същество жена-орхидея, която седеше царствено под една японска вишна. Том и Дейзи гледаха вперено, с онова особено нереално чувство, което човек изпитва, когато познае някоя звезда на киното, която дотогава е имала за него само призрачно съществование.
— Прелестна е — каза Дейзи.
— Мъжът, който се навежда над нея, е режисьорът й.
Той ги водеше церемониално от група към група.
— Мисис Бюканан… и мистър Бюканан. — И след минутка колебание добави: — Играчът на поло.
— О, не — възрази бързо Том, — не съм.
Но очевидно това звучеше приятно в ушите на Гетсби, защото Том си остана играчът на поло до края на вечерта.
— Никога не съм срещала толкова знаменитости — възкликна Дейзи. — Онзи човек ми хареса — как му беше името? — с възсинкавия нос.
Гетсби каза името му, като добави, че е дребен продуцент.
— Както и да е, хареса ми.
— Бих предпочел да не съм играчът на поло — каза Том приятно, — бих предпочел да гледам всички тези знаменити хора в… самозабрава.
Дейзи и Гетсби танцуваха. Спомням си, че останах изненадан от грациозния му старомоден фокстрот — никога по-рано не бях го виждал да танцува. После те се разходиха до моята къща и поседяха на стъпалата половин час, докато по нейна молба аз останах на пост в градината. „В случай на пожар или наводнение — обясни тя, — или някакво природно бедствие.“
Том се отърси от своята самозабрава, когато сядахме заедно на вечеря.
— Имате ли нещо против, ако се храня с онези хора ей там? — каза той. — Един човек разказва смешни историйки.
— Отиди, разбира се — отвърна Дейзи любезно, — и ако искаш да вземеш някои адреси, ето моя малък златен молив… — След малко тя хвърли поглед към тяхната маса и ми каза, че жената била вулгарна, но хубава, и аз знаех, че с изключение на половин час, когато бе останала насаме с Гетсби, тя не прекарваше приятно.
Бяхме на една особено пиянска маса. Грешката беше моя — бяха извикали Гетсби на телефона и само две седмици преди това присъствието на същите тези хора ми беше приятно. Но онова, което ме бе забавлявало тогава, сега започна да отравя въздуха.
— Как се чувствате, мис Бедекър?
Девойката, към която се бях обърнал, се опитваше безуспешно да се облегне на рамото ми. При този въпрос тя се изправи и отвори очи.
— Кво?
Една масивна и летаргична жена, която беше увещавала Дейзи да играе с нея голф в местния клуб на другия ден, се изказа в защита на мис Бедекър.
— О, сега й е добре. След като е изпила пет или шест коктейла, тя винаги започва така да крещи. Казвам й, че трябва да се откаже от пиенето.
— Наистина съм се отказала — потвърди вяло обвиняемата.
— Чухме те да крещиш и затова казах на доктор Сивет: „Тук някой се нуждае от вашата помощ, нали, докторе?“
— Тя се чувства много задължена, сигурна съм — каза друга приятелка без признателност, — но вие измокрихте цялата й рокля, когато потопихте главата й в басейна.
— Ако мразя нещо, то е да ми потапят главата в басейн — промърмори мис Бедекър. — Едва не ме удавиха веднъж в Ню Джързи.
— Тогава трябва да се откажеш от пиенето — възрази доктор Сивет.
— Ти говори за себе си! — извика буйно мис Бедекър. — Ръката ти трепери. Не бих ти позволила да ме оперираш.
Изобщо такива работи. Последното нещо, което си спомням, е, че стояхме с Дейзи и наблюдавахме кинорежисьора и неговата звезда. Те бяха все още под японската вишна и между тях имаше само един бледен, тънък лунен лъч. Имах впечатлението, че той се бе навеждал много бавно към нея цялата вечер, за да постигне тази близост, и даже, докато ги наблюдавах, видях как той се наведе съвсем мъничко за последен път и целуна леко бузата й.
