би купил такава рокля освен някоя красавица, която ще пътува на борда на трансатлантически кораб? Разбираш ли? Не? Събуди се! Тази рокля има цяла история, тя изяснява много неща, а човек, който ще пътува през Атлантика, се чувствува самотен, затова трябва да чуе тази история.
Тя рязко замлъкна, нямаше навика да говори толкова много, а като гледаше сериозното й лице, Ейб не можеше да си даде сметка, че тя изобщо бе говорила. Той се надигна с усилие и застана така, че да изглежда прав, макар че всъщност беше полуседнал.
— Следобеда, когато ме заведохте на онзи смешен бал — на Сен Женевиев… — започна той.
— Спомням си. Беше весело, нали?
— На мен не ми беше весело. Този път не ми беше весело да те видя. Омръзнахте ми и двамата, но това не личи, защото аз още повече съм ви омръзнал — разбираш какво искам да кажа. Ако имах желание да се виждам с хора, бих потърсил друга среда.
Отговорът на Никол го плесна като кадифена ръкавица, чиято повърхност обаче не е много мека:
— Глупаво е да се заяждаш, Ейб. Така или иначе, ти не мислиш това, което казваш. Не виждам защо се отказваш от всичко.
Ейб се замисли, налагаше си да сдържа кашлицата си и да не се изсекне.
— Сигурно защото ми омръзна; освен това, за да постигна нещо, трябва да се върна много назад.
Един мъж често успява да играе ролята на безпомощно дете пред някоя жена, но това почти никога не му се удава, когато най-много се чувствува като безпомощно дете.
— Нямаш никакви извинения — отсече Никол.
С всяка изминала минута Ейб се чувствуваше по-зле, не му хрумваше нищо друго освен неприятните забележки, които може да каже един изнервен човек. Никол реши, че за нея най-подходящото държане в случая е да седи и да гледа пред себе си с ръце на скута. Известно време мълчаха и всеки чувствуваше как се отдалечава от другия и може да диша свободно само защото вижда отрязък от синия купол на небето — нещо, което другият не вижда. За разлика от хората, които са се обичали, те нямаха минало; за разлика от мъж и жена — нямаха бъдеще; въпреки всичко до този ден Никол беше обичала Ейб повече от всеки друг с изключение на Дик, а той от години носеше дълбоко скрита в душата си голямата си любов към нея.
— Омръзнаха ми женските приказки — обади се той внезапно.
— Тогава защо не си създадеш своя среда?
— Омръзнаха ми и приятелите. Въпросът е да имаш ласкатели.
Никол изпитваше желание да превърти напред с ръка минутната стрелка на часовника в чакалнята на гарата, когато го чу да продължава:
— Съгласна ли си?
— Аз съм жена и ролята ми е да пазя изграденото.
— А моята роля е да го руша.
— Когато се напиеш, не рушиш нищо друго освен самия себе си — каза тя студено, но същевременно изплашена и неуверена. Чакалнята се изпълваше с хора, но не се появяваше нито един познат. След миг очите й с благодарност се спряха на едно високо момиче с коса с цвят на слама, пригладена като каска на главата, което пускаше писма в пощенската кутия.
— Трябва да поговоря с това момиче, Ейб. Ейб, глупчо, събуди се!
Ейб спокойно я проследи с очи. Момичето се извърна стреснато и поздрави Никол. Ейб смътно си спомни, че я е срещал някъде из Париж. Той използува отсъствието на Никол, за да се изкашля силно, изхрачи се в кърпичката си и шумно се изсекна. Денят беше топъл и бельото му беше влажно от пот. Пръстите му трепереха тъй силно, че изгори четири клечки кибрит, докато си запали цигарата. Изпитваше крайна нужда да се отбие до бюфета, за да пийне нещо, но Никол се завърна.
— Направих грешка — каза тя с вледенена усмивка. — Беше ме помолила да и се обадя, а сега ми даде да разбера, че съм нежелана. Изгледа ме тъй, като че ли съм дрипа. — Възбудена, тя се засмя малко по- високо от обикновено. — Най-добре е да оставяш другите да те търсят.
Ейб престана да кашля от цигарата и забеляза:
— Лошото е, че когато си трезвен, не искаш никого да виждаш, а когато си пиян, никой не иска да те види.
