— … Тя не е тъй студена, както вероятно мислите. Признавам си, че дълго време я смятах за студена.
Докато стана една история с нея и един мой приятел, когато се връщахме от Ню Йорк в Чикаго за Великден — едно момче, казва се Хилис, в Ню Хейвън й се беше сторил малко откачен; тя беше взела едно купе с братовчедка ми, но двамата с Хилис искаха да останат сами, затова следобед братовчедка ми дойде в нашето купе да играем карти: И какво мислите, след около два часа връщаме се ние и гледаме — Розмари и Бил Хилис стоят в коридора и се карат с кондуктора — а Розмари бяла като платно. Изглежда, заключили вратата и спуснали перденцата, предполагам, че доста са се били разгорещили вътре, когато идва кондукторът да провери билетите и започва да чука на вратата. Отначало те помислили, че сме ние и чукаме, за да ги занасяме, затова не му отворили, а после, като му отворили, той бил вече побеснял. Запитал Хилис дали мястото му е в това купе и дали двамата с Розмари са женени, че заключват вратата, а Хилис се опита да му обясни, че няма нищо нередно, и накрая кипна. Каза, че кондукторът обидил Розмари и искаше да се бие, но кондукторът можеше да ни навлече големи неприятности — и честна дума, голям труд видях, докато оправя работата.
Дик си представяше всяка подробност от станалото, изпитваше дори завист за това, че двамата са били заедно в бедата, сполетяла ги във вагона, и усещаше как нещо в него се променя. Достатъчно беше само образът на трето лице, дори излязло от живота на Розмари, да се мерне в отношенията му с нея, за да загуби равновесието си, да изпадне в отчаяние, да изпитва необуздани желания и остра болка. Представяше си с пределна яснота дланта на момчето върху лицето на Розмари, зачестеното дишане, неосъзнатата възбуда, очевидна само за трети човек, непроницаемата тайна на онова, което се бе случило в купето.
— Имате ли нещо против да пусна пердето?
— Спуснете го. Слънцето ми блести. Без ни най-малко да променя тона си, Колис Клей заговори за студентските клубове, за политически дискусии в Ню Хейвън. Доколкото Дик разбираше, Колис бе влюбен в Розмари по някакъв странен, необясним за него начин. Случаят с Хилис абсолютно никак не го беше засегнал, само му беше дал потвърждение, че Розмари е човешко същество, както всички останали, и това го бе зарадвало.
— Боунс събра знаменити момчета — каза той. — Впрочем и ние не сме по-зле. Сега в Ню Хейвън е чудесно, жалко е само, че някои завършват и ни напускат.
Дик прекоси града и влезе в банката, където беше влогът му. Докато попълваше чека, погледна редицата чиновници край бюрата, чудейки се на кого да го даде за осребряване. После изпитателно огледа перото, сведе глава над високото, покрито със стъкло писалище и старателно заизписва буквите. По едно време вдигна очи и втренчено погледна към пощенския отдел, след това отново съсредоточи вниманието си върху писалката и чека.
Още не беше решил на кого да го връчи, кой от наредените в права линия чиновници най-малко ще се досети за неудобното положение, в което се намираше, и освен това кой от тях ще бъде най-дискретен. Тук беше Перин, нюйоркчанинът с изисканите маниери, който го бе канил на обеди в американския клуб, също Касасус, испанецът, с когото винаги си говореха за един общ приятел, макар че Дик не беше виждал този приятел от десет години; Мъкхаус, който винаги го питаше дали ще тегли от сметката на жена си или от своите пари.
Вписа сумата, тегли отдолу две линии и реши да отиде при Пиърс, който беше млад и пред когото можеше да мине само с едно малко театрално представление. Често беше по-лесно да изиграеш някакво представление, отколкото да го наблюдаваш.
Най-напред се отби в пощенския отдел. Жената зад гишето побутна с гърдите си един лист, който за малко щеше да падне от бюрото, и през ума му мина, че жените използуват тялото си съвсем не тъй, както мъжете. Взе кореспонденцията си и мина встрани. Едно германско издателство му изпращаше сметка за седемнадесет книги по психиатрия, имаше една сметка от издателството „Брентано“, писмо от баща му от Бъфало — от година на година неговият почерк ставаше все по-нечетлив, пощенска картичка от Томи Барбан с клеймото на град Фец, на която Томи беше написал няколко шеговити думи, две писма от цюрихски лекари на немски, една оспорвана сметка за услугите на зидаря на Кан, сметка от тапицера, писмо от издателя на едно медицинско списание в Балтимор, различни съобщения, покана за изложба от един начеващ художник, освен това три писма за Никол и едно, изпратено до Розмари чрез него.