— Харесвам я — каза Дейзи, — прекрасна е.
Но останалото й беше противно и по този въпрос не можеше да се спори, защото не беше поза, а чувство. Тя бе ужасена от Уест Ег, това „безподобно място“, което Бродуей бе родил върху едно рибарско село на Лонг Айланд — ужасена от суровата му жизненост, която тлееше под старите благовидности, и от твърде дръзката участ, която тласкаше жителите му по един кратък път от нищо към нищо. Тя виждаше нещо страшно в самата простота, която не можеше да разбере.
Аз седях с тях на предните стъпала, докато чакаха колата си. Тук отпред беше тъмно; само осветената врата изпращаше правоъгълен сноп светлина към мекото черно утро. Понякога някаква сянка се движеше на фона на транспаранта на един будоар горе, даваше път на друга сянка, безкрайна процесия на сенки, които се червяха и пудреха пред невидимо огледало.
— Кой е изобщо този Гетсби? — запита внезапно Том. — Някакъв голям контрабандист на спиртни напитки ли?
— Къде чу това? — заинтересувах се аз.
— Не съм го чул. Такава представа изниква у мен. Много от тези новозабогатели хора са просто големи контрабандисти на спиртни напитки, знаеш.
— Но не и Гетсби — отрязах аз.
Той помълча за момент. Камъчетата на алеята хрущяха под краката му.
— Както и да е, той трябва добре да се е потрудил, за да събере цялата тази менажерия.
Лек ветрец раздвижи сивия мъх на кожената яка на Дейзи.
— Поне са по-интересни от нашите познати — каза с усилие тя.
— Не изглеждаше да проявяваш голям интерес.
— Обаче проявявах.
Том се засмя и се обърна към мен:
— Забеляза ли лицето на Дейзи, когато онова момиче я помоли да я сложи под студен душ?
Дейзи започна да съпровожда музиката с дрезгав, ритмичен шепот, като от всяка дума извличаше значение, каквото тя не е имала никога по-рано, и не ще има никога вече. Когато мелодията се извиси, гласът й премина в сладостен фалцет, както това става с контраалтовите гласове, в всяка промяна придаваше на въздуха на малке от топлота и човешко очарование.
— Идват много хора, които не са били поканени — каза внезапно тя. — Онова момиче не е било поканено. Те просто се промъкват вътре, а той е твърде учтив, за да се възпротиви.
— Бих искал да знам кой е той и какво прави — настоя Том. — И възнамерявам да открия това.
— Мога да ти кажа още сега — отвърна тя. — Притежавал е дрогерии, много дрогерии. Построил ги е сам.
Забавилата се лимузина се приближи по алеята.
— Лека нощ, Ник — каза Дейзи.
Погледът й се отмести от мен и се насочи към осветения горен край на стълбата, където мелодията на „Три часът сутринта“, един приятен, тъжен малък валс, който се свиреше през онази година, се носеше от отворената врата. Въпреки всичко в самата неофициалност на градинското увеселение на Гетсби имаше романтични възможности, каквито изобщо не съществуваха в нейния свят. Какво имаше в песента, която сякаш я викаше да се върне вътре? Какво може да стане сега в тъмните, пълни с неизвестност часове? Може би ще пристигне някаква невероятна гостенка, някоя съвсем изключителна личност, будеща удивление, някое истински лъчезарно младо момиче, което с един дързък поглед към Гетсби, миг на магическо стълкновение, ще залича тези пет години на непоколебима преданост.
Аз останах до късно тази нощ, тъй като Гетсби ме беше помолил да го почакам да се освободи, и се помайвах в градината, докато неизбежната компания плувци дотичаха, изстинали и възбудени, от тъмния плаж и горе, в стаите за гости, светлините угаснаха. Когато най-после той слезе по стъпалата, загорялата му
