на който човек можеше да реагира снизходително, но и с подобаваща строгост. Въпреки това не можеше да отпъди мисълта, че постъпката на Хенриета е във въпиющо противоречие с основните задължения във всеки брак. Една съпруга не бива да шпионира своя съпруг, още по-малко да донася наученото на врага. Знаеше, че тя е неопитна и непокварена. Но нали я мислеше и за честен човек, който би се ужасил дори от подобна мисъл. Вместо това жена му измами най-безсъвестно доверието му, за да се добере до тайните телеграми, а с това потъпка такива човешки стойности като благоприличие, уважение и чест. Напразно се бе опитвал да потърси извинение в нейното детство. Та нали Хенриета бе осъзнала ясно грозотата на постъпките си. Не си представяше как би могъл един ден отново да й има доверие и възможно ли беше отсега нататък да живеят в хармония?
Даниъл се държеше с Хенриета с дистанцирана учтивост и се премести да спи в малкото помещение до спалнята. Едва поглеждаше жена си, затова не забеляза промените, които предизвикаха в нея отчаянието и самотата. Хенриета отслабна и пребледня. Въпреки първоначалното си решение, тя се оттегли от обществото, вкопчена в надеждата, че ще може да съобщи скоро на Даниъл новина, която ще й спечели прошката му.
Една сутрин маркиза Айтона й донесе покана от нейно кралско величество за концерт в нейния дворец на другия ден. Отказ беше възможен, само ако Хенриета беше на смъртно легло. Налагаше се следователно, да се примири с мисълта, че колкото и зле да се чувства, налага се да отиде. Сега пак се замисли над първоначалния си план, който се провали така катастрофално. Нима трябваше заради това да се откаже от целта си? В кратките секунди, преди Даниъл да я изненада, тя бе успяла да прочете няколко реда от писмото на краля. Злото беше сторено. Следователно какво щеше да загуби, ако се опита още веднъж да направи нещо добро за Даниъл, въпреки че той никога няма да го свърже с нея?
— Маркизо, аз мислих междувременно за краткия ни разговор — подхвана тя предпазливо и тутакси забеляза, как в очите на гостенката й проблесна любопитство.
— Наистина ли, доня Хенриета?
Но какво всъщност бе успяла да прочете? Нещо за пристигането на пратеник на парламента в испанския двор… Можеше ли това да е от значение? По всяка вероятност испанският крал го знаеше отдавна и в такъв случай защо му трябваше да го чуе още веднъж и от Даниъл?
— Всеки път се учудвам — заопипва тя почвата — как куриерите на крал Чарлз успяват да доставят посланията му на толкова отдалечени места. — Тя отпи от шоколада и усети как в тялото и във вцепенения й мозък се завръща живот.
— Да, наистина е достойно за учудване — съгласи се маркизата. — Предполага се, че крал Чарлз разполага с добре функционираща информационна система. Сигурна съм, че знае нещо за дипломатическата дейност на убийците на неговия баща… дали изпращат посланици, да речем.
Значи това било! Испанският двор искаше да знае доколко е осведомен крал Чарлз. Беше абсолютно невъзможно по този въпрос Даниъл да бъде попитан направо или дори да се изтръгне от него та макар и дискретен намек. А докато той пази в тайна получаваната информация, дотогава и залата за аудиенции на испанския крал ще остане заключена за него.
— Трябва да се предположи, че лорд-протекторът Оливър Кромуел и парламентът желаят да получат признание от европейските владетели — забеляза сдържано Хенриета.
— Е да — измърмори маркизата. — Това се предполага. Впрочем как напредва мисията на вашия съпруг, доня Хенриета?
— О, за съжаление не толкова бързо, колкото се беше надявал — отговори Хенриета с фалшива усмивка. — Негово католическо величество е толкова зает и няма време да приема посетители.
— Да, но той се вслушва в съветите на нейно католическо величество, защото тя е много умна жена — каза многозначително маркизата, — освен това използва много внимателно влиянието си. Убедена съм, че можем да я склоним да помогне на сър Даниъл в мисията му.
