— Какво си мисля за вашето поведение, детенце, няма никакво значение. Това е проблем на вашите родители, не мой. Каквото имаше да се каже по въпроса, вече го споделих с Хенриета, както и с Уил. А сега предлагам да насочим по-добре усилията си към намирането на изход от създалата се ситуация.
— Ще заведа Джулия в Оксфорд при майка ми — каза неуверено Уил. — Хари предложи…
— О, предложила е, значи? — намеси си Даниъл. — Всички много добре знаем, че умът на Хенриета прелива от бляскави, но твърде съмнителни и неизпълними идеи. Ще сторите добре, Уил, ако се поогледате за някое простичко и честно решение.
— Но какво? — Уил изглеждаше толкова объркан.
— Даниъл смята, че ще е по-добре да се опитате да кажете истината — обясни му Хенриета, — познаваше твърде добре възгледите на Даниъл и не се съмняваше в смисъла на казаното от него.
— Способна си да учиш, както виждам.
— Аз трябва да кажа на майка си, че съм загубила невинността си? — Джулия си пое мъчително дъх. — Да й кажа, че ще родя копеле? О, сър, та тя ще ме убие!
— Но няма да ти попречи да се омъжиш за Уил — заяви убедено Хенриета. — Тя само ще се радва, че детето ще се рода от законен брак.
— Ще отида да поговоря с тях — каза решително Уил. А ти, миличко, ще останеш тук, с Хари.
— Моите уважения за смелостта ви, скъпи Уил, но смятам, че трябва да спестим на лейди Морис този ужас. — Даниъл побутна с ръжена една цепеница в камината. — Запазете засега тайната си, Джулия, ще се постарая да получа съгласието на вашите родители, без да хвърляме и тази карта на масата. Ако след това се ожените час по-скоро, после никой няма да ви пита, дали детето ви не е видяло няколко седмици по-рано божия свят.
— Ти си решил да им помогнеш, Даниъл? — попита изненадана Хенриета.
Даниъл кимна и каза замислено.
— Бих го сторил от самото начало, ако някой си беше дал труда да ме посвети в тайните си.
Дълбоко тишина се възцари в стаята. Дори Джулия престана да хълца.
— Но такова решение е прекалено просто, нали Хенриета? — попита Даниъл със снизходителна усмивка.
В първия миг Хенриета не можа да намери думи. Беше се замислила защо, за бога, не й беше минало през ума да спечели за Уил подкрепата на своя съпруг. Родителите на Джулия ценяха много високо сър Даниъл и положително щяха да се вслушат в думите му. Той щеше убедително да представи и Уил, и семейството му, да обясни с какъв имот разполага и какъв е характерът му.
— Допуснах ужасна грешка — изрече тя бавно. — Моля те да ми простиш.
Даниъл вдигна вежди и се обърна към Джулия.
— Измийте си лицето, пък после ще видим какво може да се направи.
В пълно мълчание се запътиха към дома на лорд и лейди Морис. Когато ги поканиха да влязат, Даниъл умело предвари всички неприятни въпроси относно присъствието на Уил, при това придружен от тяхната дъщеря и родителите на Джулия се оттеглиха с двамата мъже в кабинета на лорд Морис.
Хенриета остана в гостната със своята разтреперана от вълнение приятелка. След един от най-дългите часове, които Хенриета бе прекарвала някога в очакване, ги поканиха в кабинета.
Луничките на Уил изпъкваха ясно на бледото му лице, Даниъл бе останал сякаш равнодушен, очите на лейди Морис бяха плувнали в сълзи, а съпругът й гледаше навъсено.
— Така, та, ако съм разбрал правилно, ти си решила, значи, да се омъжиш за младия Озбърт? — обърна се той рязко към дъщеря си. — И се опита по много елегантен начин да ни го наложиш с помощта на лейди Дръмънд, така ли?
