когото никой не знаеше къде е. Беше успял да избяга от бойното поле, но дали е могъл да стигне до някое пристанище, за да замине за чужбина, оставеше неизвестно.
Присъствието на млада жена, яхнала кокалест пъстър жребец, не привлече ничие внимание. Беше само част от огромната тълпа. По залез слънце се чу заповедта за отдих. Направиха лагера насред голяма ожъната нива и пленниците, както и техните пазачи, се отпуснаха с облекчение на земята. За вечерята победените трябваше да разчитат на щедростта на местното население. Млада жена с кошница ябълки и весела усмивка на уста се смеси с гостоприемните селяни.
Даниъл си взе от кошницата хрупкава зелена ябълка.
— Благодаря ви, госпожо.
Тя впери поглед в лицето му, различи острите линии, вдълбани от болката и преумората около очите и устата му. После се озърна.
— Войниче… извинете, сър — извика тя на един от стражите на групата на Даниъл. — Войникът се довлече бавно до нея.
— Да, госпожо?
— Сър, аз познавам този мъж. Казва се Болт, приятел е на брат ми. Та си помислих… рекох си, че… ами той е ранен, та мога да го подслоня за тази нощ у дома. На няколко крачки е, през пътя. Ще му сложа вечеря и един сламеник… то се знае, че ако трябва да дойде и някой от охраната…
Перспективата за удобна пренощуване и добро ядене беше примамлива, пък и войникът нямаше нищо против пленника.
— Много мило от ваша страна, госпожо. Но трябва да се обадя на сержанта. — Той се запъти към огъня, край който се бяха разположили офицерите.
— Ще ходиш по-добре с помощта на тояга — каза междувременно Хенриета и подаде на Даниъл един дебел клон, който беше скрила между диплите на роклята си.
Както гледам, моята задача ще е да се отърва от стража, размисляше Даниъл. Дано имам още достатъчно сили в здравата ръка, за да използвам успешно клона. Той се отпусна тежко на тоягата и се помъчи да изглежда като човек на края на силите си. Изглежда много добре се беше преструвал, защото когато войникът се върна с разрешението, той погледна съчувствено Даниъл и не възрази нищо против тоягата.
— Е, сър и вие ще се почувствате по-добре на мекото легло.
— Да, сигурна съм — потвърди Хенриета. — А сега ме последвайте, моля, до къщи.
Тя преведе спътниците си през полето, по-надалеч от лагера.
— Напреки е по-близко — извика, доволна, през рамо, когато се провря през дупка в плета на другия край на нивата. — Сега още малко по пътя и ей там, пак през плета. Къщата е зад горичката.
Тя спря, за да изчака Даниъл, който се влачеше с мъка.
— Ама казахте, че било на няколко крачки — измърмори войникът и се озърна да види изминатия път.
— Няколко големи крачки. — Хенриета го възнагради с очарователна усмивка. После хвърли бърз поглед на Даниъл. Може би ще е по-добре да вървите сега вие пръв, сър. — Явно трябваше да стане веднага. Даниъл награби здраво тоягата и се прехвърли много тромаво през плета.
Хенриета запретна поли, прехвърли се на отсрещната страна и падна с вик в обраслия с трева изкоп. С един скок войникът се озова до нея, наведе се над нея.
— Ей, госпожо, наранихте ли се?
Даниъл вдигна тоягата, тя изсвистя и стражът падна като камък на земята.
Хенриета веднага скочи.
— Много ми е жал за него, беше толкова мил. Надявам се, не си го убил, нали?
— Сигурен съм, че не. — Даниъл се наведе и се заслуша за миг.
— Диша съвсем спокойно. Няма да остане дълго в безсъзнание.
— Значи трябва да побързаме. Жребецът е в горичката, ей там отсреща. Спънала съм го. — Тя изтича до група дървета в края на нивата.
Даниъл захвърли тоягата и я последва. Радостта от успешното бягство му даде сили да надвие умората, поне засега.
