че ще чуе нещо важно. Усещаше го с цялото си същество.
Когато влезе, двамата мъже стояха в смутено мълчание в средата на помещението. Двамата се поклониха и Кристоф каза:
— Ваша светлост, позволете да ви представя мосю Клод Фламан.
Непознатият се поклони отново и Арабела отговори с усмивка:
— Добре дошъл, мосю. Както разбрах, наскоро сте се прехвърлили тук от Франция.
— Да, мадам. — Мъжът изглеждаше болен и много слаб, сякаш дълго време не се беше хранил добре. Тенът му беше сив, лицето — хлътнало, дрехите износени, а когато заговори, се закашля. Арабела веднага разбра какво означаваше това. Този нещастен човек беше болен от туберкулоза.
Кристоф обхвана раменете на приятеля си и безпомощно започна да масажира гърба му. Арабела веднага позвъни за Моли и поръча да донесат бренди и гореща вода.
Най-сетне кашлицата престана. Клод Фламан се отпусна на предложения му фотьойл и отпусна глава на гърдите си. Прие с благодарност чашата, в която Арабела бе смесила бренди с гореща вода, и отпи няколко малки глътки. Постепенно цветът се върна на бузите му и той се почувства по-добре.
— Моля за извинение, мадам. — Гласът му беше само дрезгав шепот.
— Ще говорите едва когато се почувствате по-силен — отговори на френски Арабела и седна на ниско столче до креслото му.
Мъжът даде знак на Кристоф и фризьорът обясни тихо:
— Клод говори само френски, мадам, но разбира малко английски. Бил е затворник в Льо Шатле, но с Божията помощ преди няколко дни бил освободен и приятели го качили на пощенския кораб от Хавър, за да дойде в Англия.
— Само благодарение на приятелите — кимна Клод и в хлътналите му очи пламна огън. — Бог няма нищо общо с нашата работа, скъпи приятелю. — В гласа му звънна горчивина. — Бог е забравил нашата страна.
Говоренето го изтощи, той затвори очи и се отпусна назад. Арабела трескаво размисляше как да заговори по интересуващата я тема. Кристоф й помогна.
— Докато бил в Льо Шатле, Клод се запознал с една жена… с една дама. Мисля, че става въпрос за дамата, която търсите, ваша светлост.
Арабела усети как цялата се напрегна. Погледът й се устреми към лицето на Клод.
— Виконтеса дьо Вилфранш? Мъжът кимна едва-едва.
— Да, мадам, така мисля. В затвора нямахме имена, само номера, но един ден… — Неспособен да продължи, той даде знак на Кристоф да разкаже историята.
Виждате, че Клод говори трудно, ваша светлост. Аз ще ви разкажа какво узнах от него.
Арабела кимна и французинът продължи:
— Споменатата дама била в Льо Шатле много отдавна. Затворниците я обичали много. Разбирала от болести, грижела се за болните, а пазачите не й пречели да работи, даже от време на време й позволявали да лекува и затворници мъже. Един ден дошла при мъжете, за да помогне на някого и Клод я познал. Неговото семейство работело в имението на Вилфранш, а той бил изпратен да се учи за златар. Виконтесата била много добра към него и винаги му осигурявала работа.
Клод, който се бе овладял, продължи да разказва, макар и с мъка:
— Нямаше да позная мадам, толкова променена изглеждаше… — Изкашля се в кърпичката си. — Познах я по един отличителен белег. По бялата къдрица в косата й, точно над челото.
Арабела спря да диша. Белегът на Фортескю?
— Видяхте ли с очите си този бял кичур? Клод кимна.
— Косата й не беше красива както някога, но кичурът си беше там. Никога друг път не съм виждал такъв и веднага го познах. — Изтощен, той отново се отпусна назад.
— Ако наистина става въпрос за виконтесата, тя е затворена там много отдавна — каза Кристоф и лицето му потъмня. — Не е ли ирония на съдбата, че народът щурмува Бастилията и освободи затворниците, след което бяха създадени дузина нови затвори, в които хиляди хора изчезнаха безследно? Някои ще си останат там, докато смъртта ги спаси, и никой няма да знае къде са.
— Как е оцеляла? — Арабела зададе този въпрос повече на себе си, отколкото на двамата мъже. Те реагираха с типично галско вдигане на раменете.
