ме снимат. Аз съм стар учен, затънал до гуша в личния си живот.
Никол и Мери иронично го подканиха да използува представилата се възможност; опитваха се да го дразнят, и двете леко засегнати, че не бяха предложили на тях пробен сеанс пред фотокамерата. Но Дик приключи въпроса с една малко язвителна бележка по адрес на мъжете актьори.
— Най-страшният пазач стои пред вратата, зад която няма нищо — каза той. — Може би защото празнотата е твърде срамна и трябва да бъде ревниво скривана.
Влязоха в таксито тримата: Дик, Розмари и Колис Клей — смятаха да оставят Колис Клей по пътя, а Дик да заведе Розмари на един чай, от който Никол и двамата Норт се бяха отказали, за да свършат нещата, които Ейб бе отлагал до последния момент. В таксито Розмари му каза укорително:
— Надявах се, ако пробните снимки излязат сполучливи, да занеса лентата в Калифорния. И ако я харесат — да станете мой партньор в някой филм.
Дик остана поразен.
— Много мило от ваша страна, но предпочитам да гледам вас на екрана. Не съм виждал по-мило създание.
— Това е знаменит филм — каза Колис. — Четири пъти го гледах. Познавам едно момче в Ню Хейвън, което го гледа десетина пъти. Веднъж отиде чак до Хартфорд, за да го гледа пак. Когато заведох Розмари в Ню Хейвън и поисках да й го представя, той така се смути, че избяга. Можете ли да си представите? Това малко момиче им взема ума.
Дик и Розмари се спогледаха, искаха да бъдат сами, но Колис не се сещаше.
— Ще ви оставя там, където отивате, и ще продължа — предложи той. — Отседнал съм в „Лутеция“.
— Ние ще ви оставим — каза Дик.
— За мен ще бъде по-лесно. Никак няма да ме затрудните.
— Мисля, че ще бъде по-добре ние да ви оставим и да продължим.
— Но… — започна Колис; накрая разбра и започна да се уговаря с Розмари кога ще я види отново.
Той си отиде, незначителен като сянка, но тежък като воденичен камък — нежеланият винаги е такъв. Двамата се изненадаха приятно, когато колата спря на адреса, даден от Дик. Той пое дълбоко дъх.
— Ще влезем ли?
— Все ми е едно — отвърна Розмари. — Ще направя, каквото искаш.
Той се замисли.
— Почти съм длъжен да вляза, тя иска да купи картини от един мой приятел, който има нужда от пари.
Розмари приглади издайнически разрошените си коси.
— Ще останем само пет минути — реши той. — Тези хора няма да ти харесат.
Тя предположи, че хората, които ще срещне, са скучни и прости или грубияни и пияници, или досадни и натрапчиви, или някакъв друг вид хора, които Дайвърови отбягваха. Бе напълно неподготвена за онова, което се разкри пред очите й.
Пета глава
Къщата всъщност беше част от двореца на кардинал Дьо Рец на Рю Мосю, но веднъж преминал прага, човек не виждаше нищо от миналото, нито от настоящето, поне от онова настояще, което Розмари познаваше. Външната черупка, зидарията, по-скоро приютяваше бъдещето; това действуваше като електрически шок, обтягаше нервите и беше толкова противоестествено, колкото закуска от попара с ядки и опиум — след прага, ако това можеше да се нарече праг, следваше дълъг стоманеносив хол със сребриста украса и безброй вградени под най-необикновен ъгъл огледални плоскости. Ефектът беше различен от която и да било част от изложбата на приложните изкуства, защото тук хората бяха не зрители, а участници. Розмари изпитваше измамното и екзалтирано чувство, че е сред декори, и подозираше, че всички присъствуващи се чувствуват като нея.