Когато се скриха в горичката, Даниъл въздъхна облекчено, въпреки че не хранеше прекалени надежди относно своята сигурност. Изпадналият в безсъзнание войник можеше всеки миг да се събуди, а бяха все още твърде близо до лагера, за да са извън всяка опасност.
Жребецът пасеше преспокойно на една полянка.
— Ето ни. — Хенриета се облегна за миг на един ствол и затвори очи.
— Хари, добре ли си? — Даниъл гледаше загрижен крехкото същество. — Всичко това наистина не е работа за жена, която очаква дете.
— Добре съм, Даниъл. Беше от напрежението. Хайде, трябва да се преоблечем.
— Какво искаш да кажеш?
Тя го погледна лукаво, но неуверено.
— Ами казах си, че ако ще търсят ранен воин и млада жена, на младо момче и баба му сигурно няма да обърнат особено внимание. — Тя извади от чантата някакво вързопче. — Вземи, това е за теб.
Даниъл я гледаше слисано. Тя разстла пред него широка тъмна горна дреха, памучен панталон и тежко наметало с качулка.
— Сериозно ли говориш? — попита той строго.
— Моля те, забрави тези предразсъдъци и не почвай да ми говориш за честта на семейство Дръмънд. Става дума за живота ти, Даниъл. Тъй че можеш да позабравиш достойнството си. Мислиш ли, че дори кралят е могъл да си го позволи? — Тя сложи дрехите в ръцете му и извади още едно, по-малко вързопче.
— По дяволите! — Даниъл гледаше с отвращение дрехите. — Откъде изнамери всичко това?
— От един простор, тази заран рано — призна тя. Малко ме гризе съвестта заради кражбата, но наистина нямах друг изход.
— Допускам и това — измърмори Даниъл и се загледа как Хенриета си сваля роклята и фустата. Трепереше в тънката риза, докато навличаше вълнения панталон.
— Това е ужасно! — извика тя гневно, докато напразно се мъчеше да се закопчае. — Затлъстявам! Бях сигурна, че ще ми станат, а ето че не мога да ги закопчея.
— Е да, сега фигурата ти се променя — напомни й спокойно Даниъл и се помъчи да свали с една ръка жакета си. — Остави ги разкопчани и пусни ризата отгоре.
— Да, ще се наложи. — Тя помогна на Даниъл да облече дрехите презглава и да ги върже на кръста. — Дано панталонът ти за езда не са подава. Няма ли да е по-добре да го събуеш?
— За нищо на света! — заяви той натъртено. — Няма да прекосявам страната без панталон.
— Хайде, не ставай смешен. — Хенриета му закопча ризата. — Я виж каква чудесна бабичка стана! В гласа й звучеше смях, очите й блестяха и въпреки отчаяното положение и Даниъл не можа да не се усмихне.
— За бога, подай ми наметалото — настоя той, — та поне да по-закрия позора си под него.
— Трябва да нахлупиш дълбоко качулката и да вървиш много приведен — подсказа му Хенриета. — Освен това ще трябва да яздиш на дамското седло. — Тя навлече груба вълнена жилетка, натъпка си косата под тесен каскет и вдигна от земята шепа кал.
— Размажи ми това по лицето. Така по ще приличам на гаменче.
— Ти не само приличаш, ти си гаменче! Даниъл размаза щедро пясък и пръст по челото и бузите й, залепи й малко влажна тиня на върха на нослето, а после целуна Хенриета. — Много се надявам, че някой ден, в не много далечно бъдеще, ще имам възможност да те целуна по-продължително.
— Боя се, че никога няма да можеш, ако губиш ценно време, за да обсъждаш плановете ми. — Гласът на Хенриета беше неуверен, на устните й се появи усмивка, изпълнена с обещание и съжаление. — Ще можеш ли да яхнеш с една ръка коня?
— Да не ми пречеха полите, щеше да е много просто.
Въпреки това той успя, после привлече със здравата си ръка Хари на седлото пред себе си.
— Конят е отпочинал и може да ни откара до Оксфорд. Там, в наемната конюшня, ще го разменя отново
