Беки вече гледаше по-весело.
— Ако се върнете, милейди, с радост ще дойда пак в Лондон.
— Разбира се, че ще се върна — отговори Арабела с увереност, каквато не изпитваше. Знаеше, че ще се върне в Англия, но нямаше представа дали все още ще бъде съпруга на херцог Сен Жюл.
Когато Беки излезе, прислужниците от гостилницата наредиха масата. Арабела нямаше никакъв апетит. Цяла нощ не бе затворила очи, предишната нощ, когато все още беше друга личност в друг свят, също не беше спала. Умората я пронизваше до мозъка на костите, но мозъкът й беше свръхактивен и отказваше да се отпусне. Прие с благодарност чашата ароматно кафе и зачака да се върне Беки.
— Готово, милейди. — Момичето влезе и тържествуващо размаха някакъв лист. — О, и видях морето… толкова е голямо! — Думите бяха придружени от смаяно клатене на главата.
Арабела се усмихна разсеяно и пое листа от ръцете й.
— Седни и закуси, Беки.
Момичето се нахвърли жадно върху бърканите яйца.
— Морякът ми каза, че кабината е с прозорче. Каза още, че до Кале се пътува около дванайсет часа, ако вятърът и вълните са благоприятни. Корабът ще потегли в четири.
— Чудесно. — Арабела се усмихна топло. — Не знам какво щях да правя без теб, Беки. Можеш да останеш в стаята, колкото искаш, за да се наспиш добре. Утре каретата ще те върне в Лондон. Докато си тук, в гостилницата, можеш да си поръчваш, каквото искаш.
— Всичко ли? — Беки смаяно отвори очи.
— Всичко — отговори с усмивка Арабела. — Ядене, пиене, момиче, което да изглади дрехите ти… всичко. Но първо аз ще поспя няколко часа, преди да стане време да се кача на кораба.
— Да ви придружа ли дотам, милейди?
— Не — отговори решително Арабела. — Ще отида сама.
Следобед в два Арабела слезе към доковете. Едно момче от гостилницата носеше пътната й чанта — там бе прибрала всичко, което според нея щеше да е нужно на Шарлот. За себе си бе взела само малко бельо, две прости батистени рокли и тоалетни принадлежности.
Беше сигурна, че Джак ще се качи на борда в последния момент. Защо да понася неудобствата на кораба по-дълго от необходимото. Тя щеше да се скрие в кабината си и да не излиза.
Един моряк провери документа й, метна чантата на рамо и я отведе в малка каюта точно над водата, обзаведена с тясна, закрепена за стената койка и заковано за пода столче. Чаршафите не бяха особено чисти, а нощното гърне, макар и празно, изглеждаше неизмито. Малкото кръгло прозорче беше здраво затворено.
— Колко пътници ще има на борда? — попита Арабела, когато морякът остави чантата й на пода. Малките кораби, които пренасяха пощата през Ламанша, приемаха само по десетина пасажери.
— Само още един, мадам. Един джентълмен.
— Прозорчето може ли да се отваря?
— Да, мадам, но ви предупреждавам, че когато излезем в морето, трябва да го затворите. — Мъжът отвори без усилие малкото зелено стъкло.
— Добре, тогава ще го затворя — каза тя и пъхна в ръката му монета. Морякът вдигна ръка към шапката си и се сбогува с усмивка. Едва бе затворил вратата зад гърба си, когато Арабела падна на койката. В гостилницата само бе дремала и се бе вслушвала завистливо в дълбокото дишане на Беки, но сега, когато вече нямаше смисъл да се тревожи за бъдещето, заспа дълбоко, като мъртва.
Събуди се от скърцането на мачтите и от дрънченето на котвената верига. Изведнъж я обзе паника. Ами ако Джак е пропуснал потеглянето на кораба? Не, в никакъв случай. Стана от койката и се олюля като пияна. Корабът се люлееше застрашително. Следобедното слънце огряваше малката каюта и вътре беше горещо и задушно. През малкото прозорче почти не влизаше свеж въздух. Арабела се наведе и погледна навън. Придружен от няколко лодки, които използваха прилива, корабът излизаше от оживеното пристанище.
Стресна я силно чукане по вратата.
— Влез! — извика тя и се обърна.
