нейния светски живот това беше просто баналност, но защото се случи именно тази вечер. Не се сърдеше на себе си. Тя бе действувала с онази добре премерена смес от гордост и сдържано състрадание, което винаги използуваше. Срязала го бе изкъсо и ловко.
Това се случи в тяхното такси, на излизане от „Билтмор“ — едва бяха отминали първия ъгъл. Той вдигна несръчно дясната си ръка — тя бе седнала отдясно — и се опита да я настани около яркочервеното й, поръбено с кожа манто. Това само по себе си беше грешка. Далеч по-изящно е за един млад човек, който се мъчи да прегърне млада дама, в чието съгласие не е сигурен, първо да я обгърне с по-далечната си ръка. Така се избягва тромавото движение с по-близката ръка.
Втората му faux pas1 беше несъзнателна. Тя бе прекарала следобеда във фризьорския салон; мисълта, че може да се случи някакво нещастие с косата й, беше крайно противна — и ето, когато Питър предприе своя нещастен опит, леко докосна с острото на лакета си косата й. Това беше неговата втора faux pas. Две бяха достатъчни.
Той започна да мънка. Още при първото мънкане тя реши, че момчето е просто едно колежанче — Идит беше двайсет и две годишна и във всеки случай този бал, първият по рода си от войната насам, й напомняше, с ускорения ритъм на своите асоциации, за нещо друго, за друг бал и друг човек, човек, за когото нейните чувства са били нещо повече от сълзливо младежко бленуване. Идит Брейдин сякаш се влюбваше в своя спомен за Гордън Стерет.
И така, тя излезе от тоалетната на „Делмонико“, остана за секунда на прага на вратата и хвърли поглед над рамената на облечения в тъмно човек пред нея към групичката йейлски студенти, които пърхаха като черни пеперуди около подножието на стълбите. От стаята, останала зад нея, навън се носеше тежък аромат, предизвикан от минаващите насам и нататък благоухаещи млади красавици — на богати парфюми и деликатния, наситен със спомени прах на ароматичните пудри. В коридора тези мирис добиваше острия дъх на цигарен дим и после запълзяваше чувствено надолу по стълбите и проникваше в залата на студентския бал. Тя добре познаваше този мирис — възбуждащ, стимулиращ, вълнуващо сладък — мириса на модния бал.
Идит се замисли за собствената си външност. Голите й ръце и рамене бяха напудрени до кремавобяло. Знаеше, че изглеждат много меки и щяха да блестят като мляко на фона на черните гърбове, които щяха да ги подчертават тази нощ. Прическата й бе истински успех. Обилната й червеникава коса бе накъдрена, нагъната, начупена, за да се получи накрая едно предизвикателно чудо от извивки. Устните й бяха красиво гримирани в тъмен кармин. Ирисите на очите бяха нежни, деликатно сини, като порцеланови. Тя бе едно завършено, безкрайно изящно, почти съвършено творение на красотата — издържана в безупречна линия — от сложната прическа до двете стройни крачета.
Помисли и за това, което щеше да говори на таз вечерното веселие, вече леко претоварено от звуците на силен и приглушен смях, от шумоленето на обувките, от движението на двойките нагоре и надолу по стълбите. Щеше да говори на езика, който бе говорила много години, нейния си език, съставен от модни изрази, малко вестникарски щампи и колежански жаргон, но всичко вътрешно обединено в едно цяло — малко нехайно, леко провокационно и изтънчено сантиментално. Тя едва се усмихна, когато чу някакво момиче, седнало на стълбите близо до нея, да казва:
— Ти не знаеш и половината от това, мили!
С усмивката и ядът й се стопи за миг, тя затвори очи и пое дълбоко дъха на насладата. Отпусна ръце и те помилваха гладката тъкан, която покриваше и подчертаваше фигурата й. Идит никога не бе чувствувала така силно собствената си мекота, не бе се радвала така много на белотата на собствените си ръце.
