предизвикателно, с което искаше да им покаже, че е чула техния разговор. След това се избави от взискателната си събеседница, като се сбогува учтиво, но малко рязко — по начин, който току-що бе научила от Дик, и тръгна към него. Домакинята, висока богата американка, демонстрираше безгрижно американско благоденствие и задаваше на Дик безброй въпроси за хотела на Гос, където очевидно искаше да отседне, опитвайки се упорито да преодолее неговата сдържаност. Присъствието на Розмари й припомни, че забравя домакинските си обязаности, тя се огледа наоколо и каза:
— Запознахте ли се с някой забавен човек, запознахте ли се с мистър… — Тя се огледа за някой от мъжете, който би могъл да заинтересува Розмари, но Дик каза, че е време да си вървят. Те си тръгнаха веднага, прекосиха резкия праг на бъдещето и отново видяха миналото, въплътено в каменната фасада отвън.
— Беше ужасно, нали? — каза той.
— Ужасно — отвърна тя като послушно ехо.
— Розмари!
— Какво? — промълви тя сподавено.
— Много ми е мъчно за това, което стана. Тя се затресе в мъчителни ридания.
— Имаш ли кърпичка? — запита го тя с разтреперан глас.
Но за сълзи нямаше време, сега се чувствуваха като любовници и жадно се нахвърлиха върху кратките мигове, докато навън през прозорците на таксито зеленикавите и жълтеникавите отблясъци на небето помръкваха, а огненочервените, призрачно зелените и сините като пламък на светлинен газ реклами заблестяха през булото на ръмящия дъжд. Наближаваше шест часът, улиците се оживяваха, бистрата светеха и когато таксито се насочи на север, Плас дьо ла Конкорд отмина край тях в розово величие.
Най-после се спогледаха и прошепнаха имената си, които им прозвучаха омайващо. Тези звуци затрептяха във въздуха и замряха по-бавно, отколкото другите думи и другите имена, по-бавно от звуците на мелодия, която човек чува в съзнанието си.
— Не знам какво стана с мен снощи — каза Розмари. — Последната чаша шампанско може би. Никога по-рано не съм се държала така.
— Каза само, че ме обичаш.
— Обичам те — не мога да променя това. — Розмари отново почувствува, че трябва да заплаче, и тихо захълца в кърпичката си.
— Боя се, че и аз съм влюбен в теб — каза Дик, — а това не е най-доброто, което би могло да се случи.
Отново промълвиха имената си и се наклониха един към друг, сякаш тласнати от движението на колата. Гърдите й неудържимо се притиснаха към него, устните й бяха млади и горещи — общо притежание на двамата. С почти болезнено облекчение престанаха да мислят, престанаха да виждат; задъхано се стремяха един към друг. Чувствуваха се само двамата в сивия спокоен, свят, настъпващ след непреминалата още умора, когато нервите се отпускат като струни на пиано при замиращ акорд и изшумоляват като плетени столове. Нерви, които са тъй болезнено обтегнати и изострени, че се стремят към други нерви, тъй както устните се стремят към устни, гърдите към гърди.
Те бяха още в щастливия стадий на любовта. Бяха пълни със смели илюзии един за друг, илюзии тъй огромни, че общуването между тях изглеждаше на плоскост, при която не оставаше място за никакви други човешки чувства. Двамата бяха дошли дотук с необикновена невинност, сякаш поредица от чисти случайности ги бе тласнала един към друг, такъв дълъг низ от случайности, че накрая те се виждаха принудени да признаят, че са предопределени един за друг. Идваха с чисти ръце, или поне така им се струваше, без да са минали през забавната игра с любопитството или с тайните пожелания.
Но за Дик тази част от пътя беше кратка; преломът дойде, преди да са стигнали до хотела.
— Нищо не може да се направи — каза той едва ли не със страх. — Обичам те, но онова, което казах снощи, не се променя.
— Сега то е без значение. Исках само да ме обичаш — ако ме обичаш, всичко е наред.