— Би било толкова мило от страна на нейно величество! — каза Хенриета. — Ако съм разбрала добре съпруга си, крал Чарлз е много разтревожен от дипломатическата активност на парламента. Мисля, че щеше да се безпокои по-малко, ако имаше реална представа за нейния обхват.
Тя махна внимателно конче от дантелата на ръкава си.
— При тази изолираност в Хага… се оказало много трудно да се разбере към кого се обръщат специалните пратеници на парламента… Горе-долу така разбрах мъжа си. — Тя вдигна очи с невинна усмивка. — Мисля, че съпругът ми е упълномощен също да установи дали негово католическо величество очаква такъв пратеник. Да знаете случайно нещо по този въпрос, госпожо? Ако можех да доставя на съпруга си такава информация, това сигурно щеше много да го впечатли и той би ми оказвал, несъмнено, за в бъдеще още по-голямо доверие.
Това би трябвало да е достатъчно убедително, помисли си Хенриета и за пръв път от много дни насам се почувства малко по-доволна. Ако крал Чарлз не желае испанците да научат нещо от изпратената от него информация, тя също допринесе те сега да се лутат съвсем на тъмно.
Гостенката измърмори, че не била посветена в този род информация, но доня Хенриета трябвало да използва ума си, да си държи очите и ушите отворени, за да научи много неща, които могат да са от полза за нейния съпруг.
— Мисля, че вече донякъде го сторих — каза откровено Хенриета.
Маркизата се задоволи да се усмихне и да кимне.
— За толкова млада жена сте много умна, скъпа.
— Много ми провървя на учители — отговори язвително Хенриета.
Когато гостенката си тръгна, доброто настроение на Хенриета не се задържа за дълго, и тя се озова отново обгърната от горещата, потискаща тишина в къщата. Чу, че Даниъл се прибра и сърцето й се сви при мисълта за хладния поздрав, който щеше да й отправи.
Даниъл влезе в малкия салон.
— Имала си гостенка?
— Маркиза Айтона. Предаде ми покана за концерт при кралицата.
Може би цяла минута Даниъл я наблюдава мълчаливо, а Хенриета копнееше за него, умоляваше за една усмивка, за искрица любов в черните очи. Но изразът на лицето му не се промени.
— Чух, че семейство Трутън напускат Мадрид. Ще потеглят по мекия път за Сан Себастиан, а от там ще продължат с кораб за Франция.
— О! Знаеш ли кога тръгват?
Той сви рамене.
— Предполагам в края на седмицата. Потеглят малко внезапно, но едва наскоро разбрали за възможността да продължат от Сан Себастиан за Франция. Редно е да отидеш да се сбогуваш с госпожа Трутън.
— Да, разбира се — съгласи се Хенриета със същия безличен тон. — Ще отида след ден или два. — Имаше чувството, че ще се задуши в тази атмосфера на непримиримост, сред която пред нея, в облика на нейния съпруг, стоеше някакъв съвсем чужд човек, затова побърза да тръгне към вратата, преди да избухна в плач.
Даниъл въздъхна и я проследи с поглед, докато тя не затвори вратата зад себе си. Ще може ли да превъзмогне някога това разочарование? Не можеше да я наказва до безкрайност по този начин, но засега не беше в състояние да промени нещо. Гневът и притеснението му не бяха отслабнали ни най-малко. Може би щяха да се почувстват по-добре, ако напуснат този град, в който той е сякаш в кафез. Безполезността на това присъствие в Мадрид и унижението на подобна безсмислена ситуация, само задълбочаваха разочарованието му от неговата съпруга, която, въпреки нейната импулсивност, бе смятал за честна и откровена.
Два дена по-късно Даниъл получи все пак известие, че негово католическо величество ще благоволи да даде на следната сутрин аудиенция на неофициалния посланик на крал Чарлз П. Смаян от тази неочаквана промяна на настроенията, Даниъл се прибра в по-добро настроение вкъщи, а там икономката го осведоми, че доня Хенриета още не е ставала от леглото.
Той поклати глава и се качи в спалнята. Слънцето проникваше на тънки ивици през спуснатите кепенци. В стаята беше потискащо задушно, но Хенриета беше пуснала и завесите на леглото, и лежеше в дълбок