Имаше тридесетина души, повечето от тях жени, всички изградени като характери под влиянието на Луиза М. Олкът53 или мадам Де Сегюр54, в тази обстановка те се движеха тъй предпазливо и прецизно, както човешка ръка, която събира остри натрошени стъкла. Както поотделно, така и взети заедно, те бяха чужди на околната обстановка, не можеха да се почувствуват част от нея по онзи начин, по които човек може да почувствува част от себе си произведение на изкуството и по такъв начин да го притежава, макар и мислено. Никой не знаеше какво означава тази стая, защото тя въплъщаваше нещо друго, беше всичко онова, което една стая не е; да се съществува в нея, бе тъй трудно, както да се върви по хлъзгава ескалаторна лента, никой не успяваше да стори това освен по начин, напомнящ движенията на ръка, провираща се между натрошени стъкла, и държането на повечето от присъствуващите можеше да се определи именно тъй.
Измежду тях имаше два вида хора. Имаше американци и англичани, живели разгулно през цялата пролет и лято, така че каквото и да предприемеха, подтикът беше нервната им възбуда. В отделни моменти те бяха спокойни и отпуснати, след това избухваха, неочаквано се скарваха, получаваха нервни кризи, прелъстяваха се. Другата група — бихме могли да ги наречем използвачите — се състоеше от хора паразити, умеещи да се присламчват, които в сравнение с останалите бяха трезвомислещи, сериозни, които имаха цел в живота и нямаха време за глупости. При наличната обстановка те най-добре запазваха равновесието и доколкото можеше да има тон на държане в модернистичната наредба, изградена върху безсъдържателни стойности, той се диктуваше от тях.
Чудовището Франкенщайн55 мигом погълна Дик и Розмари — то незабавно ги раздели и Розмари с учудване откри, че всъщност тя е една лицемерна дребна особа, че гласът й звучи фалшиво, и изпитваше желание режисьорът й час по-скоро да дойде. Но помещението беше изпълнено с такова неспокойно пърхане на криле, че тя не смяташе своето положение за по-нелепо от това на останалите. А и наученото по-рано си каза думата и сред поредица от обръщания кръгом и полукръгом, след неколкократно включване към една или друга група тя се намери срещу едно стройно, елегантно момиче с мило момчешко лице. Двете поведоха нещо, което условно може да се нарече разговор, всъщност вниманието на Розмари беше насочено към разговора, който се водеше няколко крачки встрани от нея до причудливата стълба от оксидирана стомана. Там, на едно канапе, седяха три млади жени. И трите бяха високи и слаби, с малки глави, с грижливо подредени като на манекен коси; докато разговаряха, главите им грациозно се поклащаха над тъмните, добре скроени костюмчета ту като цветя с дълги дръжки, ту като глави на качулати кобри.
— О, те са интересни — каза една от тях с дълбок мелодичен глас. — Едни от най-интересните хора в Париж и аз съм последната, която би отрекла това. Но все пак… — тя въздъхна — тези фрази, които той непрекъснато си повтаря — „най-старият обитател, изгризан от мишките“. Човек се смее само първия път.
— Предпочитам хора, чийто живот не е тъй равен, а е по-набразден — каза втората, — освен това тя не ми харесва.
— Никога не са ми се стрували особено интересни, нито те, нито антуражът им. Мистър Норт например е безхарактерен.
— Той не е наред — каза първата. — Но трябва да се признае, че въпросната личност може да бъде един от най-обаятелните хора.
Едва сега Розмари разбра, че те говорят за Дайвърови, и тя се вцепени от възмущение. Същевременно нейната събеседница със синя колосана блузка, с ясносини очи, румени страни и костюм в миши цвят, хубава като изрязана от реклама, се впусна в разговор. Правеше отчаяни усилия да създаде контакт с Розмари, страхуваше се, че събеседницата й не и обръща внимание, и без да иска, се разголи — сега я прикриваше само полупрозрачното було на веселия й тон и с отвращение Розмари я видя такава, каквато беше.
— Не може ли да обядваме заедно, или да вечеряме, или пък да обядваме вдругиден? — запита момичето умолително.
Розмари се огледа за Дик и го откри до домакинята, с която той говореше още от идването им. Погледите им се срещнаха, той леко й кимна и в същия момент трите кобри я забелязаха, дългите им вратове се извърнаха към нея и те я стрелнаха с критични погледи. Тя отвърна на погледа им
