мрак.
— Хенриета, лошо ли ти е? — Той дръпна завесите и погледна слабичкото, свито на кравай телце. — Та тук е горещо и задушна като в ада.
— Имам главоболие — измърмори тя.
Той поклати глава и сложи ръка на челото й. То беше влажно и горещо, но в толкова горещо помещение това не беше чудно.
— Нямаш температура, надявам се.
— От месечното ми неразположение трябва да е — каза със слаб глас Хенриета и се сви още повече.
— В такъв случай няма да продължи дълго — реши уверено Даниъл и стана. В дните, когато биваше неразположена, обикновено нямаше силни болки. — Мисля, че ще е най-добре да те оставя на мира.
От затворените очи на Хенриета потекоха сълзи, когато тя го чу да затваря тихо вратата на спалнята. Изобщо не му беше минало през ум, че този месец тя можеше да е вече бременна.
Изобщо не го засягаше, че не е, не я попита и как тя го изживява. Той знаеше, че се е надявала, но вече и не помисляше за това. Не подозираше, разбира се, с какви надежди го беше свързала… Но сега, когато нейното тяло беше унищожило всички надежди, тя се чувстваше така безкрайно празна и безпомощна. Сега вече нищо не можеше да направи. Нейният съпруг я пренебрегва. Тя не участва в живота му, не може да претендира за любовта му, която бе изпепелила сама.
Беше напуснала час по-скоро пустинната, лишена от щастие страна на своето детство и бе потърсила симпатия и топлота, някого, който има нужда от нея. Беше решила на времето, че е намерила такъв човек в лицето на Уил, но после се бе появил Даниъл. Само че сега тя вече не му трябва. Защо да продължава съществуването си в място, където не беше нито любима, нито добре дошла.
От безкрайната мъка се роди решение. То смекчаваше донякъде чувството за безпомощност, а с решението дойдоха и замислите. Семейство Трутън напускаше Мадрид и заминаваше за Хага. Бетси нямаше да откаже на Хенриета да я отведе с тях, ако й каже, че лоши новини я принуждават да замине без съпруга си и то час по-скоро при децата. В това нямаше нищо необичайно. За кораба имаше с какво да плати, също и за храната и преспиванията по пътя до Сан Себастиан.
Час по-късно Хенриета вече беше на път за дома на Бетси, за да й пожелае добър път, щастие и здраве. В дома на търговеца всички бяха безкрайно заети с приготовленията за предстоящото пътуване.
— О, Хенриета! — възкликна тя задъхана и избърса потта от челото си. — Не зная какво да правя! Не ми е ясно как ще успеем да потеглим утре заран.
— Толкова скоро ли заминавате?
— Съпругът ми не иска в никакъв случай да изпусне кораба в Сан Себастиан. Честно казано и аз нямам нищо против да се отърва час по-скоро от тази жега.
Хенриета остави Бетси на нейния хаос и се запъти, потънала в мисли, към дома си. Решението й зрееше. На другия ден, още на разсъмване, ще се появи, задъхана и угрижена, при Бетси, точно в часа, на който бяха решили да потеглят. Ще помоли за място в каретата и ще разкаже за лошите новини от Хага. Никой нямаше да се усъмни в разказа й.
В спалнята тя събра нещата, които искаше да вземе. Колкото по-малко багаж, толкова по-добре… Взе лека върбова кошница със здрава дръжка и подреди в нея чисто бельо, гребените и четките си, обувки, наметало за време по-лошо от това в сърцето на Испания и две от най-простичките си рокли. За елегантният придворен гардероб, с който я бе снабдил Даниъл, в бъдещия й живот вече нямаше да има място.