— За нещастие, обичам те. Но Никол не трябва да знае — не трябва дори да подозира. Никол и аз трябва да останем заедно. В известен смисъл това е нещо повече от обикновеното желание на двама души да останат заедно.
— Целуни ме пак.
Той я целуна, но веднага се отдръпна.
— Никол не трябва да страда — тя ме обича и аз я обичам, — разбираш, нали?
Тя разбираше, това беше едно от нещата, които разбираше добре — да не нараняваш хората. Тя знаеше, че Дик и Никол се обичат, беше го доловила още в първия момент. Но все пак смяташе, че отношенията им са малко охладнели, че приличат по-скоро на обичта между нея и майка й. Дали хората, които могат да дадат толкова много на околните, не доказват с това, че вътрешният им пламък е отслабнал?
— Имам предвид любов, истинска любов, твърде сложно е, за да го обясня — каза той, отгатнал мислите й. — Това бе причината за онзи налудничав дуел.
— Как узнахте за дуела? Бяхме решили да не ви казваме.
— Нима Ейб може да пази тайна? — възрази той с язвителна ирония. — По-добре кажи тайната по радиото, разгласи я в сензационната преса, но не я споделяй с човек, който пие повече от три-четири чаши дневно.
Тя се засмя в знак на съгласие и остана притисната до него.
— И тъй, разбираш, че отношенията ми с Никол са сложни. Тя не е много силна — изглежда силна, но не е. Така че се забърква голяма каша.
— О, остави това за по-късно! Сега ме целуни — обичай ме. Аз ще те обичам и никога няма да покажа това пред Никол.
— Мила моя!
Те стигнаха хотела и Розмари тръгна на няколко крачки зад него, за да му се радва и любува. Той пристъпяше пъргаво като човек, току-що свършил нещо голямо и забързан към други хубави дела. Той беше организатор на частни веселия, жрец пазител на богато инкрустирани с щастие мигове. Шапката му беше безупречна, носеше тежък бастун и жълти ръкавици. Мина й през ума колко хубаво ще прекарат всички довечера, защото ще бъдат с него.
Тръгнаха по стълбите към петия етаж. На първата площадка се спряха и се целунаха; на втората площадка тя бе по-предпазлива, на третата още повече. На следващата — оставаха само две площадки — тя се спря на средата на стълбището и бързо го целуна за сбогом. Но той й направи знак и двамата слязоха за минутка до долната площадка, след това продължиха нагоре. Накрая се сбогуваха, протегнали ръце диагонално през перилата, след това пръстите им се разделиха. Дик слезе долу, за да уреди някои неща за вечерта. Розмари изтича в стаята си и се залови да пише на майка си; изпитваше угризение на съвестта от това, че никак не чувствуваше липсата й.
Шеста глава
Въпреки че Дайвърови бяха искрено равнодушни към налаганата мода, те имаха достатъчно изострено чувство към съвременното, за да доловят неговия темп и пулс — организираните от Дик вечери бяха пълни с напрежение, но изпъстрени с кратки паузи, през които човек можеше да вдъхне свежия нощен въздух, особено приятен след минутите на възбуда.
Този път вечерта се развиваше с бързината на циркова клоунада. Бяха дванадесет души, станаха шестнадесет, разделиха се на четворки, качиха се в колите и започнаха моторизирана одисея из Париж. Всичко беше предвидено. Като по магия към тях се присъединяваха хора, придружаваха ги едва ли не като разводачи, като специалисти за определен час от вечерта, след това изчезваха, на тяхно място идваха други, като че ли всеки от тях се бе готвил цял ден, за да бъде бодър, когато ги поеме. Розмари си даваше сметка колко различно е всичко това от вечерите в Холивуд, независимо от тяхната разточителна пищност. Между другите развлечения беше и колата на персийския шах. Откъде Дик бе успял да задигне тази кола, какви подкупи беше дал, това нямаше значение. Розмари я прие като още една страна на приказното, което от две години изпълваше живота й. Колата беше построена на специално шаси в Америка. Колелата й бяха
