пътна чанта. Кажи му, че господарят му ще отсъства поне една седмица.
— Ами ти? — попита Мег и излезе след нея в залата. — Да кажа ли на Беки да приготви и твоя багаж?
— Не знам… зависи как Джак ще приеме новината. — Арабела се усмихна иронично. — Вероятно ще извади оръжие, за да застреля носителката на информацията. — Огледа се и извика иконома: — Тидмут! Къде да намеря негова светлост?
— При метр Албер, ваша светлост — уведоми я икономът.
— Кой е метр Албер и къде живее? — попита нетърпеливо Арабела.
— Метр Албер е учител по фехтовка, мадам, и живее на Албермерл стрийт номер седем.
— Много ви благодаря. Пратете някого да приготви коня ми… и коня на херцога. След пет минути да изведат двата коня на стълбището. — Тя хукна към стълбата и остави достойния иконом слисан като никога в живота си. Ни веднъж не беше чувал такива резки заповеди от устата на херцогинята. Досега тя се бе държала тактично и полагаше усилия да не засяга достойнството му.
Арабела позвъни за Беки и свали халата, без да си направи труда да го разкопчее. Момичето дотича тъкмо когато бе извадила от гардероба костюм за езда.
— Помогни ми, Беки. — Арабела навлече полата и се изправи пред прислужницата си. — побързай!
Без да задава въпроси, Беки помогна на господарката си да облече полата, жилетката и жакетчето. Арабела седна, за да обуе ботушките. Сърцето й биеше като безумно, на края на съзнанието й се надигаше паника. Дори не помисли да среши косата си, а направо нахлупи високия цилиндър. Грабна ръкавиците и камшика и хукна надолу по стълбата.
Мег я очакваше в залата.
— Конярят доведе двата коня.
— Благодаря.
— Аз ще изведа кучетата в парка — продължи Мег, — а после ще ги взема в моята стая. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
Арабела я целуна набързо.
— Съжалявам, че ти развалих гостуването.
— О, я стига, Бела, върви най-после! — Мег бутна към вратата, която един слуга, зяпнал любопитно, побърза да отвори.
Арабела слезе по стълбата и момчето от обора и помогна да възседне Рене. Тя тръгна напред и го помоли да води коня на Джак. Той възседна собствения си кон и хвана юздите на бързия, нервен червен жребец, който Джак предпочиташе да язди.
— Албермерл стрийт — каза Арабела. — Побързайте, моля! Конярят вдигна ръка към шапката си и мина в бърз тръс.
Арабела с мъка потисна порива си да пусне Рене в лек галоп. Улиците бяха твърде тесни и в това хубаво майско утро бяха твърде оживени — двамата трябваше да си пробиват път между тежко натоварени каруци, теглени от тромави волове, момчета с ръчни колички, улични търговци и домакини, тръгнали на покупки.
След четвърт час завиха по спокойната, обградена от големи сгради Албермерл стрийт и бързо намериха номер седем. Високата къща с черни балюстради не блестеше с нищо сред другите на улицата. На скромната табела до вратата бе написано само „Метр Албер“. Вероятно всеки, който идва тук, знае кой е метр Албер, помисли си Арабела, скочи от коня и отиде до вратата. Вдигна ръка да почука, но видя, че вратата е открехната.
Влезе в тясно преддверие със стръмна стълба в задната част. Отгоре се чуваха тихи стъпки, звън на стомана, но никакви гласове. Арабела изкачи стълбата на един дъх и спря пред двойна врата, иззад която долитаха шумовете. Внимателно натисна бравата и отвори.
