— Здравей, Джуъл! — каза той несвързано. — Дойдох веднага. Джуъл, не можах да намеря тия пари. Направих всичко възможно.
— По дяволите парите! — отсече тя. — Вече десет дни не си идвал при мен. Какво ти е?
Той поклати бавно глава.
— Бях много отчаян, Джуъл. Болен бях.
— Защо не ми каза, че си болен? Аз чак толкова не държа на парите. Съвсем не ти натяквах за това, преди да започнеш да страниш от мен.
Той отново поклати глава.
— Не съм странил от теб. Ни най-малко.
— Ами, не си! Не си идвал при мен вече три седмици. Освен ако си бил толкова пиян, че не си знаел какво вършиш.
— Бях болен, Джуъл — повтори той и обърна уморено очи към нея.
— Достатъчно си здрав, за да дойдеш тук и да се забавляваш с твоите светски приятели. Каза, че ще вечеряме заедно и че ще ми донесеш малко пари. Не си направи труда дори да ми се обадиш.
— Не можах да намеря никакви пари.
— Нали ти казах, че това няма значение? Исках да видя тебе, Гордън, но ти, изглежда, предпочиташ някой друг.
Той отрече с горчивина намека й.
— Тогава иди си вземи шапката и да вървим — предложи тя.
Гордън се колебаеше и тя изведнъж се приближи до него и обви с ръце врата му.
— Ела с мен, Гордън — каза тя полушепнешком. — Ще отидем в „Девайнърис“, ще пийнем по чашка и после можем да отскочим до моя апартамент.
— Не мога, Джуъл…
— Можеш — настоя тя прочувствено.
— Болен съм като куче.
— Тогава не бива да оставаш тука и да танцуваш.
Гордън хвърли поглед наоколо, в който облекчението и отчаянието се бяха смесили, като продължаваше да се колебае; тогава тя внезапно го притегли към себе си и го целуна с меките си, месести устни.
— Добре — каза той унило. — Ще си взема шапката.
VIII
Когато Идит излезе в безоблачната синева на майската нощ, тя намери авенюто опустяло. Витрините на големите магазини бяха тъмни; над вратите им бяха спуснати тежки железни ролетки, като маски, напомнящи сенчести гробове на доскорошното великолепие на деня. Идит погледна към Четирийсет и втора улица и видя неясната смесица от светлини на нощните ресторанти. Над Шесто Авеню надземната железница като лумнал огън прогърмя над улицата между трепкащите светлинни линии за гарата и се втурна в гладния мрак. Но на Четирийсет и четвърта улица беше много тихо.
Идит се загърна по-плътно с мантото и се стрелна през авенюто. Сепна се нервно, когато някакъв самотен мъж мина край кея и дрезгаво прошепна: „Накъде, момиченце?“ Тя си спомни онази нощ от детството си, когато обикаляше квартала по пижама и едно куче излая срещу нея от някакъв тайнствен голям заден двор.
Минута след това Идит достигна целта си — двуетажна, сравнително стара постройка на Четирийсет и четвърта улица, на чиито горни прозорци тя с благодарност откри тъничка струйка светлина. Вън бе достатъчно светло, за да забележи табелата до прозореца — „Нюйоркски тръбач“. Тя влезе в тъмно антре и миг след това видя стълбата в ъгъла.
Озова се в дълга ниска стая, обзаведена с бюра и окачени на всички стени архивни екземпляри на вестници. Вътре имаше само двама души. Те седяха в различни краища на стаята, носеха зелени козирки и пишеха при отделна настолна лампа.
За момент Идит застана несигурно на прага, после двамата мъже се обърнаха едновременно и тя позна брат си.
— А, Идит! — Той бързо стана, приближи се до нея изненадан и свали козирката си. Беше висок, слаб и мургав, с черни, пронизващи очи зад много силни очила. Очите гледаха отдалече и сякаш бяха приковани точно над главата на човека, с когото говореше.
Той сложи ръце на раменете й и я целуна по бузата.
— Какво се е случило? — попита той с известна тревога.
— Бях на бала отсреща в „Делмонико“, Хенри — каза тя възбудено, — и не можах да се въздържа да не отскоча да те видя.
— Добре си направила. — Оживлението му бързо отстъпи място на обичайната разсеяност. — Все пак не бива да излизаш сама нощем, нали?
Човекът от другия край на стаята ги гледаше с любопитство, но когато Хенри му кимна с глава, той стана и дойде при тях. Беше отпуснат, дебел, с малки трепкащи очички, и без яка и връзка приличаше на фермер от Средния запад в неделен следобед.
— Това е сестра ми — каза Хенри. — Отбила се да ме види.
— Здравейте — каза дебелият човек усмихнат. — Казвам се Бартоломю, мис Брейдин. Знам, че брат ви отдавна е забравил името ми.
Идит се засмя учтиво.
— Е — продължи той, — помещенията ни не са съвсем разкошни, нали?
Идит огледа стаята.
— Изглеждат много хубави — отвърна тя. — Къде пазите бомбите?
— Бомбите ли? — повтори Бартоломю, смеейки се. — Това ми харесва — бомбите! Чу ли я, Хенри? Иска да… знае къде пазим бомбите. Виж, това ми допада.
Идит се настани на едно празно бюро и заклати крака. Брат й седна до нея.
— Е? — попита той разсеяно. — Как ти харесва Ню Йорк при това ти пътуване?
— Не е лош. До неделя ще бъда в „Билтмор“ с Хойтови. Можеш ли да дойдеш утре да обядваме заедно?
Той се замисли за момент.
— Много съм зает — възпротиви се Хенри, — а и мразя събрани накуп жени.
— Добре — съгласи се тя невъзмутима. — Ще обядваме само двамата.
— Тогава може.
— Ще ти се обадя в дванайсет.
Бартоломю очевидно искаше да се върне на своето бюро, но изглежда, смяташе, че ще бъде грубо да ги остави, без да прояви известна любезност.
— Значи, ние… ние прекарахме доста вълнуващи мигове привечер.
Двамата мъже се спогледаха.
— Трябваше да дойдете по-рано — продължи Бартоломю, малко окуражен. — Присъствахме на истински водевил.
— Така ли?
— Нещо като серенада — каза Хенри. — На улицата се събраха много войници и започнаха да крещят срещу табелата.
— Но защо? — попита тя.
— Просто тълпа — отвърна Хенри разсеяно. — Всички тълпи трябва да вият. Добре, че нямаха инициативен водач, иначе щяха да нахлуят тук и да изпочупят всичко.
— Да — каза Бартоломю, като отново се обърна към Идит, — трябваше да бъдете тук.
Той, изглежда, смяташе репликата си за достатъчен повод да се оттегли и затова рязко им обърна гръб и се върна на бюрото си.
— Всички ли войници са настроени срещу социалистите? — попита Идит брат си. — Искам да кажа — нападат ли ви ожесточено?
Хенри сложи козирката си и се прозя.
