Те пристъпиха към него с мрачни лица. Келнерът се оттегли.
Внезапно Питър протегна ръка и взе една чиния от съседната маса, напълни шепата си с мусака и я хвърли нагоре. Тя бавно направи парабола и се посипа като снежинки върху главите на тия наоколо.
— Ей! По-спокойно!
— Изхвърлете го!
— Сядай, Питър!
— Стига с тия глупости!
Питър се засмя и се поклони.
— Дами и господа, благодаря за вашите любезни аплодисменти. Ако някой ми заеме още малко мусака и един цилиндър, ние ще продължим номера си.
Един сърдит човек го избута.
— Пръждосвай се — каза той на Питър.
— Не, по дяволите!
— Той е мой приятел — намеси се възмутено Дийн. Събра се тълпа от келнери.
— Изгонете го.
— По-добре да се махаме, Питър.
След кратко боричкане двамата бяха обградени и изтласкани към вратата.
— Аз имам шапка и палто! — изрева Питър.
— Вземи си ги и по-живо, ако може.
Сърдитият пусна ръката на Питър и той веднага си придаде нелеп вид на голям хитрец, хукна бързо около другата маса, избухна в подигравателен смях и направи муцуна на вбесените келнери.
— Мисля, че е добре да поостана още малко — обяви той.
Започна гонитба. Четири келнери бяха изпратени от единия край, четири — от другия. Дийн хвана двама от тях за пешовете и започна ново боричкане, преди да се възобнови преследването на Питър. Най-после го уловиха здраво, след като той катурна една захарница и няколко чаши кафе. На касата възникна нов спор. Там Питър се мъчеше да купи още една чиния с мусака, за да я вземе със себе си и да я хвърли в лицето на полицаите. Но след излизането му безредието бе затъмнено от друго явление, което предизвика възхитените погледи и едно продължително, неволно „Оооо!“ у всички присъстващи в ресторанта.
Големият стъклен прозорец отпред се бе превърнал в плътна кадифена светлина, цвета на Максфилдската енория при лунна светлина — синевина, която сякаш се притискаше в стъклото и искаше да си проправи път в ресторанта. Утринта се бе появила на Къдъмбъс Съркъл, вълшебна, задъхана утрин, откроила силуета на внушителната статуя на безсмъртния Христофор и смесила се по странен и тайнствен начин с бледнеещата жълта електрическа светлина вътре.
X
Мистър Вход и мистър Изход не са вписани в статистическите данни от преброяванията. Напразно ще ги търсите в светския регистър или регистрите за раждания, женитби и смърт. Няма ги и в кредитния тефтер на бакалина. Те са потънали в забрава и свидетелските показания, че някога са съществували, смътни и неясни, са недопустими в който и да е съд. Все пак аз знам от най-авторитетен източник, че за известно време мистър Вход и мистър Изход са живели, дишали, отговаряли са на имената си, имали са ярко собствено излъчване, присъщо на личностите.
По време на краткия си жизнен път те са вървели, облечени в туземните си одежди, по широката магистрала на една велика нация. Били са осмивани, проклинати, преследвани, а и от тях са бягали. После са изчезнали и никой нищо не е чул повече за тях.
Но те вече приемаха неясна форма, когато едно такси с открит покрив префуча по Бродуей в бледата светлина на майската утрин. В колата седяха душите на мистър Вход и мистър Изход и обсъждаха с почуда синия блясък, така старателно оцветил небето зад статуята на Христофор Колумб, обсъждаха озадачени старите сиви лица на ранобудните минувачи, които се носеха бледи по улицата като ответни листчета хартия върху мрачно езеро. Бяха на едно мнение по всички въпроси, от абсурдността на нахалника в „Чайлдс“ до абсурдността на живота. Те бяха замаяни от необикновеното сълзливо щастие, което утринта бе пробудила в пламналите им души. Наистина толкова свежо и силно бе тяхното удоволствие от живота, че почувствуваха нужда да го изразят с високи викове.
— Йо-хо-хо! — протръби Питър, като направи от ръцете си мегафон… И Дийн се присъедини с вик, също така значим и символичен, който отекна като ехо на неговата нечленоразделна реч.
— Йо-хо! Йее! Йо-бюба!
Петдесет и трета улица се бе превърнала в автобус, със смугла, късо подстригана красавица, седнала най-отгоре. Петдесет и втора, една по-чиста улица, отскочи встрани, избяга и изкрещя: „Гледайте къде вървите!“ със сърдит и обиден глас. На Петдесета улица група мъже на много бял тротоар, пред много бяла сграда, обърнаха глави след тях и извикаха:
— Сигурно момчетата идват от някой бал!
На Петдесет и девета улица Питър погледна Дийн.
— Красива утрин — каза важно той, примижавайки с глуповатите си очи.
— Вероятно е така.
— Да вземем да закусим, а?
Дийн се съгласи… с добавката:
— Закуска и питие.
— Закуска и питие — повтори Питър. Двамата се спогледаха и кимнаха с глава.
— Това е логично.
После заедно избухнаха в силен смях.
— Закуска и питие! О, господи!
— Няма да ни дадат — обяви Питър.
— Няма да ни дадат? Нищо. Ще ги принудим. Здравата ще ги понатиснем.
— Логично ще ги понатиснем.
Таксито внезапно се отклони от Бродуей, понесе се в една странична улица и спря пред масивна, прилична на гробница сграда на Пето Авеню.
— Какво става?
Шофьорът ги уведоми, че това е „Делмонико“.
Те останаха озадачени. С усилие посветиха няколко мига на напрегнато съсредоточаване, защото, ако са дали такава поръчка, сигурно е имало причина.
— Ставаше дума за някакво палто — подсказа шофьорът.
Това е. Палтото и шапката на Питър. Беше ги забравил в „Делмонико“. След изясняването те слязоха от таксито и се заклатиха към входа, хванати под ръка.
— Ей! — извика шофьорът.
— Ъ!
— Добре е да ми платите.
Те поклатиха възмутено глави.
— По-късно, не сега, ние разпореждаме, а ти ще чакаш.
Шофьорът се възпротиви; той искаше парите си сега. С презрително снизхождение на хора с неимоверно самообладание те му платиха.
Вътре Питър напразно търсеше слепешком палтото и бомбето си в тъмната и безлюдна гардеробна.
— Мисля, че ги няма. Някой ги е откраднал.
— Някой студент от Шефилд.
— Най-вероятно.
— Няма значение — каза Дийн благородно. — Аз ще оставя моите също тук, тогава и двамата ще бъдем облечени еднакво.
Той съблече палтото, свали шапката и когато ги закачваше, блуждаещият му поглед бе задържан и силно привлечен от два големи квадратни картона, забодени на двете врати на гардеробната. На единия отляво с големи черни букви беше написано „Вход“. На другия отдясно висеше — също така внушително
