прави това?
Застанала до прозореца, Мег отговори:
— Попитай Тидмут. Джак тъкмо излиза от къщи. Значи няма да узнае нищо.
Арабела отиде при нея и проследи как мъжът й възседна жребеца си. На седлото беше завързана кожена чанта.
— Той е на кон и ще напредва по-бързо, отколкото аз с пощенската карета — прошепна обезкуражено тя.
— Но той не може да язди седемдесет мили без прекъсване — напомни й Мег. — Трябва да смени коня или поне да му даде почивка. А през нощта трябва да отседне някъде.
— Затова пък пощенската карета може да пътува през цялата нощ и няколко пъти да смени конете. — Арабела изпита облекчение. — Моля те, иди при Тидмут и му поръчай да наеме кола. Ще си помисли, че е за теб, и няма да задава глупави въпроси.
— Сигурна съм, че няма да задава въпроси — засмя се тихо Мег. — Ще се радва, ако изчезна. Никога не бях срещала такъв закостенял тип.
— Непоправим е — кимна Арабела. — Но е абсолютно предан на Джак. Кажи му, че колата ти трябва до един час. Междувременно аз ще си събера багажа.
— Шарлот… сестрата на Джак… — промълви колебливо Мег.
— Помислила съм и за нея. Ще взема две-три рокли, медикаменти, превръзки… в случай че наистина е жива. — Арабела инстинктивно стисна палци. Искаше жената, видяна от Фламан, да е наистина Шарлот. Искаше го повече от всичко на света.
— Запъти се към вратата, но спря. — Нямам представа дали нещата ми ще й станат. Дали изглежда като Джак? Искам да кажа, дали си приличат и извън белия кичур над челото?
Помисли си за Клод Фламан и потрепери. След толкова месеци глад и затвор, след дългия живот при непоносими условия Шарлот сигурно изглеждаше като него. Заля я вълна на отчаяние. Възможно ли беше една крехка жена, никога непознала тъмната страна на живота, да оцелее в този ад?
Какво да направи, за да заличи вината на Фредерик за смъртта на Шарлот? Чувството на безпомощност и безнадеждност заплаши да я надвие.
Мег разпозна слабостта в погледа на приятелката си и попита бързо:
— Искаш ли да дойда с теб, Бела?
Арабела поклати глава. Предложението й вдъхна нови сили.
— Не, Мег, но ти благодаря много. Трябва сама да се справя. Освен това си длъжна да останеш тук, за да отклоняваш любопитните въпроси. Джак и аз изчезваме от Лондон без никакво обяснение — слуховете са неизбежни. Ако си тук, ще можеш да посочваш безобидни претексти. Заминали сме да се погрижим за болен роднина или нещо подобно… но ще изчакаш завръщането ни. Смятам, че няма да останем дълго там. Не е нужно да прекъсваш пребиваването си в Лондон.
Мег кимна сериозно.
— Не се притеснявай, Бела, ще се оправя.
След около час разстроеният Тидмут помогна на херцогинята и камериерката й да се качат в наетата пощенска карета и остана на стълбището с мис Барат и двата неутешими сетера.
Присъствието на Беки беше необходимо, за да придаде на експедицията достоверност и приличие. Момичето нямаше представа къде отиват и защо. Подчиняваше се на кратките нареждания на господарката си и сега седеше мълчаливо в ъгъла на каретата с малка чанта на коленете. Арабела седеше насреща й, взираше се право пред себе си и не даваше никакви обяснения.
Когато мълчанието се проточи, херцогинята се сети, че не бива да се държи така с камериерката си, и каза с усмивка, която трябваше да изглежда успокояваща:
— Щом стигнем Дувър, можеш да вземеш пощенската карета обратно за Лондон, Беки.
— Да, лейди Арабела. — Беки изобщо не изглеждаше успокоена. — А вие какво ще правите, мадам?
— Заминавам за Франция. Херцогът замина преди мен. Ще се върнем скоро.
— Във Франция? Но, милейди! — Беки зяпна смаяно. — Там има революция! Цари пълен хаос! Пълно е с чужденци и всички се убиват един друг. Даже мистър Тидмут каза… а пък мистър Алфонс в кухнята… Ох, мадам, да знаете какво говори!
