противник войник и го тласна към вратата. Плътният глас не спираше. Сега Идит видя, че той идва от дебеловрат полицейски капитан, застанал близо до вратата.
— Хайде! Така не бива! Един от вашите войници са го бутнали през задния прозорец и се е претрепал.
— Хенри! — извика Идит. — Хенри.
Тя яростно заудря с юмруци гърба на човека пред нея; провря се между други двама; биеше се, пищеше, докато си проправи път до съвсем бледия мъж, седнал на пода до едно бюро.
— Хенри — извика тя съчувствено, — какво ти е? Какво ти е? Нараниха ли те?
Очите му бяха затворени. Изстена, погледна я и каза с отвращение:
— Счупиха крака ми. Господи, какви глупаци!
— Бързо! — викаше полицейският капитан. — Бързо! Бързо!
IX
„Чайлдс“ на Петдесет и девета улица в осем часа на която и да е сутрин се различава от своите съименници не по широтата на техните мраморни маси или по блясъка на тиганите. Вие ще видите тук тълпа от бедняци със сънливи очи, всеки от които се мъчи да гледа право пред себе си храната, за да не срещне погледа на останалите бедни хора. Но „Чайлдс“ на Петдесет и девета, четири часа по-рано, е съвсем различен от всеки друг ресторант „Чайлдс“ — от Портланд, Орегон до Портланд, Мейн. Между неговите избелели, но чисти стени, човек ще намери шумна навалица от хористки, колежани, дебютантки, женкари и filles de joie3 — една не непредставителка смесица от най-веселото на Бродуей и дори на Пето Авеню.
В ранната утрин на втори май ресторантът беше необикновено пълен. Над покритите с мрамор маси бяха навели възбудени лица момичета, чиито бащи притежаваха собствени села. Те ядяха елдени палачинки и бъркани яйца с удоволствие и апетит, постижение, което съвсем не можеше да се повтори на същото място четири часа по-късно.
Почти цялата публика беше от бала в „Делмонико“ освен няколко хористки от нощно ревю, които седяха на една странична маса и на които много им се искаше да бяха изтрили малко повече от грима си след представлението. Тук-таме по някоя безцветна като мишка фигура, отчаяно сбъркала мястото си, наблюдаваше пеперудите с уморено, учудено любопитство. Това бе сутринта след Първи май и празненството все още се носеше във въздуха.
Гюс Роуз, трезвен, но малко замаян, трябваше да се отнесе към безцветните фигури. Как се бе добрал от Четирийсет и четвърта улица до Петдесет и девета след нападението, беше само смътен полуспомен. Той видя как сложиха тялото на Каръл Кий в една линейка и после го откараха. След това се запъти нагоре из града с двама или трима войници. Някъде между Четирийсет и четвърта и Петдесет и девета улица другите войници срещнаха някакви жени и изчезнаха. Роуз стигна до Кълъмбъс Съркъл и избра ярките светлини на „Чайлдс“ да утоли глада си за кафе и понички. Той влезе и седна.
Около него плуваше безгрижен, празен брътвеж и висок смях. Отначало той не разбра, но след петминутно изумление осъзна, че това е завършекът на някаква весела забава. От време на време някой неспокоен, шумен младеж се понасяше свойски и фамилиарно между масите, здрависваше се безразборно и понякога спираше на шеговит разговор, а възбудените келнери, вдигнали над главите си палачинки и яйца, тихичко го проклинаха и избутваха от пътя си. На Роуз, седнал съвсем незабележим на най-непретъпканата маса, цялата картина напомняше цветен цирк на красотата и буйното удоволствие.
След малко той постепенно се убеди, че двойката, седнала диагонално от него с гръб към тълпата, не е най-безинтересната в заведението. Мъжът бе пиян. Носеше смокинг с увиснала папионка и риза, вкоравена от разливаните по нея вода и вино. Очите му, замъглени и кръвясали, блуждаеха неестествено наляво и надясно. Дишаше тежко през устата.
„Бил е на гуляй!“ — помисли си Роуз.
Жената бе почти, ако не съвсем трезва. Беше красива, с черни очи, страните й пламтяха от червенина; живите очи следяха компаньона й с пъргавината на ястреб. От време на време тя се навеждаше и напрегнато му прошепваше нещо и той отговаряше, като свеждаше тежко глава или особено сардонично и противно намигаше.
Роуз ги наблюдаваше няколко минути мълчаливо, докато жената не го стрелна с бърз, сърдит поглед. Тогава той отмести очи върху двама от най-фрапантно шумните шляещи се, които непрестанно обикаляха масите. За своя изненада той откри в единия от тях младежа, който така нелепо го бе забавлявал в „Делмонико“. Това го накара да мисли за Кий с отвлечена сантименталност, примесена със страхопочитание. Кий е мъртъв. Падна от десетина метра и си разби черепа като пукнат кокосов орех.
„Той беше славно момче — помисли скръбно Роуз. — Истински славно момче. Какъв ужасен късмет.“
Двамата шляещи се приближиха и се промъкнаха между масата на Роуз и следващата, като се обръщаха към приятели и непознати с еднаква весела фамилиарност.
Изведнъж Роуз видя, че русокосият с щръкналите зъби спира, поглежда несигурно към човека и момичето на съседната маса и започва да клати неодобрително глава.
Мъжът с кръвясалите очи го погледна.
— Горди — каза шляещият се с щръкналите зъби. — Горди!
— Здравей! — каза хрипливо човекът с ризата на петна.
Щръкналите зъби замахаха песимистично пръст към двойката, като отправиха високомерен осъдителен поглед към жената.
— Какво ти казах, Горди?
Гордън се разшава на стола.
— Върви по дяволите! — каза той.
Дийн продължаваше да стои и да маха с пръст. Жената кипна.
— Махай се! — извика свирепо тя. — Ти си пиян.
— Но и той е пиян — намекна Дийн. Спря да маха пръста си и посочи Гордън.
Домъкна се и Питър Химел, оглупял и настроен да ораторства.
— Хайде — започна той, сякаш бе повикан да се справи с дребна детска разпра. — Кво има?
— Отведете приятеля си — каза Джуъл хапливо. — Досажда ни.
— Кво, кво?
— Чухте ме! — извика тя пискливо. — Казах да отведете пияния си приятел.
Високият й глас прозвъня над шума в ресторанта и един келнер бързо дотича.
— Моля, по-тихо!
— Този човек е пиян — каза тя. — Обижда ни.
— Аха, Горди — настояваше обвиненият. — Какво ти казах? — Той се обърна към келнера: — Горди и аз сме приятели. Исках да му помогна, нали, Горди?
Горди вдигна очи.
— Да ми помогнеш? Не, по дяволите!
Джуъл изведнъж се изправи, сграбчи ръката на Гордън и му помогна да стане.
— Хайде, Горди — каза тя, наведе се към него и заговори шепнешком: — Дай да си вървим. Този пияница е озлобен.
Гордън се остави да го вдигнат на крака и тръгна към вратата. Джуъл се обърна за секунда и се нахвърли срещу виновника за бягството им.
— Знам всичко за теб! — каза яростно тя. — Няма що, добър приятел си. Той ми разказа всичко.
После хвана Гордън под ръка и двамата минаха през любопитната тълпа, платиха сметката си и излязоха.
— Трябва да седнете — подкани келнерът Питър, когато двойката си отиде.
— Кво? Да седна?
— Да… или да си вървите.
Питър се обърна към Дийн.
— Хайде — предложи той. — Дай да набием този келнер.
— Готово.