Морякът, който я бе довел в каютата, влезе и отдаде чест.
— Капитанът нареди да ви предам, мадам, че ако желаете да се качите на палубата, щом оставим пристанището зад нас, сте добре дошла.
Много ви благодаря. Радвам се, че ще подишам чист въздух. — Очите й бяха слепени от дълбокия сън, косата й сигурно приличаше на птиче гнездо. — Възможно ли е да ми донесете кана вода, за да се измия?
— Да, само че няма да е гореща. Гореща вода ще има едва когато запалят печката в камбуза.
— Ще се задоволя и със студена — отговори бързо Арабела. — Искам да се освежа малко.
Веднага, мадам. — Морякът отново отдаде чест и излезе, като умело избягваше люлеенето на кораба.
Арабела отвори малката си чанта и извади четка за коса и малко ръчно огледало, в което се огледа критично. Изглеждаше още по-зле, отколкото се беше опасявала. В гостилницата не бе свалила пътния си костюм и сега изглеждаше мръсна, запотена и бледа. Ала като си помисли за жената, прекарала години в Льо Шатле, се засрами от егоизма си. Кога ли Шарлот е получила за последен път чисто бельо? Дано наистина беше тя. Трябваше да е тя! Дали разполага с четка за зъби или с гребен? Дали изобщо й дават студена вода да се измие?
Морякът се появи с кана вода и метален леген, който остави на столчето.
— Добре ли е така, мадам?
— Отлично — отговори искрено Арабела и момъкът я погледна учудено.
— Капитанът ще се радва след половин час да ви поздрави на борда, мадам.
— Благодаря. — Тя затвори вратата след него и дръпна резето. Искаш да се съблече и трябваше да е сигурна, че никой няма да влезе по погрешка. Изтърси смачканите си дрехи и ги разпростря на леглото, сви на вързоп чорапите и бельото и ги прибра в пътната чанта. После се изми от глава до пети с хладката вода и веднага се почувства освежена. Главата й се проясни. Ако приеме поканата на капитана и се качи на палубата, ще трябва да се изправи срещу Джак. Дали да го изненада на публично място? Или първо да разбере къде е кабината му и да го потърси там?
По-добре в присъствието на повече хора, реши тя и енергично изчетка косата си. Така ще го принуди да запази приличие и докато останат насаме, гневът му ще е угаснал. Не че това я притесняваше особено. Тя беше права, той не. Да се гневи колкото си иска. Тя щеше спокойно и упорито да защитава убежденията си.
Незнайно по каква причина обаче тръпките в корема й не преставаха, колкото и да се опитваше да ги потисне. Облече лека рокля от кремава батиста с бронзов ешарп, обу чисти чорапи и прости обувки от козя кожа — единствените, които бе взела освен ботушките за езда. Е, вече изглеждаше прилично.
За момент спря с ръка върху бравата. Страхуваше се да отвори. Не, не се боеше от мъжа си… или все пак? Сега не биваше да сгреши. Нейното бъдеще… тяхното общо бъдеще зависеше от това дали тя ще овладее ситуацията и ще укроти гнева му.
Отвори вратата и излезе в тесния дървен коридор. В края му се виждаше тясна стълбичка. Опирайки се на стените, Арабела успя да стигне до стълбичката и излезе под ярката светлина на късния следобед.
В небето кръжаха чайки, такелажът скърцаше, платната плющяха. Корабът зави рязко и Арабела, която не бе подготвена за тази маневра, посегна към релинга и инстинктивно се наведе, когато дървото на мачтата премина над главата й и хвърли черна сянка.
Когато отново вдигна глава, срещна погледа на мъжа си, който стоеше малко по-нататък редом с загорял от слънцето млад мъж, застанал на кормилото. Корабът направи нов завой и пое по курса си. Арабела не се помръдна. Непоколебимият сив поглед на Джак я приковаваше на място.
Мъжът на кормилото вдигна ръка към шапката си и я повика:
— Елате при нас, мадам. Следобедът е толкова хубав… имаме добър западен вятър. — Той се усмихна зарадвано и в сините му очи затанцуваха слънчеви искри. Арабела се овладя и отиде при двамата мъже.
— Капитан Пери, мадам. — Младият мъж стисна здраво ръката й, без да изпуска кормилото. — Радвам