— Е, вече не е толкова опасно както преди — отговори Арабела и неволно се запита дали в думите й има нещо вярно. Париж все още се разтърсваше от въстания на гладните. В Лондон се говореше, че хората се събирали на банди и обикаляли улиците, че полицията не можела да въведе ред… но поне гилотините не работеха толкова често, както преди.
Лицето на Беки изразяваше съмнение, но девойката си каза, че херцогинята знае повече от камериерката си, и се примири. Разположи се удобно в ъгълчето на каретата и затвори очи. Даже се опита да се наслади на пътуването, но когато за четвърти път смениха конете, без да слязат и продължиха пътя си с недоволни, мърморещи придружители, ефектът на новото преживяване отлетя. Единствено перспективата да получат щедър бакшиш караше мъжете да продължат напред.
В първата пощенска станция казаха на Арабела, че преди няколко часа пристигнал ездач от Лондон, влязъл да се посгрее и подкрепи и сменил коня си. Жребецът му си отпочивал и утре щели да го изпратят обратно към Лондон с наемен ратай. Арабела въздъхна облекчено. Предположението й, че Джак ще замине от Дувър за Кале, се потвърждаваше. Тя вървеше по петите му. Знаеше, че той няма да си позволи повече от няколко часа нощна почивка — но и така преднината му не беше особено голяма. Когато на следващата сутрин каретата пристигна в Дувър малко след разсъмване и спря в двора на „Лястовицата“, тя слезе със сковани крака и болезнен гръб и с добре изиграна небрежност попита едно от момчетата в обора дали и други посетители са пристигнали в този ранен час. Момъкът бутна шапката си на тила и се почеса по главата.
— Странно, че ме питате, мадам. Преди около два часа пристигна джентълмен на кон… беше още тъмно. Доколкото разбрах, поискал легло. Бедният му кон едва се държеше на крака.
— Явно е имал много важна работа, щом е яздил през цялата нощ — отбеляза Арабела и кимна, за да покаже, че за нея темата е приключена.
Влезе в гостилницата и помоли за отделна стая със закуска и сгъваемо легло за камериерката й. За разлика от Арабела Беки бе спала през по-голямата част от нощта и сега беше бодра. Младостта и издръжливостта вървят ръка за ръка, каза си Арабела и се опита да раздвижи скования си гръб.
— Убеден съм, че милейди ще хареса нашата храна. — Гостилничарят отвори вратата към просторна стая на таванския етаж. — Ей сега ще ви донесат най-доброто, с което разполагаме.
— Много ви благодаря и… — Арабела го спря на вратата. — Знаете ли дали днес ще замине пощенски кораб за Кале?
— Но разбира се — отговори любезно мъжът. — Преди час или два пристигна един джентълмен… рядко се случва да идват гости толкова рано… буквално ме измъкна от леглото. И той поиска да узнае дали има кораб. Казах му, че „Морският кон“ на Том Пери ще замине с голям товар поща. Том често носи пощата през Ламанша.
— Много ви благодаря. — Арабела му кимна усмихнато и се обърна към Беки: — Бързо, миличка, тичай на кея и се разбери с капитана на този „Морски кон“. — Подаде на момичето снопче банкноти и обясни: — Искам единична кабина… и се увери, че корабът наистина заминава за Кале, а не за Хавър или Булон. Трябва да отидем в Кале. — И сключи пръстите на Беки около банкнотите.
Беки кимна съсредоточено.
— Да, милейди. Кале. Единична кабина. Къде ще намеря кораба?
— На кея… където е морето — обясни нетърпеливо Арабела. — Попитай за капитан Пери. Том Пери.
— Морето? — пошепна учудено Беки. — Никога не съм виждала море.
— Ето, сега ще имаш този шанс. Като се върнеш, ще закусим и после ще вземеш пощенската карета обратно за Лондон.
— По-добре да си отида в Кент, милейди.
— Ако наистина искаш, позволявам ти… но като се върна, ще дойдеш пак в Лондон. Направи ми още само тази услуга, Беки — намери капитан Пери.