Той се насочи към Пиърс, който обаче бе зает с една посетителка, и Дик се видя принуден да представи чека си на Касасус — той седеше на следващото бюро и беше свободен.
— Как сте, Дайвър? — посрещна го приветливо Касасус. Той стана и се усмихна, тъй че мустаците му се раздвижиха. — Завчера говорехме за Федърстън и се сетих за вас — сега той е в Калифорния.
Дик отвори очи въпросително и се наклони малко напред.
— В Калифорния?
— Така поне чух.
Дик поднесе чека на Касасус, за да го накара да съсредоточи вниманието си върху него, той се обърна към Пиърс, намигна му и направи особена гримаса, с което му припомни една шега отпреди три години, когато Пиърс се беше увлякъл по една латвийска графиня, Пиърс разбра шегата и се засмя, а Касасус регистрира чека и не намери друг повод да задържи Дик, с когото обичаше да разговаря, освен да стане и с пенсне в ръка да повтори: „Да, той е в Калифорния.“
Междувременно Дик забеляза, че Перин, който седеше на първото бюро, бе повел разговор със световния шампион в тежка категория; от начина, по който Перин го погледна с крайчеца на окото си, Дик разбра, че той преценява дали да го повика, за да го запознае с боксьора, но след това реши, че няма смисъл.
Докато бе седял пред високото, покрито със стъкло писалище, Дик бе набрал сили — черпейки от тях, той се изтръгна от общителността на Касасус, прегледа внимателно чека, след това извърна поглед към мраморната колона вдясно от главата на банковия служител с израза на човек, който има сериозна работа, премести, без да бърза, бастуна и писмата в другата ръка, взе си шапката, сбогува се и излезе. Портиерът отдавна беше негов човек; едно такси мигновено се появи пред входа.
— Искам да отида към „Филм Пар Екселанс студио“ — намира се на една уличка в Паси. Ще тръгнем към Мюет и оттам ще ви покажа пътя.
Събитията през последните четиридесет и осем часа до такава степен го бяха лишили от неговата самоувереност, че той дори не знаеше какво точно иска да прави; плати на шофьора при Мюет и го освободи, тръгна по посока на студиото, но преди да стигне до сградата, мина на отсрещния тротоар. Въпреки че не беше лишен от достойнство с изисканото си облекло, той се чувствуваше несигурен като подгонено животно. Можеше да си възвърне самоувереността само като хвърли поглед назад към миналото и към усилията, които бе полагал през последните шест години. Бързо зави зад ъгъла, неразумен като хлапаците на Таркингтън59, прокрадвайки се по глухите улички, за да не изпусне Розмари, когато тя излезе от студиото. Кварталът беше безрадостен. До студиото видя надпис: „100 000 chemises“60. Ризите изпълваха витрината, някои от тях сгънати и подредени една върху друга, някои пристегнати с вратовръзки, облечени върху манекени, метнати небрежно или захвърлени като парцали на пода на витрината: „100 000 chemises“ — пребройте ги, ако можете! Встрани той прочете други надписи: „Papeterie“, „Patisserie“, „Solde“, „Reclame“61 — и Констанс Талмидж B „Dejeuner de soleil“, а по-нататък се редяха по-мрачни надписи: „Vetements Ecclesiastiques“, „declaration de Deces“ и „Pompes Funebres“62. Живот и Смърт.
Съзнаваше, че това, което правеше сега, представлява повратен момент в живота му — че то е различно от всичко, което го предхождаше, и може да се окаже различно и в очите на Розмари, да предизвика ефект, обратен на очаквания. Розмари винаги бе гледала на него като на образец за коректност — неговото присъствие в този квартал представляваше проникване в забранена зона. Но нещо залегнало дълбоко в подсъзнанието му го караше да възприема тази линия на поведение: непреодолима сила го бе заставила да дойде тук, да застане на този тротоар с безупречната си риза, чиито ръкави