— Кой, мен ли? — засмя се отново Никол; неизвестно защо, срещата я бе развеселила.
— Не — мен.
— Можеш да говориш само от твое име. Аз обичам хората, много хора — обичам…
Появиха се Розмари и Мери Норт, вървяха бавно, оглеждайки се за Ейб; Никол скочи, викна силно: „Хей! Здравейте!“, започна да се смее и да маха с кърпичките, които бе купила за Ейб.
Събраха се на малка групичка, смълчани неловко и притиснати под величественото присъствие на Ейб; проснал се напреко сред тях като разбита галера, присъствието му засенчваше всичко, дори собствената му слабост и безкритичност, неговата ограниченост и озлобление. Те чувствуваха мрачното достойнство, което той излъчваше, доволството от това, което бе извършил, осъзнавано на моменти и внушаващо респект. Но ги плашеше мъждукащата в него воля, по-раншната воля за живот, сега превърнала се в стремеж към самоунищожение.
Пристигна Дик Дайвър и ги заслони като хубав, приятен параван, към който трите жени подскочиха като маймунки, с вик на облекчение; искаше им се да се покачат на раменете му, на периферията на хубавата му шапка, на златната дръжка на бастуна му. Сега можеха да обърнат гръб на неприличната гледка, която представляваше Ейб. Дик бързо разбра какво е положението и спокойно го пое в свои ръце. Досега те бяха затворени в собствената си черупка, той насочи вниманието им към чакалнята, разясни им архитектурните й особености. На няколко крачки от тях група американци се сбогуваха и говорът им напомняше бълбукаща вода, която изтича от голяма стара вана. Застанали в чакалнята с гръб към Париж, струваше им се, че духом литват към океана, който ги претворява, размества атомите им, за да ги групира в новосъчетаните молекули на нови хора.
Благоденствуващите американци в плътна тълпа прекосиха чакалнята и се изляха на перона. Лицата им бяха открити, детински, някои от тях интелигентни, изтънчени, някои — безгрижни лица на хора, за които други трябва да мислят. Тук-там сред тях се появяваше някое английско лице, открояващо се остро сред околните. Когато перонът се препълни с американци, първото впечатление от тяхната чистота и благоденствие се стопи и отстъпи място на безличното впечатление, което създава всяка тълпа, и те престанаха да наблюдават и да се чувствуват наблюдавани.
Никол сграбчи ръката на Дик и извика:
— Гледай!
Дик се извърна навреме, за да види това, което се разигра в продължение само на секунди. На входа на третия вагон от тях се разигра сцена, твърде различна от многобройните сбогувания наоколо. Момичето с пригладената като каска коса, което Никол бе заговорила, се извърна встрани от мъжа, с когото разговаряше, с бързо движение бръкна в чантата си и в задушната атмосфера на перона прокънтяха два пистолетни изстрела. В същия момент локомотивът остро изсвири и влакът потегли, заглушавайки ехото от изстрелите. Ейб отново им махна от прозореца, станалото не бе стигнало до съзнанието му. Но преди да се струпа тълпа, другите видяха, че изстрелите не бяха дадени напразно — улученият се смъкна на платформата.
Изтекоха години, докато влакът спре; Никол, Мери и Розмари останаха да чакат настрани, докато Дик си пробиваше път през множеството. След пет минути се завърна при тях — тълпата вече се беше разделила на две и следваше човека на носилката и момичето, което вървеше пребледняло между двама объркани полицаи.
— Това беше Мария Уолис — каза Дик запъхтяно. — Човекът, когото застреля, е англичанин — измъчиха се, докато разберат как се казва, защото куршумът е минал през паспорта му. — Те бързо се отдалечиха от влака, полюлявани от тълпата. — Разбрах в кой полицейски участък ще я отведат, така че отивам там…
— Но сестра й живее в Париж — възпротиви се Никол. — Защо не й телефонираме? Странно, че никой не се сети. Тя е омъжена за французин, а той може да направи много повече от нас.
Дик се поколеба, поклати глава и тръгна.
— Чакай! — извика след него Никол. — Това е глупаво — какво можеш да направиш ти с твоя френски?
— Поне ще се погрижа да не се държат зле с нея.