Пред очите и се разкри дълго помещение, подобно на галерия. До стените се бяха наредили мъже с тънки рапири в ръце. Всички острия сочеха към пода. Погледите бяха устремени към двамата, които се фехтуваха в средата на помещението. Противникът на Джак беше дребен, гъвкав мъж с маймунска физиономия, само по чорапи, който през цялото време сякаш танцуваше на пръсти. Джак се движеше бързо като сребърното острие в ръката си. Удар, ответен удар, удар, ответен удар… Двамата мъже се фехтуваха с безизразни лица, цялото им внимание беше съсредоточено върху двете лъскави острия. Арабела гледаше като омагьосана — въпреки паниката, която я бе завладяла, въпреки буцата в гърлото и желязната верига, стегнала гърдите й. Струваше й се невъзможно един от двамата противници да открие пролука в отбраната на другия. Двамата бяха абсолютно сигурни в себе си.
Джак я забеляза, избягна поредното нападение, завъртя се на един крак, но вместо да атакува отново, с бързо движение отклони острието на противника. Поклони му се леко и забърза към нея. Дишаше бързо, но стъпките му бяха леки и безшумни.
— Какво има? Какво се е случило? — попита, без да губи време с предисловия.
— Трябва да говоря с теб. Къде можем да отидем?
Той посочи една врата в страничната стена.
— Моля да ме извините, Албер, че не приключих двубоя, както трябва.
Противникът му се поклони и отдаде чест с рапирата. Джак последва примера му, сякаш този ритуал беше задължителен и всички трябваше да го съблюдават дори в сериозна ситуация. После сложи ръка на гърба на жена си и я поведе към вратата.
Влязоха в малко помещение, където една цяла стена беше от огледала. На пода имаше дебел килим, на отсрещната стена бяха окачени всички видове оръжия за фехтовка. Висок прозорец гледаше към улицата. Джак приседна на дългата, тясна маса под оръжията и се обърна към жена си. Все още стискаше рапирата. Острието, снабдено с гумено капаче, сочеше към пода. Погледът му беше внимателен, неспокойството в дълбините на очите му едва се забелязваше.
— Е? — попита тихо.
Арабела пое дълбоко въздух и се опита да успокои нервите си. Кръвта й се вълнуваше, ръцете й трепереха и тя ги скри в диплите на полата.
— Става въпрос за сестра ти — заговори направо.
Джак се вцепени. Погледът му стана непроницаем.
— Шарлот… виконтеса дьо Вилфранш… възможно е… възможно е да се намира в затвора Дьо Шатле. — Най-просто беше да му съобщи най-важните факти без емоционални подробности.
Той не помръдна, не каза дума. Само я гледаше, докато тя не издържа. Трябваше да запълни непоносимата тишина с думи.
— Мосю Кристоф има приятел, който наскоро успял да избяга от Франция. Този приятел е убеден, че е видял сестра ти.
Най-сетне Джак произнесе беззвучно:
— Сестра ми е мъртва.
Тя протегна ръка към него, но нещо я спря да го докосне.
— Не… може би не е. Може би е още жива.
Той поклати глава в несдържан жест на отрицание.
— Защо онзи мъж е дошъл да ти разкаже историята си? — Погледът му я прониза и тя видя в зениците ярка искра… може би надежда… зад празната сянка на неразбирането и неверието.
— Защото помолих Кристоф да се ослушва дали някой от емигрантите знае нещо за виконтесата. Докато не се появи този мосю Фламан, никой не знаеше нищо. Той ме потърси тази сутрин. Веднага дойдох при теб. Ти трябва…
— Не ми казвай какво трябва да правя — прекъсна я той така тихо, че думите му едва се чуха. Въпреки това всяка дума беше така отсечена, че сякаш беше крясък. — Сестра ми е мъртва.
Арабела поклати глава и повтори упорито.
— Може би не е, Джак. Има шанс да е оцеляла. — Той продължи да гледа мрачно пред себе си, и тя продължи бързо: — Конят ти чака долу. Луис вече събира багажа ти.
Когато той се обърна и тръгна към изхода, в първия момент Арабела не беше в състояние да го последва. Безизразното лице и мълчанието му правеха каквато и да била реакция невъзможна. След минута се овладя и се върна в дългата галерия. Джак бе обул ботушите си и вървеше към двукрилата врата,
