излишно движение представляваше опълчване срещу обичайния ход на живота.
Стаята, засенчена добре с транспаранти, беше тъмна и хладна. Дейзи и Джордън лежаха върху огромен даван, подобно на сребърни идоли, и придържаха белите си рокли, за да не се веят от пеещия полъх на вентилаторите.
— Не можем да помръднем — казаха едновременно те. Пръстите на Джордън, напудрени над загара им, оставаха за миг в моите.
— А мистър Томас Бюканан, атлетът? — запитах аз. В същото време чух гласа му, груб, заглушен, дрезгав, на телефона във вестибюла.
Гетсби стоеше по средата на аления килим и се озърташе наоколо със запленели очи. Дейзи го наблюдаваше и се смееше със своя сладък възбудителен смях; мъничко облаче пудра се надигна във въздуха от гърдите й.
— Носи се слух — прошепна Джордън, — че на телефона е приятелката на Том.
Ние мълчахме… Гласът във вестибюла се повиши раздразнено: „Добре, тогава изобщо няма да ти продам колата… Нямам никакво задължение към тебе… а колкото, пък за това, че ме безпокоиш за нея по обяд, няма ни най-малко да търпя такова нещо!“
— Вече е окачил слушалката — каза подигравателно Дейзи.
— Да, да — уверих и аз. — Става дума за истинска сделка. Случайно знам за нея.
Том разтвори широко вратата, препречи за миг пространството и с едрото си тяло и влезе бързо в стаята.
— Мистър Гетсби! — Той подаде широката си плоска ръка с добре прикрита неприязън. — Радвам се да ви видя, сър… Ник…
— Направи ни нещо студено за пиене — извика Дейзи. Когато той напусна отново стаята, Дейзи стана, отиде при Гетсби, дръпна надолу лицето му и го целуна по устата.
— Знаеш, че те обичам — промълви тя.
— Забравяш, че тук има дама — каза Джордън.
Дейзи се огледа със съмнение.
— И ти целуни Ник.
— Каква проста, вулгарна жена!
— Не ме е грижа! — извика Дейзи и започна да тропа с крак по тухлената камина. Сетне се сети за горещината и седна виновно на дивана точно когато една бавачка с облекло, което трептеше от чистота, влезе в стаята, водейки малко момиче.
— Миличка, безценна! — загука тя, като протегна ръце. — Ела при майчицата си, която те обича.
Детето, освободено от бавачката, се втурна през стаята и се загнезди свенливо в майчината си рокля.
— Милич-ка, без-ценна! Изцапа ли те мама с пудра по русата главица? Изправи се сега и кажи „добър ден“.
Гетсби и аз се наведохме един след друг и поехме малката колеблива ръка. След това той продължи да гледа с учудване детето. Не мисля, че преди това наистина бе вярвал в съществуването му.
— Облякоха ме преди обяд — каза детето, обръщайки се нетърпеливо към Дейзи.
— Това е, защото майка ти искаше да те покаже. — Лицето й се наведе към едничката бръчица на малката бяла шия. — Мечта моя. Прекрасна моя мечта.
— Да — призна детето спокойно. — Леля Джордън също има бяла рокля.
— Как ти харесват мамините приятели? — Дейзи се обърна така, че гледаше към Гетсби. — Намираш ли ги хубави?
— Къде е татко?
— Тя не прилича на баща си — обясни Дейзи. — Прилича на мене. Има моята коса и форма на лицето.
Дейзи се отпусна на дивана. Бавачката направи крачка напред и протегна ръка.
— Ела, Пами.
— Довиждане, миличко!
Дисциплинираното дете погледна с неохота назад, улови ръката на бавачката си и излезе точно когато Том се върна. След него носеха четири чаши джин, в които тракаха парченца лед.
Гетсби пое чашата си.
— Наистина изглеждат ледени — каза той с видима напрегнатост.
Пихме на дълги, жадни глътки.
— Четох някъде, че слънцето става все по-горещо всяка година — каза Том приветливо. — Изглежда, че твърде скоро земята ще падне върху слънцето… или чакайте — беше тъкмо обратното… слънцето става все по-студено всяка година.
— Елате навън — предложи той на Гетсби, — бях желал да хвърлите поглед на имението.
Отидох с тях на верандата. По зеления пролив, неподвижен в горещината, една малка платноходка пълзеше бавно към хладното море. Очите на Гетсби я проследиха за миг; той вдигна ръка и посочи към залива.
— Аз съм точно срещу вас.
— Наистина.
Очите ни се насочиха към розовите лехи и нажежената морава и водораслите, утаени през тези горещи дни по брега. Белите крила на лодката се движеха бавно на синия хладен фон на небето. По-нататък се простираше накъдреният от вълните океан и примамливо се очертаваха острови.
— Това се казва спорт — забеляза Том, кимайки. — Бих искал да съм там с него един час.
Обядвахме в столовата, също затъмнена поради горещината, и поливахме нервната си веселост със студената бира.
— Какво ще се прави следобед? — извика Дейзи. — И утре, и вдругиден, и следващите трийсет години?
— Не бъди мрачна — каза Джордън. — Когато се захлади през есента, животът почва наново…
— Толкова е горещо — настоя Дейзи, готова да заплаче, — всичко е така объркано. Нека всички отидем в града!
Гласът й си пробиваше път в горещината, пърхаше като с криле в нея, придаваше форми на безсмислеността си.
— Чувал съм да правят гараж от конюшня — казваше Том на Гетсби, — но аз съм първият човек, който е направил конюшня от гараж.
— Кой иска да отидем в града? — запита настоятелно Дейзи. Очите на Гетсби се обърнаха към нея. — Ах — възкликна тя, — вие изглеждате така спокоен!
Очите им се срещнаха и те се загледаха един в друг, сами в пространството. С усилие тя сведе поглед към масата.
— Винаги изглеждате така спокоен — повтори тя.
Беше му казала, че го обича, и Том Бюканан разбра. Беше смаян. Устата му се отвори малко и той погледна към Гетсби, а сетне отново към Дейзи, сякаш току-що беше разпознал в нейно лице някого, когото е знаел отдавна.
— Вие приличате на човека от рекламата — продължи тя невинно. — Нали знаете човека от рекламата, който…
— Добре — прекъсна я Том бързо, — съгласен съм да отидем в града. Хайде — всички отиваме в града.
Той стана, а очите му все още святкаха към жена му и Гетсби. Никой не се помръдна.
— Хайде! — Самообладанието му се пропука малко. — Какво става изобщо? Ако ще отиваме в града, да тръгваме.
Ръката му, трепереща от усилието да се сдържи, вдигна до устните му последната чаша бира. Гласът на Дейзи ни накара да станем и да отидем на пламтящата от горещина, застлана с чакъл алея.
— Веднага ли тръгваме? — възрази тя. — Току-така? Няма ли първо да изпушим по една цигара?
— Всички пушиха по време на обяда.
— О, нека се забавляваме — замоли го тя. — Твърде горещо е да се ядосваме.
