— Човечеството е изминало дълъг път — каза той небрежно, — но повечето от нас са спрели развитието си; войниците не знаят какво искат или какво мразят, или какво обичат. Те са свикнали да действат на големи маси и сега, изглежда, им е нужно да предизвикват демонстрации. В случая жертвата сме ние. Тази нощ безредици е имало в целия град. Нали днес е Първи май.
— Инцидентът тук беше ли много сериозен?
— Ни най-малко — каза той презрително. — Към девет часа около двайсет и пет от тях спряха на улицата и започнаха да реват към луната.
— О! — И тя промени темата. — Радваш ли се, че ме виждаш, Хенри?
— Разбира се.
— Не ми изглежда така.
— Радвам се.
— Навярно предполагаш, че аз съм… вятърничава. Нещо като най-лошата пеперуда на света.
Хенри се засмя.
— Съвсем не. Забавлявай се, докато си млада. Да не би да ти приличам на онези превзети и дълбокомислени младежи?
— Не. — Тя замълча. — Но някак започнах да мисля колко съвсем различно е забавлението, на което дойдох, от твоите… от всички твои цели. Изглежда един вид нелепо, нали?… Аз да съм на бал като този, а ти тук да се трудиш над нещо, което ще направи подобни балове невъзможни вече, ако идеите ти успеят.
— Аз не мисля точно така. Ти си млада и постъпваш както си възпитана. Продължавай… весели се.
Краката й спряха да се люлеят безгрижно и гласът и се понижи с един тон.
— Иска ми се… иска ми се да се върнеш в Харисбърг и също да се веселиш. Напълно ли си сигурен, че си на прав път…
— Носиш красиви чорапи — прекъсна я той. — Какви са, по дяволите?
— Бродирани — отговори тя и погледна надолу. — Нали са чудесни! — Тя вдигна роклята си и показа своите тънки, обвити в коприна прасци. — Или не одобряваш копринените чорапи?
— Ти май се мъчиш да ме накараш да те критикувам за нещо, Идит?
— Ни кай-малко…
Тя замълча. Бартоломю бе издал звук, подобен на грухтене. Идит се обърна и видя, че е напуснал бюрото си и стои на прозореца.
— Какво има? — попита Хенри.
— Хора — каза Бартоломю и миг след това добави: — Цяла тълпа. Прииждат откъм Шесто Авеню.
— Хора?
Дебелият мъж допря носа си до стъклото.
— Ей богу, войници са! — каза той натъртено. — Имах си едно наум, че ще се върнат.
Идит скочи и изтича при Бартоломю на прозореца.
— Много са! — извика тя развълнувано. — Ела тук, Хенри.
Хенри поправи козирката си, но остана седнал.
— Не е ли по-добре да угасим осветлението? — предложи Бартоломю.
— Не. Те след минута ще си отидат.
— Не си отиват — каза Идит, като се взираше през прозореца. — Те дори и не мислят да си тръгват. Идват още. Гледайте… цяла тълпа завива зад ъгъла на Шеста Авеню.
При жълтата светлина и сините сенки на уличната лампа тя можеше да види, че тротоарът е задръстен от хора. Повечето бяха в униформи, някои трезвени, друга ентусиазирано пияни, и над всичко това се носеше неясен шум и викове.
Хенри стана, приближи се до прозореца и се открои като дълъг силует на фона на светлината в стаята. Веднага викането се превърна в непрекъснат вой и тракащ залп от малки предмети — парчета тютюн за дъвчене, цигарени кутии и дори монети — забарабаниха по прозореца. Сега, при въртенето на двукрилата врата, звуците от глъчката запълзяха по стълбите.
— Те се качват горе — извика Бартоломю. Идит се обърна с тревога към Хенри.
— Качват се горе, Хенри!
От долния край на стълбите, в по-ниското антре, виковете им се чуваха вече доста ясно.
— Проклети социалисти!
— Прогерманци! Обожатели на швабите!
— Втория етаж отпред! Хайде!
— Сега ще видят тия синковци…
Следните пет минути минаха като насън. Идит осъзна, че крясъкът изведнъж заля и тримата като дъждовен облак, че по стълбите се чуваше тропот на много крака, че Хенри сграбчи ръката и и я притегли към дъното на канцеларията. После вратата се отвори и стаята се изпълни с много хора — не водачите, а просто тези, които биха попаднали отпред.
— Здравейте, гълъбчета!
— Май сте позакъснели, а?
— Вие и вашето момиче. Да ви вземат мътните!
Тя забеляза, че двама много пияни войници бяха избутани напред, където глупаво се олюляваха — единият беше нисък и мургав, другият висок и мекушав. Хенри излезе пред двамата и вдигна ръка.
— Приятели! — каза той.
Воят за момент притихна, чуваше се само откъслечно мърморене.
— Приятели — повтори той, с блуждаещ поглед, прикован някъде над главите на тълпата, — вие вредите не на друг, а на себе си, като нахлувате тук тази нощ. Нима приличаме на богаташи? Нима приличаме на немци? Питам ви съвсем добронамерено…
— Млъкни.
— И по-бързо.
— Слушай, коя е приятелката ти, другарче?
Един човек в цивилни дрехи, който се бе ровил по масата, изведнъж вдигна високо някакъв вестник.
— Ето ви черно на бяло — изкрещя той. — Те искаха немците да спечелят войната.
Нов прилив на хора по стълбите си проправи път с рамене и стаята внезапно се изпълни от мъже, обкръжили отвсякъде малката пребледняла групичка в дъното. Идит видя, че високият мекушав войник е все още отпред. Нисичкият мургав войник бе изчезнал.
Тя отстъпи леко назад и застана до прозореца, през който долиташе чистият полъх на хладния нощен въздух.
Тогава в стаята започна бой. Тя разбра, че войниците се притискат напред, мярна й се дебелият журналист, който въртеше един стол над главата си, в този миг осветлението угасна и тя усети допира на топли тела под груб плат, ушите й се изпълниха с рев, шум от газещи крака и тежко дишане.
Някаква фигура се стрелна край нея неизвестно откъде, олюля се, беше избутана встрани и после внезапно безпомощно изчезна през отворения прозорец с уплашен и протяжен вик, който накъсано замря върху повърхността на всеобщия хаос. При бледата светлина, която струеше от една сграда в дъното на улицата, Идит имаше моментното усещане, че това е високият мекушав войник.
В нея учудващо се надигна гняв. Тя размаха диво ръце и сляпо си проправи път към най-гъстото място на схватката. Чу грухтене, проклятия и глухи удари на пестници.
— Хенри! — извика неистово Идит. — Хенри!
После, минути по-късно, тя почувствува, че има и други хора в стаята. Чу глас, плътен, тираничен, властен; видя жълти лъчи да шарят тук и там сред злосторниците. Виковете се разредиха. Боят се засили и спря.
Изведнъж лампите светнаха и стаята се оказа пълна с полицаи, които удряха наляво и надясно. Плътният глас отново прогърмя:
— Спрете! Спрете! Спрете!
И после:
— Млъкнете и се махайте. Веднага!
Стаята изглеждаше празна като измита паница. Един полицай, здраво счепкал се в ъгъла, пусна своя