„Аз ухая на сладост — каза тя просто на себе си и тогава й хрумна друга мисъл: — Създадена съм за любов.“
Хареса й музиката на думите и тя повторно си ги помисли; после в неизбежна последователност се появи новороденият изблик на мечти за Гордън. Приумиците на нейното въображение, което преди два месеца й бе открило неподозираното желание да види отново Гордън, сякаш сега нарочно я водеше тук, в този час, на този бал.
Въпреки целия блясък на красотата си Идит беше сериозно, бавно мислещо момиче. В нея имаше частица от същия оня стремеж да разсъждава, от оня младежки идеализъм, които бяха превърнали брат й в социалист и пацифист. Хенри Брейдин бе напуснал Корнуел, където преподадаше икономика, за да дойде в Ню Йорк и да излива последните лечебни средства срещу нелечими злини в колоните на един радикален седмичен вестник.
Идит, недотам глупава, щеше да е доволна да излекува Гордън Стерет. У него имаше някаква слабост, за която тя искаше да се погрижи; известна безпомощност, която искаше да защити. Нуждаеше се от някой, когото отдавна познаваше, от някой, който отдавна я обичаше. Чувствуваше се уморена. Искаше да се омъжи. Заради един куп писма, десетина картини и толкова спомени, и тази умора, тя бе решила, че следващия път, когато види Гордън, отношенията им ще се променят. Ще каже нещо и те ще се променят. Ето тази вечер. Това бе нейна вечер. Всички вечери бяха нейни.
Мислите й бяха прекъснати от един сериозен студент с обидена физиономия, който с пресилена официалност застана пред нея и се поклони необикновено ниско. Това бе човекът, с когото бе дошла — Питър Химел. Беше висок и смешен, с рогови очила, и имаше някакъв привлекателно чудат вид. Но сега изведнъж й стана неприятен вероятно защото не успя да я целуне.
— Е — започна тя, — още ли ми се сърдиш?
— Ни най-малко.
Тя пристъпи и го хвана под ръка.
— Съжалявам — каза тихо тя. — Не знам защо реагирах по такъв начин. Тази вечер, по някаква странна причина, настроението ми е съвсем шантаво. Извинявай.
— Няма защо — измънка той, — всичко е наред.
Почувствува се неприятно смутен. Нима продължаваше да му натяква неотдавнашния неуспех?
— Получи се грешка — продължи тя в същия съзнателно нежен тон. — И двамата ще я забравим.
Той я мразеше за тия й думи.
След няколко минути те се придвижиха към дансинга. В същото време дузина членове на специално наетия джазов оркестър, като се поклащаха и въздишаха, уведомяваха тълпата в залата, че „ако саксофонът и аз останем насаме, ще си правим добра компания…“
Един мъж с мустаци му взе дамата.
— Здравейте — започна с укор той. — Май не си спомняте за мен!
— Просто не мога да се сетя за името ви — отвърна весело тя, — иначе добре ви познавам.
— Срещнах ви на… — Гласът печално се отдалечи, защото в танца се вряза нов кавалер с много руса коса. Идит промърмори към непознатия конвенционалното:
— Благодаря ви от сърце… Поканете ме по-късно пак.
Силно русият младеж настоя да се ръкуват в изблик на ентусиазъм. Тя го прие като един от многобройните си познати на име Джими, но второто му име бе мистерия. Спомни си дори, че той притежаваше особен ритъм в танца, и когато заиграха, откри, че не бе се излъгала.
— Дълго ли ще останете тук? — прошепна той поверително.
Тя се отпусна назад и го изгледа.
— Няколко седмици.
— Къде сте отседнали?
— „Билтмор“. Обадете се някой ден.
— Непременно — увери я той. — Ще се обадя. Ще пием чай.
— С удоволствие. Обадете се.
Покани я мургав младеж с подчертана официалност.
— Не си спомняте за мен, нали? — каза важно той.
— Мисля, че да. Името ви е Харлан.
— Не. Барлоу.
— А, все пак знаех, че е от две срички. Нали вие свирехте така хубаво на хавайска китара на забавата в дома на Хауард Маршъл?
— Свирех, но не…
В танца се намеси младеж със силно щръкнали зъби. Идит усети лек дъх на уиски. Тя харесваше
