Той не отговори.
— Да бъде както ти искаш — каза тя. — Хайде, Джордън.
Те се качиха горе да се приготвят, докато ние, тримата мъже, стояхме там, риейки с крак горещите камъчета. Сребърният сърп на луната вече беше надвиснал на западния небосвод. Гетсби понечи да заговори, после промени намерението си, но Том вече се беше обърнал, гледайки го в очакване.
— Тук ли са ви конюшните? — запита с усилие Гетсби.
— На около четвърт миля надолу по пътя.
— Аха.
Мълчание.
— Не виждам защо трябва да ходим в града — избухна остро Том. — Жените ги измислят едни такива.
— Ще вземем ли нещо за пиене? — извика Дейзи от един горен прозорец.
— Ще донеса малко уиски — отвърна Том. Той влезе вътре.
Гетсби се обърна сковано към мене:
— Аз не мога да кажа нищо в къщата му, приятелю.
— Гласът й е издайнически — забелязах аз. — Сякаш е пълен с… — Аз се поколебах.
— Гласът й е пълен с пари — рече внезапно той. Точно така беше. Не бях го разбрал досега. Той беше пълен с пари — това беше неизчерпаемото очарование, което се надигаше и спадаше в него, звънът на монетите, тяхната музика… Царската дъщеря във висок бял дворец, златното момиче…
Том излезе от къщата, увивайки в кърпа една бутилка, последван от Дейзи и Джордън с малки, стегнати шапчици с втъкани метални нишки, носейки на ръка леки пелерини.
— Да отидем всички с моята кола — предложи Гетсби. Той опипа горещата зелена кожа на седалището. — Трябваше да я оставя на сянка.
— Със стандартни скорости ли е? — запита Том.
— Да.
— Е добре, вие вземете моето купе, а аз ще карам вашата кола.
Предложението не се понрави на Гетсби.
— Мисля, че бензинът не е много — възрази той.
— Има достатъчно бензин — каза рязко Том. Той погледна бензиномера. — А ако се свърши, мога да спра до някоя дрогерия. Сега всичко може да се купи в дрогерия.
Тази явно безсмислена забележка бе последвана от мълчание. Дейзи погледна смръщено Том и на лицето на Гетсби се появи неопределен израз, едновременно напълно непознат и смътно доловим, сякаш само бях чувал да го описват с думи.
— Хайде, Дейзи — каза Том, като я побутна с ръка към колата на Гетсби. — Ще те закарам с този циркаджийски фургон.
Той отвори вратата, но тя се изскубна от обгърналата я ръка.
— Ти вземи Ник и Джордън. Ние ще ви последваме с купето.
Тя вървеше близо де Гетсби, докосвайки сакото му с ръка. Джордън, Том и аз заехме предната седалка на колата на Гетсби. Том превключи предпазливо непознатия за него скоростен лост и ние се стрелнахме в потискащата горещина, като ги оставихме далеч назад.
— Видяхте ли? — запита Том.
— Какво да видим?
Той ме погледна проницателно, схващайки, че Джордън и аз сигурно сме знаели през всичкото време.
— Мислите, че съм доста глупав, нали? — подхвърли той. — Може и да съм, но понякога аз имам… почти шесто чувство, което ми казва какво трябва да правя. Може би не вярвате в това, но науката…
Той млъкна. Непосредствената случка го завладя, издърпа го от ръба на теоретическата пропаст.
— Направих малко проучване относно този човек — продължи той. — Можех да отида и по-надълбоко, ако знаех.
— Да не искаш да кажеш, че си ходил при медиум? — запита шеговито Джордън.
— Какво? — Объркан, той ни гледаше втренчено, докато се смеехме. — Медиум?
— За Гетсби.
— За Гетсби? Не, не съм. Казах, че съм направил малко проучване на миналото му.
— И откри, че е възпитаник на Оксфордския университет — помогна му Джордън.
— Възпитаник на Оксфордския университет! — Той не можеше да повярва. — Как не! С този розов костюм!
— И въпреки това е оксфордски възпитаник.
— Оксфорд в Ню Мексико — изсумтя презрително Том — или нещо подобно.
— Слушай, Том. Ако си такъв сноб, защо го поканя на обяд? — запита Джордън сърдито.
— Дейзи го покани; тя го е познавала, преди да се оженим — бог знае откъде!
Сега, когато въздействието на бирата бе преминало, всички бяхме раздразнителни и като го съзнавахме, известно време мълчахме. Сетне, когато избелелите очи на доктор Т. Дж. Екълбърг се показаха по-нататък по пътя, аз си спомних предупреждението на Гетсби относно бензина.
— Имаме достатъчно, за да стигнем до града — каза Том.
— Но точно тук има гараж — възрази Джордън. — Не искам да закъсаме на пътя в тази ужасна жега.
Том натисна нетърпеливо и двете спирачки, колата занесе и спря в праха под фирмата на Уилсън. След малко собственикът излезе от вътрешността на заведението си и впери пуст поглед в колата.
— Налей ни бензин! — извика грубо Том. — Защо мислиш, че спряхме — да се любуваме на гледката ли?
— Болен съм — каза Уилсън, без да се помръдне. — Цял ден съм болен.
— Какво ти е?
— Съвсем съм изтощен.
— Е, сам ли да си налея? — запита Том. — По телефона гласът ти звучеше съвсем добре.
С усилие Уилсън се отдели от сянката и от вратата, на която се беше подпрял, и като дишаше тежко, отвинти капачето на резервоара. На слънчевата светлина лицето му беше зеленикаво.
— Не исках да прекъсвам обяда ви — каза той. — Но страшно имам нужда от пари и се чудех какво ще направите със старата си кола.
— Как ти харесва тази? — запита Том. — Купих я миналата седмица.
— Хубава жълта кола — каза Уилсън, като се напъваше да движи дръжката.
— Искаш ли да я купиш?
— Да, има голям шанс — усмихна се леко Уилсън. — Не, но от другата бих могъл да изкарам малко пари.
— За какво ти трябват пари, така изведнъж?
— Прекалено дълго се застоях тук. Искам да се махна. Жена ми и аз искаме да отидем на Запад.
— Жена ти иска! — възкликна Том сепнат.
— От десет години говори за това. — Той постоя за момент, облегнат на помпата, засенчвайки очи. — Но сега, ще не ще, отиваме. Ще я отведа.
Купето се стрелна край нас, вдигайки облак прах, и една ръка ни махна за поздрав.
— Какво ти дължа? — запита Том грубо.
— Разбрах нещичко през последните два дни — продължи Уилсън. — Затова искам да се махна. Затова ви безпокоя за колата.
— Какво ти дължа?
— Долар и двайсет.
Безмилостната пулсираща горещина беше започнала да ме обърква и аз преживях един неприятен момент, преди да осъзная, че досега подозренията му не бяха паднали върху Том. Той беше открил, че Мъртъл има някакъв живот в друг, чужд нему свят, и ударът му беше причинил физическа болест. Погледнах го вперено, а сетне и Том, който беше направил подобно откритие преди по-малко от един час, и ми мина през ума, че нито расовите, нито духовните различия, са толкова големи, колкото разликата между болния и