После скри кошницата, съблече се и се пъхна под завивката. Не беше никак уморена, но в момента леглото беше най-сигурното място. Даниъл ще реши, че още е неразположена и тази вечер повече няма да я безпокои. Но това значи, че преди тайното си отпътуване, повече няма да види съпруга си, а само господ знаеше кога щяха отново да се срещнат…
Даниъл прекара вечерта в малкия салон, приготвяше се за аудиенцията при крал Филип. Знаеше, че ще има само този, един единствен шанс да изложи желанията на своя господар и трябваше по някакъв начин да убеди испанския монарх, че финансовата му помощ за създаването на нова армия няма да е хвърлена на вятъра. Трябваше да нарисува розова картина на това какви помощи крал Чарлз вече получава от другаде. Трябваше да съобщи, че шотландците вече очакват с нетърпение кралят да дойде и застане начело на полковете си, да убеди в пълния крах на новата конституция на Кромуел и хаоса след войната, да разкаже за екзекуцията на Чарлз Стюарт. За нещастие Даниъл не знаеше доколко такава оптимистична картина отговаря на действителността. А когато човек не е напълно убеден, много му е трудно да убеди други хора.
Тази нощ Хенриета почти не мигна и още преди да почне да се разсъмва, вече беше облечена. Взе кошницата, измъкна се от стаята, после по стълбата и отмести много внимателно тежкото резе на портата.
В стаичката си над кухнята синьора Алваро, икономката, чу стъпки в двора и скочи от леглото, уплашена да не са крадци. Но когато надникна през прозореца, видя само лейди Дръмънд, как се промъква с кошница в ръка през портата.
Сеньора Алваро беше наблюдателна жена и отдавна беше забелязала, че между сър Даниъл и съпругата му нещата не вървят добре. В къщата вече не се чуваше смях и сеньорът спеше сам в малката стаичка. Като кимаше замислено и си мърмореше нещо, икономката изкачи с решителни крачки стълбата към стаите на господарите.
14
— Боже милостиви! Хенриета, горкичката ми, разбира се, че ще дойдеш с нас. В каретата има достатъчно място, нали Джон, пък и ти реши на всяка цена да яздиш. — Бетси се обърна живо към своя малко тромав съпруг, който бе изслушал мълчаливо задъханите обяснения на лейди Дръмънд.
— Но разбира се! — поклони се учтиво Джон Трутън. Радваме се, че можем да ви услужим, лейди Дръмънд.
— Ах, думи нямам да ти кажа колко се радвам, че ще пътуваме заедно — изчурулика, предоволна, Бетси и се качи в каретата, където дойката вече се беше настанила с бебето на ръце.
Пътуването ще е безкрайно дълго, мислеше си тревожно Хенриета, докато се отпускаше на кожената седалка до бавачката. Но тя нямаше друг избор, а след като се отдалечат от града, който й донесе толкова нещастия, ще се почувства, може би, по-добре. Но утехата беше слаба.
Конете удряха нетърпеливо с копита калдъръма пред къщата на Трутънови. Кочияшът се качи на капрата. Двамата конници, които щяха да бранят пътниците при евентуално нападение, заеха местата си от двете страни на каретата. Джон Трутън хвърли последен поглед на празния двор и на багажа на покрива на каретата. Стиснала пръсти, Хенриета въртеше скромната златна халка, заменила пръстена на Даниъл с неговия печат, после енергично преглътна буцата, застанала на гърлото й. В същия миг зърна съпруга си да препуска към площада на катедралата.
Беше гологлав и личеше, че се е облякъл набързо. Шарфът му беше вързан накриво, ризата разкопчана. Но острите линии на устните и брадичката, силната уплаха в погледа издаваха, че в момента изобщо не го интересуваше, дали е подходящо облечен.
— А, Дръмънд, искате да се сбогувате със съпругата си. — Джон Трутън, който тъкмо яхваше коня, поздрави непринудено новодошлия.
— Тъкмо обратното — отговори Даниъл. — Къде е тя?
— С Бетси и децата. — Трутън измъкна крак от стремето. — Нещо не е наред?
Даниъл се престори, че не е чул въпроса, отиде до каретата и отвори вратичката.
— О, сър Даниъл, каква чудесна изненада! — възкликна Бетси. — Сигурно искате да се сбогувате с Хенриета. Не мога да ви опиша колко се радвам, че тя ще пътува с нас.
Даниъл сякаш не беше чул нито думичка от брътвежа на Бетси. Гледаше само жена си.
— Това не се налага — каза той спокойно.
На Хенриета всичко й се струваше само сън, тя седеше неподвижно и не можа да отрони нито
