сребърни, също и радиаторът. Отвътре бяха апликирани безброй изкуствени брилянти, които придворният ювелир щеше да замени с истински, когато колата пристигнеше в Техеран следващата седмица. Отзад имаше само една седалка, защото шахът трябваше да се вози сам, така че всеки на свой ред се настаняваше на нея, а останалите седяха на пода, застлан със самурова кожа.
Но навсякъде центърът бе Дик. Розмари мислено увери майка си, чийто образ винаги носеше в съзнанието си, че никога не е виждала такъв мил във всяко отношение човек, какъвто беше Дик през тази вечер. Тя се опита да го сравни с двамата англичани, които Ейб упорито наричаше „майор Хенгист и мистър Хорса“, с някакъв скандинавски престолонаследник, с току-що завърналия се от Русия писател и с Ейб, който беше отчаяно духовит, а също с Колис Клей, присъединил се към тях някъде по пътя, и реши, че място за сравнение няма. Във всичко, което той вършеше, имаше безкористност и ентусиазъм, които я заплениха; умението, с което той боравеше с толкова много различни характери — всеки един от тях тъй установен и тъй зависим от оказваното му внимание, както един пехотен батальон е зависим от доставката на дажбите, — беше толкова непринудено, че въпреки всичко той успяваше да даде на всеки частица от себе си, от вниманието си.
По-късно тя си спомняше щастливите мигове. Първия — когато двамата с Дик танцуваха и тя усещаше как красотата й сияе редом с високата му силна фигура, докато се носеха по подиума като в приятен сън — той така деликатно и умело й внушаваше всичките стъпки и движения, че тя се чувствуваше като ярък букет, като везан плат, разгръщан пред петдесет чифта очи. В отделни моменти те замираха почти неподвижни един до друг. По някое време призори останаха сами, сгорещеното младо тяло се притисна до него през по-омачканата си дреха, а около тях бяха накачени шапките и наметките на посетителите…
Най-много се бе смяла малко по-късно, когато шестима от тях, най-благородните останки от прекараната вечер, влязоха в сумрачното фоайе на „Риц“ и обясниха на нощния портиер, че навън е генерал Пършинг56, който иска хайвер и шампанско. „Не признава никакво бавене. Целият гарнизон, всички военнослужещи са под негова заповед.“ Отнякъде изникнаха объркани келнери, сложиха маса във фоайето и Ейб излезе, представящ се за генерал Пършинг, а те застанаха прави и го поздравиха с полузабравени откъси от бойни маршове. Когато разбраха каква е работата, келнерите се засегнаха и престанаха да им обръщат внимание, а те решиха да построят капан за келнери — огромен и фантастичен механизъм, направен от мебелите във фоайето, който функционираше като странните машини от карикатурите на Голдберг.
Ейб недоверчиво поклати глава.
— Може би ще е по-добре да открадна един музикален трион и…
— Стига — прекъсна го Мери. — Когато Ейб започне да приказва за музикалния трион, време е да си тръгваме. — Тя загрижено сподели с Розмари:
— Трябва да отведа Ейб у дома. В единадесет часа тръгва влакът, който има връзка с парахода. Много е важно — струва ми се, че цялото ни бъдеще зависи от това дали няма да пропусне влака, но когато започна да споря с него, той върши тъкмо противното.
— Ще се опитам да го убедя аз — предложи Розмари.
— Бихте ли опитали? — попита Мери недоверчиво. — Може би ще успеете.
Дик се приближи към Розмари.
— Никол и аз си тръгваме, сметнахме, че може би ще поискаш да си тръгнеш с нас.
Лицето й беше бледо и уморено в предутринната светлина. Две безцветни петна по страните й стояха на мястото на дневната руменина.
— Не мога — отвърна тя. — Обещах на Мери Норт да остана с тях — в противен случай Ейб няма да си легне. Може би ти ще успееш да направиш нещо.
— Не знаеш ли, че нищо не можеш да направиш за другите? — обясни й той. — Ако Ейб ми беше съученик в колежа и споделяхме обща стая и ако той се бе напил за първи път, би било различно. Но сега нищо не може да се направи.
— Аз трябва да остана. Той каза, че ще си легне само ако го придружим до халите — каза тя почти упорито.
Той бързо целуна извивката на ръката й.
