срещу моята кобила, а с нея ще стигнем до Лондон. Призори ще можем да сме в Оксфорд, а привечер в Лондон.
— Няма да препуснем към Лондон, а към Уйтли — заяви Даниъл.
— Но моят план беше друг.
— Възможно — отговори той спокойно. — Само че и аз имам свой план.
— Мисля, че е много по-разумно да стигнем час по-скоро в Лондон. Колкото по дълго сме на път, толкова по-голяма ще е опасността. Не виждам и защо пожела изведнъж да поемеш ръководството, след като скроих толкова успешен план. — В гласа й звучеше обида.
— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да яздиш цяла нощ, а след това и цял ден, много се лъжеш. — Даниъл беше все още спокоен. — Миналата нощ не си мигнала, вече ти е призляло веднъж от умора, тъй че сега край! Дори да не беше бременна, нямаше да го позволя. Тръгваме за имението на Озбъртови и ако искаш да се караш с мен, ще ти напомня, че едната ми ръка е здрава.
Хенриета обърна глава и погледна през рамо Даниъл. Кафявите й очи блестяха радостно на мръсното личице въпреки явните признаци на умора.
— Много си ми благодарен, няма що.
— Не, елфичке, не съм неблагодарен — отговори й нежно Даниъл. — Хайде, тръгваме! — Той подкара жребеца. — Искам час по-скоро да те настаня в леглото.
— Сигурен съм, че ще настаниш и себе си. — Тя се облегна за миг на Даниъл, докато жребецът се измъкваше с двойния си товар от гъсталака.
Зад тези закачки Даниъл прикриваше много разбираемия си страх за Хенриета. С дясната си ръка я държеше здраво и сигурно, въпреки че на хората може да им се струваше, че старицата се опира на момчето. Даниъл беше преодолял с огромно усилие на волята умората си и сега събираше всички сили, за да придържа крехкото тяло пред себе си и да насочва със сигурна ръка жребеца в тъмното.
Двамата наблюдаваха внимателно шосето, за да не се натъкнат на издирващи бегълци кръглоглавци. Стара жена и младо момче сигурно щяха да привлекат вниманието по това време на денонощието, та макар и не колкото ранен мъж и млада жена. Щастието им се усмихна. През целия път най-опасният момент беше срещата с група войници, направили лагер сред полето. Добре, че ги забелязаха навреме и успяха да се изнижат незабелязани. Въпреки това известно време челата им бяха оросени от пот, а сърцата им биеха като луди от ужас.
С настъпването на деня и колкото повече приближаваха Оксфорд, страховете на Даниъл растяха. От тук трябваше да поемат по открити шосета, а Хенриета лежеше почти в безсъзнание в прегръдката му. Той държеше юздите с дясната си ръка, а ранената лява беше скрил под наметалото.
— Скъпа — прошепна той. — Трябва да се изправиш и да поемеш юздите, за в случай, че ни спрат.
Хенриета се изправи с усилие.
— Извини ме. Заспала ли съм?
Когато свиха зад ъгъла, тя се вцепени. Група войници пресичаше пътя пред тях.
— Мини спокойно край тях — посъветва я невъзмутимо Даниъл. — Тръгнали сме за раждане в Хедингтън. Мисля, че така се казва най-близкото село.
Хари вдигна глава, придърпа каскета до вежди и заби пети в хълбоците на коня, което го накара да поеме в лек тръс. Даниъл се прегърби. Лицето му изчезна под качулката. Ботушите бяха скрити под полите.
Когато се изравниха с войниците, Хенриета ги поздрави бодро.
— Добро утро, господа.
— Закъде още в зори? — попита един от войниците.
— За раждане в Хедингтън — отговори Хенриета. — Раждането ще е седалищно, а баба ми е най- добрата акушерка в цялата околност.
Войникът отстъпи встрани, за да направи път на жребеца.
— Дано не забележат колко е капнал конят — прошепна Хенриета и щом изчезнаха от погледа на войниците, пришпори жребеца да мине в лек галоп. — След няколко мили ще можем да поемем по краткия път през Шотоувър Хил. Дано не срещнем там никого освен горския.
