нашественици, въпреки че негово величество ги предвожда.
Верните на краля ще загубят и това сражение, каза си примирено Хенриета. Дълбоко в сърцето си го знаеше отдавна, сигурна беше, че и Даниъл мисли по същия начин. Но се чувстваше задължен, воден от безрезервната си преданост, да не изоставя владетеля, докато има и най-малката надежда. Само смъртта можеше да сложи край на този дълг… Само че Даниъл просто не биваше да умира.
— Не, ще препусна още утре за Оксфорд, Доркас. Не мога да седя тук със скръстени ръце и да чакам новините.
Хенриета тръгна на разсъмване, мина през тихите лондонски улици, излезе извън града и пое по шосето за Оксфорд. В Хенли научи, че сражението при Уорстър вече е започнало.
Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да умира, повтаряше си тя отново и отново.
Разпитваше из селата, но нямаше нищо ново, само предположения. В полята ратаите стояха, облегнати мързеливо на вилите си, а жените клечаха, скупчени, по мегданите. Хенриета срещаше често фанатици- пуритани, които сипеха под открито небе огън и жупел срещу всеки, който участва в предателската, богохулна битка срещу божиите ратници. Слушателите мърмореха тихо и бяха явно неспокойни. На чия страна бяха всъщност — никой не можеше да каже.
В Оксфорд тълпи от хора се движеха безцелно по улиците. Носеха се ужасяващи слухове. От 1640 година този град винаги е бил на страната на краля. Огромните богатства на университета бяха потънали още през първите дни на войната в кралската хазна. Страх и надежда изпълваха сега въздуха и насочваха живота на хората.
— Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да умира. — Хенриета си повтаряше тези думи непрекъснато, сякаш бяха молитва. На третия ден от пътуването конят й вече едва се държеше на крака от умора. Тя го насочи към малка страноприемница, пред чиято врата хладният, вече дъхтящ на есен въздух с леко скърцане полюшкваше табелата — тенекиена мечка. Застанал с клюмнала глава, жребецът едва дишаше през ноздрите. Изпълнена със съзнание за вина, Хенриета скочи от седлото.
Страноприемницата беше пълна с гости, но въпреки това се намери легло и за самотната пътничка, а също и място в конюшнята за капналото животно. Хенриета беше толкова уморена, че не й се ядеше, но се накара да хапне малко супа и хляб. През последните няколко месеца толкова я бе мъчило честото повръщане, а сега то ненадейно изчезна. Изглежда и тялото не можеше да се занимава едновременно с много неща. Страх, решимост, изтощение — не беше ли предостатъчно?
Хенриета потъна в тежък сън без сънища, без изобщо да чува хъркането на другата жена в стаята, трътлеста селянка, тръгнала при сестра си да се грижи за нея след раждане. Сражението при Уорстър интересуваше добрата, простичка женица само доколкото се боеше това да не и попречи да продължи пътя си.
Внезапният шум откъм улицата проникна в съзнанието на Хенриета. От съня я изтръгна първо викът, с който съседката й скочи от леглото.
— Бог да ни пази, какво има? Пожар?
Хенриета скочи от леглото и изтича до прозорчето, което гледаше към малката уличка Сейнт Джайлс. Огромна тълпа, половината полуоблечена, се беше устремила към площада пред църквата. От бъркотията до нея долетяха думите: Поражение… голяма победа… Бог да пази краля!
— Сигурно са новини за сражението — каза Хенриета на съседката си. С треперещи пръсти навлече роклята презглава и почна да я закопчава. После нахлузи обущата. След миг вече беше излязла от стаята, беше слязла тичешком по стълбата и сега стоеше до гостилничаря, застанал по риза и нощна шапчица пред отворената врата, втренчил поглед в тълпата.
— Какво е станало? — попита тревожно Хенриета.
— Глашатаят е вече на площада — отговори мъжът. Достатъчно скоро ще разберем.
— Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да умира — прошепна Хенриета за кой ли път заклинанието си, докато се оставяше тълпата да я повлече.
