беше разбрала, че нищо няма да постигне, ако наруши правилата на етикета.
Двете се върнаха заедно в двореца и маркизата нареди да извикат каретата на лейди Дръмънд. Докато я чакаха да се появи, маркиза Айтона сложи ръка на рамото на Хенриета.
— Колко ли тъгувате по своя дом в Хага!
— Така е — съгласи се Хенриета, — но най-много ми липсват двете ми заварени дъщери. Съжалявам, че не беше възможно да дойдат с нас.
— Мога да си представя. Човек не обича да напуска семейството си. — Усмивката беше престорено- сърдечна, но погледът студен и пресметлив. — Съпругът ви сигурно получава редовно новини от Хага, в които се говори и за децата?
— Не ми се вярва в тях да става дума за семейни обстоятелства — отговори откровено Хенриета. — Съпругът ми никога не е споменавал за такива неща.
В тишината, последвала това признание, сякаш изведнъж й падна пелена от очите. Новините от Хага, това беше същината на странния урок, прозвучал почти като разпит.
— Сър Даниъл не споделя с вас новините от Хага? — попита учтиво маркизата. — Навярно предполага, че те не представляват за вас никакъв интерес.
— Изглежда — съгласи се неопределено Хенриета. — Не сме говорили за тях. — Хенриета изрече лъжата с учудваща лекота, но извърна все пак глава, за да не се издаде.
— Имайте предвид, скъпа — каза маркизата, — че вашият съпруг ще има полза от участието ви в неговите дела.
Хенриета се усмихна безизразно, измърмори няколко учтиви думи за сбогуване и седна в каретата. С въздишка на облекчение спусна перденцата и се опита да внесе ред в мислите си. Някой беше повече от любопитен за съдържанието на писмата от Хага. Но след като Даниъл не бе споделил нищичко с нея, едва ли щеше да задоволи любопитството на когото и да било.
И все пак, това тъй или иначе би му отворило вратата към кралската зала за аудиенции. Хенриета го проумя, след като ясно й дадоха да разбере какво е нейното задължение на съпруга. Накратко казано, тя трябваше да шпионира мъжа си. Ужасно неприятната задача не ставаше по-лека дори при мисълта за ползата, която можеше, по всяка вероятност, да произтече за Даниъл.
Имаше все пак един момент във всичко това, който допадна на Хенриета. Отдавна имаше чувството, че може да подкрепи много по-сериозно Даниъл, а не само с приятната роля, която трябваше да играе в обществото. Може би бе дошло времето да докаже, че притежава и ума, и способностите, които да й позволят да поеме част от неговите задължения. И, както винаги, когато й се представяше възможност да помогне на Даниъл, Хенриета не можа да потисне желанието да се възползва от нея.
Потънала в мисли, Хенриета слез от каляската. Не можеше и дума да става да сподели без позволението на Даниъл с чужди хора съдържанието на някое писмо. Но дали не можеше да играе с тази кореспонденция и своя собствена игра, ако й се отдаде случай? Ако разбере какво по-точно интересува кралицата, може да сподели невярна информация, способна, въпреки това, да помогне на Даниъл. Но за да не направи грешка, трябва да познава съдържанието. Само че как да стигне до него?
В хладната, затъмнена спалня Хенриета остави камериерката да й помогне да се съблече. Колкото и да се радваше на скъпите придворни тоалети, в жегата на Мадридското лято те все пак много й тежаха. Камериерката окачи грижливо дрехите в гардероба и отпусна вдигнатата нагоре коса на господарката си.
Хенриета беше възприела с възторг испанския навик да се спи през най-горещата част от деня. Тя отиде до прозореца, отвори кепенците и погледна надолу, към задрямалия, залят от слънце двор. Опря лакти на широкия каменен перваз, усети слънчевите лъчи върху затворените си клепачи и се замечта, но в същия миг усети как две силни ръце я прегръщат.
— Хей, слънцепоклонничке! — Даниъл докосна с устни нежната й шия. — Ела в леглото.
— С удоволствие бих се любила някой ден под обедното слънце — каза замислено Хенриета и се обърна към Даниъл. — Искам през това време да го усещам на голата си кожа.
Той се усмихна.