— Било е наистина непростимо — побърза да се намеси Даниъл. — Разбирам все пак защо Хенриета се е оставила да бъде въвлечена във всичко това. — Той отиде бавно до камината, в която гореше ярък огън. В гласа му имаше толкова много топлота, че всички в стаята мълчаливо го слушаха. — Любовта е най- скъпоценното нещо в нашия живот и, мисля си, рядко щастие, особено в брака. При уговорките около браковете тя обикновено не се взема предвид. — Погледът на Даниъл се спря за миг на Хенриета, която го слушаше възхитена. — На мен това щастие ми бе отредено на два пъти. С първата ми жена ме свързваше дълбоко чувство, на което само смъртта можа да сложи край. — Той погледна крадешком към лейди Морис и разбра, че думите му са направили необходимото впечатление. Лицето й вече не беше напрегнато.
— Не очаквах — продължи той — някой ден да позная същото щастие. Знаех, че ще се оженя втори път, но допусках, че ще е брак по разум, че ще трябва да съм доволен, ако децата ми намерят любеща майка. Така и стана, но аз получих повече… много повече…
Хенриета осъзна, че попива думите му с почти болезнено напрежение, че бузите й пламтят, а очите й са пълни със сълзи.
— Любовта, — продължи Даниъл със същия глас — любовта, която намерих за втори път е още по- силна от първата. Не мислех, че е възможно, но е така. — А сега — той се обърна към родителите на Джулия. — Уверявам ви, че сега никога не бих попречил на децата си да познаят такава любов… особено, ако са подарили сърцето си на човек като Уил Озбърт. Не бих се поколебал да му дам ръката на някоя от дъщерите си и зная, че неговите родители ще посрещнат с отворени обятия съпругата му.
Даниъл стисна за няколко секунди замислено устни и никой не наруши мълчанието.
— Много ви моля да вземете предвид още нещо — изрече той най-сетне съвсем бавно. — Уил се присъедини към каузата на краля, също като нас двамата, Морис. Той ще се бие за него и може да падне в някое сражение, както и ние, Морис. Не е време да отлагаме щастието за по-късно, щом то ни е намерило.
Той се отдалечи от камината, до която бе стоял през пялото време.
— Ела, Хенриета, нека оставим приятелите си насаме с проблемите им.
Хенриета отърси вцепенението, което я държеше в плен като паяжина. Та Даниъл беше изказал пред тези почти непознати хора най-съкровеното си, за да помогне на Уил и Джулия, беше заявил съвсем открито колко силно обича съпругата си. А тя не беше и помислила да му се довери, да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Беше й наистина мъчително да го осъзнае.
Отново на улицата, тя трябваше да направи няколко бързи крачки, за да го настигне, но щом го забеляза, той веднага тръгна по-бавно.
— Просто не мога да си обясня защо не ти казах нищо — измърмори тя.
— Беше твърде необмислено от твоя страна.
— Но причината не беше, че нямам доверие в теб.
— Не, в това съм сигурен.
Продължиха пътя си в мълчание. После Хенриета колебливо попита:
— Даниъл, ти наистина ли мислиш всичко така, както го каза… че… че толкова много ме обичаш?
— Да, всяка дума, която казах, беше истина. Но не по-малко дълбоко съм убеден и в следното: Ако ме поставиш още веднъж в толкова мъчително положение, цялата любов на този свят няма да ти помогне!
На Хенриета не й мина подходящ отговор през ума и тя си замълча. Но след няколко минути пъхна предпазливо ръка между пръстите на Даниъл.
Даниъл се взря в тясното личице на младата си жена, която му хвърляше закачлив поглед. Кафявите й очи сияеха от радост, а на красивите й устни беше разцъфнала неустоима, нежна усмивка.
— Лошо момиче! — каза той. — Питам се дали някога ще се промениш? — Той поклати глава. — Всъщност мисля, че изобщо не го желая. — Отново поклати глава след това безумно, но толкова искрено признание.
17
Дори лунен лъч не прорязваше тъмнината, когато френската рибарска лодка се удари леко в пясъчния бряг на заливче в Южна Англия. Шестимата пътници слязоха безшумно на сушата. Само лек шепот прекъсна непрестанния ритмичен плисък на вълните.
— Влязла ми е вода в обувката! — Жалният възглас накара всички на трепнат.
— Тихо, Лизи! — Въпреки че беше прошепната, заповедта беше не по-малко строга. Даниъл вдигна
