пийналите мъже. Така те бяха много по-весели, признателни и любезни. По-лесно се говореше с тях.
— Казвам се Дийн. Филип Дийн — заяви бодро той. — Знам, че не си спомняте за мен, но вие идвахте в Ню Хейвън с едно момче, с което през последната година живеехме в обща стая. Гордън Стерет.
Идит бързо вдигна глава.
— Да, идвах два пъти с него… при Пъмп и Слипър… и на бала на третокурсниците.
— Вие сте го видели, разбира се — подхвърли Дийн небрежно. — Той е тук тази вечер. Преди минута го зърнах.
Идит се сепна въпреки предчувствието си, че той непременно ще бъде тук.
— О, не, все още не съм…
Появи се някакъв шишко с червена коса.
— Здравей, Идит — започна той. Тя се подхлъзна и леко се препъна.
— Прощавай, мили — промърмори механично тя.
Идит бе видяла Гордън — Гордън, много пребледнял и апатичен, облегнат до една врата, пушеше и оглеждаше залата. Идит забеляза колко е изпито и бледо лицето му и че ръката, която поднесе цигарата към устните, трепереше. Сега те танцуваха доста близо до него.
— Канят толкова излишни хора, че човек… — оплакваше се нисичкият мъж.
— Здравей, Гордън — извика Идит през рамото на партньора си. Сърцето й лудо биеше.
Големите, му черни очи бяха приковани в нея. Той пристъпи към тях. Но кавалерът й я отдалечи и тя отново чу блеещия му глас:
— Но половината мъжкари се надрънкват и си тръгват рано, така че…
После някой до нея проговори с плътен тембър:
— Разрешавате ли?
И изведнъж тя вече танцуваше с Гордън. Едната му ръка беше около нея. Почувствува я как конвулсивно се сви; почувствува ръката му с разперени пръсти на гърба си. А нейната ръка, с малката дантелена кърпичка, потъна в неговата.
— О, Гордън — започна тя задъхано.
— Здравей, Идит.
Тя отново се подхлъзна и докато се оправяше, политна напред и лицето й докосна черния плат на неговия смокинг. Обичаше го, знаеше, че го обича… после за мир настъпи мълчание и някакво странно чувство на тревога пропълзя в нея. Нещо не беше наред.
Тя осъзна причината и изведнъж сърцето й се обърна и замря. Той беше жалък, нещастен, малко пиян и крайно уморен.
— О! — извика тя неволно.
Той сведе очи към нея. Идит видя, че те са кръвясали и се въртят не по негова воля.
— Гордън — прошепна тя, — да седнем, искам да седна.
Бяха почти в средата на дансинга, но тя видя как двама души се устремяват към нея от двата противоположни края на залата, така че спря, сграбчи отпуснатата ръка на Гордън и започна да си проправя път през тълпата със стиснати устни, с малко пребледняло под ружа лице и бликнали в очите сълзи.
Тя намери място горе, на покритата с килими стълба, и той се отпусна тежко до нея.
— Е — започна той, като се взираше неуверено в нея, — искрено се радвам да те видя, Идит.
Тя го погледна, без да отговори. Ефектът от състоянието му я порази. Години наред Идит бе наблюдавала хора в различна степен на напиване — от чичовците й та чак до шофьорите, и чувствата й варираха от забавлението до погнусата, но сега за първи път я обзе ново чувство — чувството на неизразим ужас.
— Гордън — каза с укор тя, почти разплакана, — изглеждаш съвсем окаяно.
Той кимна с глава.
— Имах неприятности, Идит.
— Неприятности?
— Най-различни. Не казвай нищо на родителите ми, но аз съм съсипан. Здравата съм я загазил, Идит.
Долната му устна висеше. Той сякаш едва я виждаше.
— Не може ли… не можеш ли — започна тя колебливо, — не можеш ли да ми разкажеш какво ти е, Гордън? Знаеш, че винаги съм се интересувала от тебе.
Идит прехапа устни, възнамеряваше да каже нещо по-силно, но накрая разбра, че не може да го изрече. Гордън поклати мрачно глава.
— Не мога. Ти си добра жена. Не мога да занимавам една добра жена с историята си.
— Глупости — извика тя предизвикателно. — Мисля, че е направо обидно да наричаш някого добра жена с такъв тон. Това звучи като плесница. Ти си пил, Гордън.
— Благодаря. — Той наведе печално глава. — Благодаря за информацията.
— Защо пиеш?
— Защото съм ужасно нещастен.
— И мислиш, че пиенето ще ти помогне?
— Ти какво — опитваш се да ме превъзпиташ ли?
— Не. Опитвам се да ти помогна, Гордън. Не би ли ми казал какво ти има?
— Забъркал съм се в страшна каша. Най-добре е да се преструваш, че не ме познаваш.
— Защо, Гордън?
— Съжалявам, че те откъснах от танца, това не е честно спрямо теб. Както се казва, ти си чиста жена. Ето, сега ще ти намеря друг партньор.
Той се изправи тромаво на крака, но тя се пресегна и го притегли до себе си на стълбите.
— Седни, Гордън. Не ставай смешен. Обиждаш ме. Постъпваш като… като побъркан…
— Признавам. Малко съм побъркан. Нещо в мен не е наред, Идит. Загубих нещо от себе си. Няма значение.
— Има. Довери ми се.
— Просто така. Аз винаги съм бил особен… малко по-различен от другите момчета. В колежа беше добре, но сега всичко някак се обърка. Вече четири месеца в душата ми нещо се къса като кукички на дреха, още няколко кукички и всичко ще рухне. Аз съвсем постепенно полудявам.
Той впери поглед в нея, започна да се смее и тя се отдръпна.
— За какво говориш?
— За себе си — отвърна той. — Аз полудявам. Цялото това място ми се струва като сън… този „Делмонико“…
Тя забеляза, че докато говореше, той съвсем се промени. Не беше вече шеговит, весел и безгрижен, обзели го бяха някаква тежка апатия и отчаяние. Тя почувствува отвращение, последвано от лека и неочаквана скука. Гласът му сякаш идваше от някаква бездънна пустота.
— Идит — каза той, — някога мислех, че съм умен, талантлив художник. Сега знам, че съм нищо. Не мога да рисувам, Идит. Не знам защо ти разказвам всичко това.
Тя кимна разсеяно.
— Не мога да рисувам, не мога нищо да правя. Беден съм като черковна мишка. — Засмя се горчиво и доста високо. — Превърнах се в жалък просяк, пиявица за моите приятели. Аз съм неудачник и съм адски беден.
Отвращението й растеше. Този път тя едва кимна с глава, като чакаше първата възможност да стане. Изведнъж очите на Гордън се наляха със сълзи.
— Идит — изхлипа той, обръщайки се към нея явно с голямо усилие да се овладее, — не бих могъл да ти кажа какво означава това да знам, че все още е останал един човек, който се интересува от мен.
Той хвана и погали ръката й, но тя неволно я отдръпна.
— Чудесно е от твоя страна — повтори той.
— Е — каза бавно тя, без да сваля поглед от него, — всеки винаги се радва да срещне стар приятел… все пак съжалявам, че те виждам в такъв вид, Гордън.
Един миг те се гледаха мълчаливо, после моментният пламък угасна в очите му. Тя се изправи и