На площада пред църквата градският глашатай се беше изправил на висок подиум и размахваше звънеца си. Звуците му прозвучаха заплашително в ушите на Хенриета. Мъжът най-сетне извиси глас.
Той съобщи за голяма победа на Кромуел и английските граждански войски на 3 септември близо до Уорстър. Шотландците и кралската войска били разбити… Крал Чарлз сега бягал, преследван в собствената си страна от своите поданици. Армията на Кромуел заловила пленници… много пленници. Продължавали да издирват хора, които са се осмелили да насочат оръжие срещу законното правителство. Всички били призовани да търсят особено упорито някой си Чарлз Стюарт, пролял, както и баща му, толкова много английска кръв на английска земя. Всички граждани трябвало да съобщават за наученото на военните патрули.
Глашатаят размаха отново звънеца и отново повтори съобщението за онези, които ще не го бяха чули. Хенриета си проби, като замаяна, път към страноприемницата.
— Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да умира — повтаряше тя от все сърце заклинанието си.
Дълбоко в себе си Хенриета усещаше, че му се е случило нещо. Налагаше се да тръгне незабавно за Уорстър. Но й трябваше друг кон, а в този ранен час нямаше кой да й даде. Освен това носеше детето на Даниъл под сърцето си и беше обещала да не забравя тази своя отговорност. Ако изразходва още сега силите си, нямаше да изпълни обещанието си. Хенриета се върна бавно в стаичката, отново си легна и полежа докато слънцето се издигна над хоризонта.
Час по-късно Хенриета беше вече на пътя за Уорстър. Улиците бяха пълни с привърженици на Кромуел, с войници и хора от различните местни граждански военни поделения. След победния изход на сражението бяха ги разпуснали и сега се прибираха по домовете си. Никой не обърна внимание на младата жена, яхнала кокалест жребец.
В Евършам тя се натъкна на група пленници от вярната на краля войска — бяха ги събрали в двора на една кръчма, а пазачите им бяха влезли да утолят жаждата си. Пленниците бяха все войници и никой не знаеше нищо за сър Даниъл Дръмънд или господин Уилям Озбърн. Хенриета им предложи пари, за да облекчи неясната им съдба, но те отказаха с благодарност, проявявайки и доза черен хумор. Те били гости на генерал Кромуел и следователно защо им били пари. Пожелаха на Хенриета късмет в търсенето и тя продължи пътя си.
Вече беше почти нощ, когато стигна Уорстър. Градът беше пълен с войници на парламентарното правителство, с драгуни, мускетари, офицери. Всички демонстрираха триумфиращото държане на победители.
— Прощавайте, да знаете къде е главната квартира на Кромуел? — Хенриета се наведе уморено от седлото към един войник, който се беше облегнал мързеливо на някаква стена.
— Че какво може да иска момиченце като тебе от генерала?
— Търся съпруга си. — Хенриета не виждаше причина да го крие. — Той е участвал в битката, искам да разбера, дали някой знае нещо за него.
Войникът пристъпи към нея.
— Имахме вече много такива запитвания. Но в главната квартира е като в пчелен кошер. — И той й посочи улицата, водеща направо. — Последната къща вдясно. Не можете да я подминете. Но не си правете големи надежди. Сведенията са все още твърде оскъдни.
— А, добре, благодаря ви за помощта.
Хенриета пусна коня в тръс Ако Даниъл наистина е оживял в битката, би могла и тук да разбере нещо за него не по-зле отколкото другаде. Ако ли не…
Но той не биваше да е мъртъв, защото тя нямаше да преживее загубата на любимия си съпруг. Тя шепнеше отново и отново заклинанието си, което й даваше сили и надежда.
Когато стигна пред посочената къща и вече искаше да слезе от коня, й прилоша. За миг изпита чувството, че улицата напира към нея, а после я обгърна мрак.
Сър Даниъл Дръмънд беше облегнал гръб на един висок бряст и наблюдаваше как отряд кръглоглавци се приближават с наведени пики към него. Лявата му ръка висеше неподвижно. Китката беше счупена, улучена
