.
— Ами ще видиш. — Тя го целуна още веднъж, този път не толкова сдържано. След това изчезна между събратята му по нещастие.
От портата Хенриета махна преспокойно на войниците и се върна в караулката, за да обмисли необходимите приготовления.
Призори в плевнята влезе фелдшер. Временната превръзка на Хари беше облекчила малко Даниъл за остатъка от нощта. Но сега той се зарадва на опитната помощ. Не му бе оказана особено внимателно, но на китката беше сложена шина, тя беше превързана наново и ръката сложена в триъгълна кърпа. След като се посъвзе от манипулацията, Даниъл посрещна с упование настъпващия ден.
После им раздадоха оскъдна закуска — сух хляб и пшенична бира. Те му дадоха нови сили, след като близо два дена не беше слагал залък в уста. Даниъл се облегна отново на стената и затвори очи. Какво ли е намислила Хари? Знаеше, че е изобретателна и решителна, но дори ако успееше да го „открадне“ от редовете на маршируващите, как можеше ранен мъж да избегне да бъде арестуван по пътя до Лондон, след като страната гъмжеше от претърсващи патрули?
С тези мисли трябва да беше заспал, защото слънцето беше вече високо в небето, когато някой го ритна в хълбока. Отвори очи и погледна в лицето един от офицерите на кръглоглавците, който държеше в ръка парче пергамент и перо.
— Името ви? — попита рязко офицерът.
— Даниъл Болт, благородник, от Лихтфийлд — отговори той бавно. Офицерът надраска нещо на пергамента и продължи нататък.
Час по-късно натириха пленниците на слънчевия двор. Даниъл примижа на светлината и се запита, дали ще понесе униженията по този дълъг път към затворничеството. Един сержант го отпрати встрани, където събираха ранените, способни да вървят. Вързаха здравите и силните с въжета един за друг, но за ранените, бяха решили, изглежда, че раните очевидно ще им попречат да бягат.
Това ще улесни навярно задачата на Хари, каза си Даниъл и усети нов прилив на кураж. После изведоха пленниците на шосето. Даниъл се загледа смаян в картината пред очите му. Стотици войници бяха събрани, за да бъдат отведени в Лондон, шотландци и англичани със скъсани униформи, някои боси, някои със засъхнала кръв по раните. На всички лица беше изписано отчаянието от поражението. Колко много от тях бяха дошли с краля чак от Шотландия! И колко много щяха да свършат живота си, изтощени от битката и напрежението, в канавките край този дълъг път!
Цареше доста голям хаос. Викове и заповеди цепеха въздуха, докато най-сетне дадоха сигнал за тръгване. Редом с Даниъл куцукаше събрат по нещастие, когото връх на пика беше ранил в бедрото.
Когато потокът пленници минаваше покрай тях, хората излизаха от къщите си. Тук-там някой им подаваше вода или мляко, крайщник хляб и парче сирене. Нерядко прозвучаваха и окуражителни викове. Не всеки в тази страна се радваше на режима на парламента и някои си поплакваха скришом за краля, за