— Доста аристократи успяха да избягнат гилотината — обясни Кристоф. — След екзекуцията на Робеспиер гражданите се наситиха на кръвопролитията. Възможно е към края на терора виконтесата да е попаднала в затвора и да са я забравили там.
— Има и други като нея — обади се немощно Клод. — Семействата и приятелите им ги смятат за мъртви, а те нямат възможност да им пратят вест. Мен ме намери един приятел.
— Как се измъкнахте? — Арабела се наведе към него и го погледна втренчено.
Мъжът вдигна рамене.
— Пари, мадам. Пазачите са подкупни, трябва само да улучиш сумата. Всъщност никой не отговаря за затворниците. Повечето се смятат за отдавна изгубени. Ако подкупите подходящите пазачи, можете да си излезете съвсем спокойно.
Арабела кимна мълчаливо. Джак бе казал на Джордж, че сестра му е мъртва. Измъчваше се от мисълта, че не е успял да я спаси, както бе успял да спаси много други. Възможно ли беше да се е заблуждавал? При тази бъркотия във Франция можеше да се случи всичко… случваше се всичко. Тя беше чула истории на хора, станали жертва на грешки и намерили смъртта вместо приятелите си. Произволното кръвопролитие не се интересуваше от имената на жертвите. Много от оцелелите сигурно се страхуваха за живота си, затова криеха имената си и предпочитаха да ги смятат за мъртви.
— Безкрайно съм ви благодарна за информацията — каза най-сетне тя. Представата, че сестрата на Джак — и не само тя — гние в някакъв мрачен затвор без връзка с външния свят, и страда от мисълта, че семейството й я счита за мъртва, беше непоносима. — А сега ми кажете как бих могла да ви помогна, мосю Фламан — продължи тя и хвърли въпросителен поглед към Кристоф. — Пари, подслон, лекар. Вашият приятел има нужда от лечение и от медикаменти. Аз ще се погрижа за всичко.
— Клод живее при мен — уведоми я Кристоф. — Имам достатъчно, за да му помагам. Но ви благодаря за великодушното предложение, ваша светлост.
— Лекар и медикаменти — повтори настойчиво тя. — Моля, позволете да изпратя лекар да го прегледа.
— Ние си имаме лекари, мадам. И знаем как да помагаме на своите другари по страдание. — фризьорът се изправи и помогна на приятеля си да стане. — Вие сте много добра. Когато Клод се възстанови достатъчно, за да почне да работи, ще намерите добро семейство, което да го вземе на работа. Той е изключителен златар.
— Да, разбира се. — Арабела знаеше, че този ден никога няма да дойде. Клод нямаше да оздравее. — Но ако имате нужда от нещо, моля, обърнете се към мен.
— Мерси, мадам. — Двамата мъже се поклониха и излязоха.
Арабела застана със скръстени ръце в средата на помещението и се опита да си изясни каква трябва да бъде следващата й стъпка. Джак трябваше веднага да замине за Париж. Да проникне в затвора и да установи дали въпросната жена наистина е сестра му. Ако е тя, да откупи свободата й. Да я измъкне от ада на Франция. Мили боже, ако онази жена наистина беше Шарлот, как ли брат й щеше да реагира на обстоятелството, че обожаваната му сестра е била през цялото време във френски затвор, а той не е знаел? Че тя е страдала, а той не е направил нищо, за да й помогне?
Непоносима мисъл. Но тя трябваше да му каже. И то веднага.
— Какво има? — попита Мег тихо и загрижено откъм вратата. — Изглеждаш ужасно, Бела. Какво се е случило?
Арабела й разказа всичко. Когато свърши, усети прилив на нова енергия. Сърцето й се изпълни с надежда. Ако съдбата на Шарлот беше причината за мрачните настроения на Джак, той щеше да преживее страшен шок — но и да се отърве от депресията. Щеше да спаси сестра си, да я върне в Англия… Това означаваше край на кошмара.
— Трябва веднага да намеря Джак. — Арабела закрачи към вратата. — Изпрати някой слуга в дома на лейди Бошан да каже, че не мога да спазя уговорката ни. Помоли Луис да събере нещата на херцога в една
