Изтребете ги!
— Ние сме американци — каза Роуз, силно подчертавайки предизвикателния си патриотизъм.
— Несъмнено — каза Питър. — Най-великата раса на света! Ние всички сме американци! Пийте още по чаша.
И тримата пиха.
VI
В един часа след полунощ специален оркестър, специален дори за такъв ден на специални оркестри, пристигна в „Делмонико“ и членовете му насядаха арогантно около пианото и се нагърбиха със задачата да осигурят музика за бала. Предвождаше ги прочут флейтист, известен в цял Ню Йорк със забележителното постижение да стои изправен на главата си, да подрусва раменете си като в танца шими и едновременно с това да свири на флейта последната джазова композиция. При изпълнението на номера светлините бяха угасени освен един прожектор върху флейтиста и блуждаещ светлинен лъч, който хвърляше трепкащи сенки и сменяше калейдоскопично цветовете си върху танцуващото множество.
От многото танци Идит бе достигнала до онова състояние на умора и захласнатост, привични само за дебютантките, състояние, равносилно на пламъка в една благородна душа след няколко изпити коктейла. Съзнанието й плуваше неясно върху повърхността на музиката; при сменящия цветовете си здрач партньорите й се редяха с нереалността на фантоми и при сега обзелия я унес на нея й се струваше, че са минали дни от началото на бала. Тя бе говорила по много откъслечни теми с много мъже. Веднъж я целунаха и шест пъти й се обясниха в любов. По-рано вечерта с нея бяха танцували различни студенти, но сега, като всички по-популярни момичета тук, тя си имаше собствен антураж, т.е. половин дузина ухажори си я бяха набелязали или заменяха прелестите й с тези на някоя друга избрана красавица; отнемаха я от партньорите й с постоянна, неизбежна последователност.
Няколко пъти тя бе зърнала Гордън — той отдавна стоеше на стълбата, подпрял с длан главата си, приковал мътен поглед в някаква безкрайно малка точица пред себе си; изглеждаше много потиснат и доста пиян. Идит всеки път бързо отместваше очи. Струваше й се, че всичко това се е случило съвсем отдавна. Сега съзнанието й беше безучастно, чувствата притихнали като в транс, като в сън; само краката танцуваха и гласът продължаваше да изрича някакви мъгляви сантиментални шеги.
Но Идит не беше чак толкова уморена, за да й липсва чувство за морално презрение, когато Питър Химел й отне партньора, блажено и щастливо пиян. Тя ахна и го изгледа.
— О, Питър!
— Аз съм малко пиян, Идит!
— Виж го ти Питър, симпатягата! Не мислиш ли, че е противно да постъпваш така… когато си с мен?
После тя се засмя неохотно, защото той я гледаше с глуповата сантименталност, разнообразена с пристъпи на просташко хилене.
— Мила Идит — започна той настойчиво, — знаеш, че те обичам, нали?
— Добре го казваш.
— Аз те обичам… и само пожелах да ме целунеш — добави тъжно той.
Стеснението и срамът му изчезнаха. Тя беше най-красивото момиче в целия свят. С най-хубавите очи, като звездите на небето. Той искаше да й се извини, първо, за това, че се осмели и направи опит да я целуне; второ, за пиенето… но бе така обезсърчен при мисълта, че тя му се сърди…
Червенобузият дебелак му отне дамата и погледна Идит със сияеща усмивка.
— Вие доведохте ли някого на бала? — попита тя.
Не. Червенобузият дебелак беше сам.
— Тогава, дали бихте… много ли ще ви затрудни… да ме изпратите до вкъщи тази вечер? (Тази крайна свенливост беше очарователна превземка от страна на Идит — тя знаеше, че червенобузият дебелак ще изпадне в пристъп на неописуем възторг.)
— Да ме затрудни? Но, господи, това ще ми достави радост. Знаете, че ще ми достави радост.
— Много ви благодаря! Страшно сте мил!
Тя погледна ръчния си часовник. Показваше един и половина. И когато повтори на себе си „един и половина“, Идит смътно си спомни, че на обяд брат й бе казал, че работи в редакцията на вестника всяка вечер до един и половина.
Идит внезапно се обърна към поредния си партньор:
— На коя улица се намира „Делмонико“?
— Улица? О, на Пето Авеню, разбира се.
— Искам да кажа, на коя пресечка?
— Ами… дайте да видя… намира се на Четирийсет и четвърта улица.
Това потвърди догадката й. Редакцията на Хенри трябва да е на отсрещната страна на улицата, точно зад ъгъла, и веднага и хрумна, че може за момент да се измъкне и да го изненада, да доплува до него, едно трептящо чудо в нейното ново тъмночервено вечерно манто, и да го ободри. Идит обичаше да върши точно такива оригинални и весели неща. Идеята я осени и завладя въображението й, след миг колебание тя се реши на постъпката си.
— Има опасност косата ми съвсем да падне — каза любезно на партньора си, — нали нямате нищо против да отида и я пооправя?
— Не, разбира се.
— Вие сте чудесен.
Няколко минути по-късно Идит слезе бързо по една странична стълба, загърната в своето тъмночервено манто, а страните й пламнали от възбуда при предстоящото малко приключение. Тя изтича край някаква двойка, застанала на вратата — мекушав келнер и прекалено начервена млада дама, които разгорещено спореха, отвори външната врата и потъна в топлата майска нощ.
VII
Силно начервената млада дама я проследи за миг с горчив поглед, после отново се обърна към мекушавия келнер и продължи спора.
— По-добре идете и му кажете, че съм тук — каза дръзко тя, — или аз сама ще се кача горе.
— Не, няма да се качите! — каза строго Джордж. Момичето се усмихна язвително.
— О, няма, така ли? Ти през целия си живот не си видял толкова студенти, колкото познавам аз, и повечето от тях ме знаят и с радост биха ме довели на вашия бал.
— Може и да е така…
— Можело да бъде така — прекъсна го тя. — О, за всички тях може, като тази, дето току-що изтича навън… един господ знае къде е отишла… поканените могат да влизат и излизат, когато им скимне… но когато аз искам да видя един приятел, на пътя ми застава някакъв прост келнер, който разнася шунка и понички, и не ми дава да вляза.
— Вижте! — каза възмутен по-старият Кий. — Аз не мога да си загубя службата. Може би човекът, за когото говорите, да не иска да ви види.
— О, той непременно иска да ме види.
— Добре де, но как бих могъл да го намеря сред тази тълпа?
— О, той е там — настоя тя уверено. — Просто попитай когото и да е за Гордън Стерет, и те ще ти го посочат. Всички тези приятели се познават помежду си.
Тя измъкна мрежеста чантичка, извади банкнота от един долар и я подаде на Джордж.
— Ето — каза тя, — това е подкуп. Намери го и му предай молбата ми. Кажи му, че ако след пет минути не е тук, аз ще се кача горе.
Джордж поклати песимистично глава, претегли за миг въпроса, подвуоми се раздразнен и после се оттегли.
Гордън слезе долу за по-малко от определеното време. Той беше по-пиян от началото на вечерта, но по различен начин. Алкохолът сякаш се бе втвърдил върху него като кора. Бе натежал и залиташе, говореше почти нечленоразделно.