Тя май се е пооправила, помисли си с облекчение Даниъл и събра последни сили. Още на два пъти ги спираха войници и Хенриета разказваше все същата история. Мърлявото, нахакано момче и мълчаливата, прегърбена бабичка не събудиха подозренията им и двамата стигнаха най-сетне мерата на Шотоувър.
Конят се препъваше от умора и цвилеше жално. С мъка изкачваше обраслия с буренак склон. Когато стигнаха билото, Хенриета въздъхна облекчено и отпусна рамене.
— Ето там е Озбърт Корт. — Тя посочи две каменни колони отстрани на вход. — Пристигнахме. — И тя се отпусна, капнала, на гърдите на Даниъл.
Даниъл я прегърна здраво през кръста, пое внимателно юздите от ръката й. Конят сякаш усети края на дългия път, вдигна глава и пое по входната алея към дългата, ниска, покрита със слама сграда.
— Сигурно още не са станали — измърмори тихо Хенриета. — Подкарай към конюшните в задния двор.
Но в мига, в който Даниъл понечи да насочи коня, някой отвори широко вратата на къщата.
— Слава тебе господи, Хари! Не можех да повярвам на очите си, че наистина те виждам през прозореца. — Уил, още по пижама, се затича към тях. — Пратеник ми донесе вест от майка за раждането на моя син. Но Хари, не, наистина не зная как да ти го кажа. Битката… Сън не ме ловеше от мъка… Той изведнъж се запъна и се загледа в странната спътничка на Хенриета. — Сър Даниъл… възможно ли е…
— Една от победоносните идеи на Хари — каза сухо Даниъл. Той отметна качулката и скочи на земята. — Свалете я, Уил. Не мога да го направя с една ръка, а тя е толкова капнала, че няма да може сама.
Лъчезарната усмивка на Уил би могла да стопи ледовете на Северно море.
— Още не мога да повярвам, че сте в безопасност, сър Даниъл! Двамата с Том искахме да потеглим тази заран за Кент. Тук няма войска и никой не подозира, че сме участвали в сражението. Том беше толкова нещастен. О, Хари, какво чудо си успяла да направиш! — Той я вдигна внимателно от седлото. — Елате, влезте.
Земевладелецът Озбърт, когото вдигнаха от леглото, се появи в стаята тъкмо в мига, в който Уил помагаше на сър Даниъл да смъкне огромната фуста, последната дреха от маскировката.
— Боже милостиви! — възкликна той.
— Прав сте, Озбърт — каза с уморена усмивка Даниъл. Боя се, че ще се наложи да се възползваме за кратко от гостоприемството ви.
— Останете колкото искате! Пратеници на парламента още не са ни посещавали, нямаме основание и да ги очакваме. Тъй че домът ни е достатъчно сигурен. Бях дочул, Дръмънд, че сте бил пленен. Хенриета ли…
— Да, така е — потвърди Даниъл с горда усмивка. — Хенриета… лекомислена както винаги, щом реши да проявява любовта си към ближния… уреди бягството ми. Дължа й живота си. — Той я целуна нежно по челото. — Но тя трябва сега веднага да си легне. Имате ли слугинче, което да й помогне да се съблече?
— Ще викна старата ни бавачка — извика веднага Уил. — Тя познава Хенриета от детските й години.
— Не се налага да ме пращате да си легна — обади се Хенриета, която се беше отпуснала в едно широко кресло. Гласът й звучеше странно измъчено и слабо. — Кога ще продължим за Лондон?
— Ти няма никъде да ходиш, елфичке — заяви натъртено мъжът й.
— О, сър Даниъл… о, не мога да повярвам на очите си. — Том беше застанал, смаян, в рамката на вратата. — Бях сигурен, че сте в плен.
— Наистина беше — каза Хенриета. — Докато не се появих аз.
Том я изгледа слисан.
— О не, наистина! А пък аз, когато ви вдигнахме на бойното поле край Престън, заявих, че сте едно диво, своенравно същество.
Даниъл се усмихна.
— Том, онова добро дело ми донесе благословия, каквато човек едва ли може да заслужи със целия си живот. — Той се обърна отново към присвитата фигурка на стола с висока облегалка. — Скъпа, искам да си