— Вашето желание е за мен заповед, госпожо. — Той развърза ризата й. — Добре тогава, да почнем от голата кожа. Вдигни високо ръце.
Хенриета се засмя тихо и се освободи от набраното платно.
— Ами после? Така ли да изляза навън?
— Вземи възглавниците от леглото и ги сложи на слънце до него.
Хенриета мълчаливо го послуша. Кръвта й кипна в радостно очакване, изпълни я гореща възбуда. Тя застана до постелята на пода и сега гледаше Даниъл как се съблича.
— Легни и затвори очи. — Даниъл си събу ботушите. — А сега си представи, че лежиш в градината, гола и сама под слънцето.
Хенриета се отдаде, затворила очи, на топлия летен въздух. Слънчевите лъчи играеха по кожата й, копринените възглавници я обгръщаха меко. Тя прокара бавно ръце по тялото си, усети живата топлина, заоблените очертания, силата на нарастващото желание.
Когато и други ръце се присъединиха към тази ласка, изпълнена с наслада, тя се озова във вълшебното царство на удоволствието, откъдето грижите отлитаха, за да останат само радостите и любовта…
Когато Хенриета се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта и сенки забулваха ъглите на стаята. Тя се протегна бавно и лениво върху възглавниците, а когато отвори очи, на устните й се появи усмивка при спомена за преживяната радост.
— Приличаш на мъркащо котенце — Даниъл седеше на един стол и я наблюдаваше.
— И се чувствам точно така — Хенриета се опря на лакти и погледна съпруга си. — Ти не поспа ли?
Той поклати глава.
— Не, играта, която приспа теб, ободри мен. Освен това не исках да изпусна толкова прекрасна гледка.
Погледът й падна върху ковчежето с парите и това събуди в нея друг спомен. Дали след нейните прегръдки, Даниъл няма да е по-достъпен? Тя стана и го погледна замислено.
— Чуй, ти изобщо не ме обичаш. Иначе щеше да ми кажеш какво пише в това писмо от Хага.
Веселите пламъчета в очите му угаснаха.
— Вече говорихме за това. Време е да разбереш, че когато казвам не, значи не. И не искам да се караме, скъпа.
— Нито пък аз — добави най-искрено Хенриета. — Забрави. Няма да кажа повече нито дума по въпроса.
Даниъл се приближи към нея и я целуна по челото.
— Имам голямо желание да опитам от онази малага, която купих миналата седмица от винаря. Ще сляза в мазето да донеса една бутилка. — Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.
Хенриета посегна към ризата, облече я презглава, върза панделката на деколтето. Мислеше толкова напрегнато, че неволно присви чело. Касетката пак й беше пред очите, а сега краката сякаш сами я занесоха до нея. Не беше заключена. Даниъл го правеше само когато и двамата отсъстваха по-дълго от къщи. Тя вдигна съвсем бавно капака. Вътре лежеше писмо, запечатано с восък с кралския печат. Щяха да са й достатъчни само няколко секунди, за да се запознае със съдържанието и тогава за Хенриета ставаше възможно да започне собствената си игра, да надхитри испанците, които толкова се мъчеха да я хванат в мрежите си. И тогава, след като Даниъл постигне целта си, тя ще му разкаже всичко, а малкото й провинение ще бъде много скоро простено. Даниъл щеше да признае, че е могъл спокойно да й се доверява във всичко и да е сигурен, че е способна и в най-заплетени ситуации да действа умно и предпазливо.
Хенриета бръкна бавно и внимателно в ковчежето. Разтреперана от напрежението разгъна листа, който прошумоля тихичко между пръстите й, втренчи поглед в енергичния и ясен почерк.
В този миг вратата зад нея се отвори. Хенриета рязко се обърна. Виновна и объркана, цялата пламнала, гледаше Даниъл, застанал с бутилка и чаши в ръка в рамката на вратата. На лицето му беше изписана безкрайна изненада. После изразът му се промени, премина в хладно отвращение, от което на Хенриета й преминаха тръпки по гърба. Понечи да каже нещо… каквото и да било… но на гърлото й беше заседнала буца и можеше само да продължи да стои неподвижно с издайническите листа в ръката.