— Не оставяй Розмари да се прибере сама — извика Никол на Мери, тръгвайки. — Отговорни сме пред майка й.
По-късно Розмари, Ейб и Мери Норт, един производител на говорещи кукли от Нюарк, вездесъщият Колис и един едър, богато облечен метис, собственик на петролни кладенци — Джордж Т. Хорспротекшън, се намериха в пазарска каруца, седнали върху купища моркови. Пръстта, полепнала по морковите, ухаеше приятно в тъмнината, а Розмари бе седнала тъй високо, че едва забелязваше другите в тъмнината между раздалечените улични фенери. Гласовете им достигаха отдалеч, сякаш те бяха другаде и прекарваха времето си различно от нея, защото в сърцето си тя носеше Дик, съжаляваше, че е тръгнала с Ейб и Мери и й се искаше да бъде в хотела, да знае, че Дик спи в стаята отвъд коридора, или той да бъде тук до нея в струящия се топъл мрак.
— Не се качвайте горе — извика тя на Колис, — морковите ще се съборят. — Тя замери с един морков Ейб, седнал до коларя вцепенено като старец…
Когато тръгнаха да се прибират, слънцето беше изгряло и над Сен Сюлпис вече прелитаха гълъби. Всички се засмяха неудържимо, защото знаеха, че вчерашният ден още не е свършил, а минувачите по улицата си мислят, че сега е ясно и топло утро.
„Най-накрая видях какво значи лудо прекарване, но когато Дик го няма, не е весело“ — мислеше си Розмари.
Чувствуваше се малко разочарована и тъжна, но в същия момент забеляза нещо да се движи срещу нея. Това беше един голям див кестен, обсипан с цвят, който караха към Шанз-Елизе; бяха го положили на дълга платформа и той създаваше впечатление, че се тресе от смях — като хубаво същество, което е изпаднало в малко срамно положение, но въпреки това съзнава, че е хубаво. На Розмари й беше приятно да го гледа, реши, че тя самата е в също такова положение, засмя се весело и светът около нея отново стана привлекателен.
Седма глава
Ейб трябваше да отпътува от гарата Сен Лазар в единадесет часа — той стоеше сам под помътнелия стъклен купол, останка от 70-те години, епохата на Кристалния дворец; ръцете му имаха онзи белезникав цвят, който може да се получи само след двадесет и четири часово бодърствуване, държеше ги в джобовете си, за да не се забелязва, че пръстите му треперят. Беше свалил шапката си и личеше, че е сресал само горния слой на косата си; отдолу се подаваха кичурчета и стърчаха в различни посоки. Розмари трудно можеше да си представи, че това е същият човек, когото бе видяла да плува преди две седмици в морета пред хотела на Гос.
Той беше подранил; оглеждаше се, движейки само очите си, защото нямаше сили да се помръдне. Край него пренасяха новички куфари, в процесия преминаваха бъдещите пътници и Ейб ги виждаше като дребни, тъмни фигурки, подвикващи с неясни гласове.
Тъкмо се чудеше дали ще има време да отиде до бюфета, за да пийне още нещо, и стисна здраво пачката от овлажнели хилядафранкови банкноти в джоба си, когато пред блуждаещия му поглед изплува образът на Никол, застанала на горната площадка на стълбището. Той започна да я наблюдава — от израза й можеха да се разберат много неща за нея; така си мислят всички хора, които чакат някого и го наблюдават, без той да ги вижда. Лицето й бе смръщено, тя мислеше за децата си, но не нещо конкретно, а въобще, както котка, която брои котенцата си и ги побутва с лапа.
Когато видя Ейб, изразът й се промени; през стъкления покрив се процеждаше мътната утринна светлина, а Ейб представляваше мрачна фигура с тъмни кръстове под очите, които прозираха под бронзовия загар на кожата. Двамата седнаха на една пейка.
— Дойдох, защото ти поиска — каза Никол и думите й прозвучаха като оправдание. Ейб, изглежда, беше забравил защо я бе помолил да дойде и Никол се задоволи да гледа минаващите пътници.
— Тази там ще бъде красавицата на кораба — момичето, с което се сбогуват толкова мъже, — разбираш ли защо си е купила такава рокля? — Никол говореше все по-бързо и по-бързо. — Разбираш ли, че никои не
