здравия. Уилсън беше толкова болен, че изглеждаше виновен, непростимо виновен, сякаш беше отговорен за забременяването на някоя нещастна девойка.
— Ще ти дам колата — рече Том. — Ще ти я изпратя утре следобед.
Тази местност винаги събуждаше някакво смътно безпокойство дори на ярката следобедна светлина и аз обърнах глава, сякаш чувствах нещо зад гърба си. Над купищата пепел гигантските очи на доктор Т. Дж. Екълбърг продължаваха да бдят, но след малко долових, че други очи ни гледаха с особена настойчивост от по-малко от двайсет крачки.
Завесите на един от прозорците над гаража бяха малко отдръпнати и Мъртъл Уилсън надничаше към колата. Тя беше толкова погълната от това, че не съзнаваше, че я наблюдават, и едно чувство след друго се появяваха на лицето и като предмети в бавно движещ се филм. Изразът й беше странно познат — това беше израз, който бях виждал често на женски лица, но на лицето на Мъртъл Уилсън той изглеждаше безсмислен и необясним докато схванах, че очите й, разширени от ужасна ревност, са заковани не в Том, а в Джордън Бейкър, която тя бе взела за негова съпруга.
Няма по-голям смут от смута на един прост ум и докато се отдалечавахме, Том се обливаше в горещите вълни на тревогата, жена му и любовницата му, допреди един час непокътнати и сигурни, бързо се изплъзваха от ръцете му. Инстинктът го накара да увеличи скоростта с двойна цел — да настигне Дейзи и да се отдалечи от Уилсън, и ние се носехме към Астория с петдесет мили в час, докато накрая сред паяжината от стоманени подпори на железопътния надлез зърнахме спокойно движещото се синьо купе.
— Големите кина откъм Петдесета улица са хладни — забеляза Джордън. — Много обирам Ню Йорк през летните следобеди, когато всички са се разпръснали. В него има нещо много чувствено, презряло — като че ли някакви особени плодове ще започнат да падат в ръцете ти.
Думата „чувствено“ обезпокои още повече Том, но преди да измисли някакво възражение, купето спря и Дейзи ни направи знак да спрем до тях.
— Къде отиваме? — извика та.
— Какво ще кажеш за кино?
— Горещо е — оплака се тя. — Вие вървете! Ние ще се поразходим и после ще се срещнем. — С усилие тя направи опит да бъде духовита: — Ще се срещнем на някой ъгъл. Аз ще бъда човекът, който пуши две цигари.
— Не можем да спорим тук — каза нетърпеливо Том, когато един камион засвири гневно зад нас. — Следвайте ме до южната страна на Сентръл Парк, пред хотел „Плаза“.
На няколко пъти той обръщаше глава, оглеждаше се назад за колата им и ако движението ги забавяше, намаляваше скоростта, докато отново ги зърнеше. Сякаш се боеше, че ще се стрелнат по някоя странична улица, и ще изчезват завинаги от живота му.
Но те не направиха това. И ние всички предприехме по-малко обяснимото действие да ангажираме един луксозен апартамент в хотел „Плаза“.
Продължителният и шумен спор, който приключи с това, че се набутахме в тая стая, ми убягна, обаче ми остана живият спомен, че докато той траеше, долните ми дрехи се увиваха като влажна змия около краката ми и от време на време капки хладна пот се стичаха по гърба ми. Идеята възникна от предложението на Дейзи да наемем пет бани и да се окъпем със студена вода и сетне взе по-осезаемата форма на „място, където да пийнем уиски със захар, джоджен и лед“. Всеки от нас неколкократно забеляза, че това е „безумна идея“ — всички говорехме едновременно на някакъв объркан чиновник и се мислехме или си давахме вид, че се мислим за много забавни…
Стаята беше голяма и задушна и макар да беше вече четири часът, когато отворихме прозореца, вътре влезе само горещ полъх от напечените храсти в парка. Дейзи отиде до огледалото и застана с гръб към нас, като си оправяше косата.
— Бива си го апартамента — прошепна с благоговение Джордън и всички се засмяхме.
— Отворете и друг прозорец — заповяда Дейзи, без да се обръща.
— Няма повече прозорци за отваряне.
— Е добре, тогава да телефонираме за брадва.
— Необходимото в случая е да забравим за горещината — каза нетърпеливо Том. — Правиш я десет пъти по-ужасна, като недоволстващ от нея.
Той отви бутилката уиски от кърпата и я сложи на масата.
— Защо не оставите Дейзи на мира, приятелю? — забеляза Гетсби. — Вие бяхте този, който поиска да дойдем в града.
Настъпи една минута мълчание. Телефонният указател се изплъзна от гвоздея и цапна на пода, при което Джордън прошепна: „Извинявайте“, но този път никой не се засмя.
— Ще го вдигна — предложих аз.
— Аз го взех. — Гетсби разгледа скъсания канап, възкликна с интерес и подхвърля указателя на един стол.
— Знаменит е това ваш израз, нали? — рече Том остро.
— Кой?
— Това ваше непрестанно „приятелю“. Откъде сте го научили?
— Виж какво, Том — каза Дейзи, като се извърна от огледалото, — ако ще се заяждаш, няма да стоя тук нито минута. Позвъни и поръчай лед за коктейла.
Докато Том взимаше слушалката, тежкият горещ въздух се изпълни със звуци и ние чухме съдбовните акорда на Менделсоновия „Сватбен марш“ от балната зала долу.
— Представяте ли си да се жениш за когото и да било в тази горещина! — извика мрачно Джордън.
— И все пак аз се ожених по средата на юни — спомни си Дейзи. — Луивил през юни! Някой припадна. Кой беше, дето припадна, Том?
— Билокси — отвърна той лаконично.
— Един човек, на име Билокси. „Блокс“ Билокси, който правеше кутии — точно така — и беше от Билокси, щата Тенеси.
— Отнесоха го у дома — обади се Джордън, — тъй като ние живеехме сама на две къщи от черквата. И той остана три седмици, докато татко му каза, че трябва да се маха. В деня, в който той си отиде, татко умря. — Подир минута тя прибави да не би забележката й да е прозвучала непочтително: — Нямаше никаква връзка.
— По-рано познавах един Бил Билокси от Мемфис — забелязах аз.
— Той е негов братовчед. Преди да си отиде, научих цялата му семейна история. Той ми даде един алуминиев стик за голф, който още употребявам.
Със започване на церемонията музиката долу стихва и към прозореца се понесоха дълги поздравителни викове, последвани от бликналите звуци на джаза и танците.
— Остаряваме — забеляза Дейзи. — Ако бяхме млади, щяхме да станем и да танцуваме.
— Спомни си за Билокси — предупреди я Джордън. — Откъде го познаваше, Том?
— Билокси? — Той направи усилие да се съсредоточи. — Не съм го познавал. Той беше приятел на Дейзи.
— Не беше — отрече тя. — Не го бях виждала никога по-рано. Той дойде със специално запазения вагон.
— Както и да е, той спомена, че те познава. Каза, че бил израснал в Луивил. Ейза Бърд го доведе в последната минута и попита дали имаме място за него.
Джордън се усмихна.
— Навярно се е скитал на път за дома си. Каза ми, че бил председател на вашия курс в Йейл.
Том и аз се изгледахме с недоумение.
— Билокси?
— Преди всичко нямахме никакъв председател…
Гетсби потрепваше неспокойно с крак и Том изведнъж го погледна.
— Между другото, мистър Гетсби, разбирам, че сте оксфордски възпитаник.
— Не точно.
— О, да, разбирам, че сте били в Оксфорд.
