продължи да го гледа с безстрастно лице.
— Ще танцуваме ли? — предложи хладно тя.
„Любовта е чуплива — мислеше си Идит, — но може би парчетата са запазени, думите, които са трептели на устните и които сме могли да изречем. Новите думи на любовта, придобитата нежност са съхранени за следващия ни любим.“
V
Питър Химел, кавалерът на прелестната Идит, не беше свикнал да го пренебрегват. Но веднъж пренебрегнат, той беше обиден, чувствуваше се неловко и се срамуваше от себе си. Вече два месеца той си разменяше писма с Идит Брейдин и знаеше, че при сантименталната кореспонденция високо се ценят обясненията и извиненията, и затова вярваше, че територията му е запазена. Питър напразно се мъчеше да открие причината, която я накара да вземе такова отношение към някаква си проста целувка.
Следователно, когато мустакатият му отне дамата, той отиде в коридора, като пътьом съчини едно изречение и го повтори няколко пъти на себе си. Доста замъглено, то звучеше така:
„Добре де, ако момичето подведе мъжа и после го зареже, както постъпи тя… няма право да се оплаква, ако аз изляза вън и хубавичко се разгневя.“
Така той прекоси залата за вечеря и влезе в една свързана с нея малка стая, която бе забелязал по- рано вечерта. В стаята имаше няколко големи купи с пунш и много бутилки, наредени отстрани. Той седна до масата с бутилките.
След второто уиски скуката, отвращението, монотонността на времето, позорът на случилото се потънаха в някакъв неясен заден план и пред тях се образува лъскава паяжина. Нещата се примириха помежду си и лежаха безшумно върху своите рафтове; неприятностите на деня се наредиха в спретната колона и при рязката му заповед да си вървят изчезваха с маршова стъпка. С отминаването на безпокойството го обзе ярка, завладяваща символика. Идит се превърна в лекомислено, незначително същество, което не заслужава тревога, а по-скоро присмех. Идит зае място като участник в неговия сън, на повърхността на света, който се образуваше наоколо. Самият той стана в известна степен символ, част от сдържаната вакханалия, блестящият мечтател, който се забавлява.
После символиката избледня и когато отпиваше от третото си уиски, въображението му се потопи в галеща топлота и той изпадна в състояние, подобно на човек, който плува по гръб в приятна вода. Точно в този момент Питър забеляза, че близо до него една облечена в зелево сукно врата е открехната с около пет сантиметра и през пролуката две очи напрегнато го наблюдават.
— Хм — промърмори спокойно Питър.
Зелената врата се затвори, после пак се отвори, този път едва на малко повече от сантиметър.
— Играем си на криеница — измънка Питър. Вратата остана неподвижна и после той долови изблик на възбуден прекъсващ се шепот:
— Един човек.
— Какво прави?
— Седи и гледа.
— По-добре да се разкара. Трябва да докопаме още една бутилчица.
Питър слушаше и думите се оцеждаха в съзнанието му.
„Ето това — помисли си той — е нещо свръхзабележително.“
Питър се вълнуваше. Тържествуваше. Почувствува, че се е натъкнал на някаква мистерия. С пресилено безгрижие той стана, обиколи масата, после бързо се обърна; дръпна зелената врата и редник Роуз полетя в стаята. Питър се поклони.
— Как сте? — попита той.
Редник Роуз сложи единия си крак малко по-напред, готов за бягство — за бягство или за компромис.
— Как сте? — повтори учтиво Питър.
— Ами, добре съм.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
Редник Роуз го погледна изпитателно, защото подозираше възможен сарказъм.
— Добре — отговори накрая той. Питър му посочи стол.
— Седнете.
— Аз имам приятел — каза Роуз. — Имам приятел там вътре. — Той посочи зелената врата.
— Разбира се, нека дойде и той.
Питър отиде, отвори вратата и покани редник Кий, много подозрителен, несигурен и виновен. Намериха се столове и тримата седнаха около купата с пунш. Питър даде на всеки по чаша уиски и им предложи цигари от своята табакера. Те приеха и двете с известно недоверие.
— Сега — продължи Питър без усилие, — мога ли да ви попитам защо вие, господа, предпочитате да прекарвате свободните си часове в стая, както виждам, обзаведена главно с четки за миене на пода. Когато човешкият род е достигнал в прогреса си до стадия да произвежда по седемнайсет хиляди стола всеки ден, освен в неделя… — Той направи пауза. Роуз и Кий го гледаха безучастно. — Можете ли да ми кажете — продължи Питър — защо сте избрали да си почивате, седнали върху предмети, предназначени за пренасяне на вода от едно място на друго?
Тук приносът на Роуз към разговора бе изсумтяване.
— И накрая — завърши Питър, — обяснете ми защо, когато се намирате в сграда, украсена с огромни полилеи, вие предпочитате да прекарвате тези вечерни часове под анемична електрическа светлина?
Роуз погледна Кий; Кий погледна Роуз. Двамата се разсмяха; смееха се гръмогласно; откриха, че е невъзможно да се гледат, без да се смеят. Но те не се смееха заедно с него, смееха се на него. За тях човек, който говори по този начин, е или съвсем пиян, или съвсем полудял.
— Вие, предполагам, сте от Йейл — каза Питър, като допи чашата си и отново я напълни.
Те отново се разсмяха.
— Неее!
— Така ли? Помислих, че сте членове на онази нисша секция на университета, позната като Шефилдското училите за естествени науки.
— Неее!
— Хм. Да, това е много лошо. Няма съмнение, че сте студенти от Харвард, желаещи да запазят своето инкогнито в този, този виолетовосин рай, както пишат вестниците.
— Не — каза с презрение Кий, — ние просто чакахме някого.
— А! — възкликна Питър, като стана и напълни чашите им. — Много интересно. О, имахте среща с чистачката?
Двамата с възмущение отрекоха намека му.
— Няма нищо — успокои ги Питър, — не се извинявайте. Чистачката не е по-лоша от която и да е дама на света. Киплинг казва: „Всяка дама носи в себе си по една Джуди О’Грейди.“2
— Така е — съгласи се Кий, като намигна недвусмислено на Роуз.
— Вземете например моя случай — продължи Питър, като пресуши чашата си. — Там горе имам момиче, което е съвсем разглезено. Най-разглезеното момиче, което съм виждал. Отказа да ме целуне. Без каквато и да е причина. Нарочно ме подведе да си помисля, че иска да я целуна и после — хоп! Изостави ме! Какво става с по-младото поколение?
— Ама че нещастие — каза Кий, — ужасно нещастие.
— Виж ти! — добави Роуз.
— Ще пиете ли още по чашка? — предложи Питър.
— Ние попаднахме за малко в нещо като бой — каза Кий след известна пауза, — но това беше далеч оттук.
— Бой? Браво! — каза Питър, като седна, олюлявайки се. — Бийте всички! Аз бях в армията.
— Това беше един болшевик.
— Точно така! — възкликна Питър ентусиазирано. — Нали това ви казвам! Убийте болшевиките!
