обгръщаха китката точно на необходимата дължина, ръкавите на сакото — малко по-къси, нито тесни, нито широки, с яката, която стоеше безукорно на врата му, с грижливо подстриганата си червеникава коса, понесъл малката си чанта като денди; да стои тук, тъй както друг един мъж бе стоял пред една черква във Ферара, облечен с чувал и с пепел на главата. Дик плащаше дан на неизповядани, незабравени неща, които не можеше да прогони от себе си.
Девета глава
След три четвърти час стана ясно, че Розмари е излязла или докато е обикалял квартала, или пък преди той да пристигне. Дик влезе в близкото бистро, купи един жетон и се вмъкна в нишата между кухнята и миризливата тоалетна, откъдето телефонира в хотел „Роа Жорж“. Забеляза, че дишането му е учестено и повърхностно, но този симптом, както и всичко друго, само му припомни вълнението, което го бе обзело. Даде номера на хотела и зачака, загледан към масите; изтече доста време, докато слаб, далечен глас се обади.
— Тук е Дик — трябваше да те потърся.
Тя замълча, след това се постара да влезе в тон с него:
— Радвам се, че се обади.
— Дойдох да те посрещна пред студиото — сега съм в Паси, на отсрещната страна. Исках да ти предложа да се разходим в Булонската гора.
— О, аз останах там само няколко минути. Много съжалявам. — Последва мълчание.
— Розмари!
— Да, Дик.
— Не съм на себе си заради теб. Когато едно дете развълнува един мъж на възраст, нещата стават заплетени.
— Ти не си мъж на възраст, Дик, ти си най-младият човек на света.
— Розмари? — В последвалото мълчание той огледа рафта, на който бяха наредени второкачествени френски алкохолни отрови — бутилки „Отар“, ром „Сен Джеймс“, „Мари Бризар“, „Пънч оранжад“, „Ферне Бранка“, „Шери Роше“ и „Арманяк“.
— Сама ли си?
— С кого мога да бъда?
— Извинявай, в особено настроение съм. Искам да съм с теб.
Мълчание, въздишка и отговор:
— И аз искам сега да си при мен.
Той си представи хотелската стая, Розмари на другия край на жицата, а около нея витаят звуците на мелодията „Чай за двама“.
Спомни си как я беше целувал — бронзовата й кожа, челото й, овлажняло там, където започва косата, лицето й — като бяло петно под неговото, извивката на рамото й.
„Невъзможно е!“ — каза си той. След миг отново беше на улицата и вървеше към Мюет, а може би се отдалечаваше от Мюет, понесъл малката си ръчна чанта и хванал като сабя бастуна със златната дръжка.
Розмари се върна на писалището да довърши писмото до майка си:
„… Видях го само за малко, но ми направи впечатление, че е много хубав. Влюбих се в него (разбира се, най-много обичам Дик, но ти разбираш какво искам да кажа). Той ще бъде продуцент на филма и заминава веднага за Холивуд, мисля, че и ние трябва да заминем. Там беше и Колис Клей. Той също ми е симпатичен, но не го срещам често, защото съм обикновено с Дик и Никол, които са наистина божествени, най-милите хора, които съм срещала. Днес не се чувствувам добре и вземам от лекарството, въпреки че нямам нужда. Ще ти разкажа всичко, което се случи, когато те видя!!! Щом получиш писмото, телеграфирай, телеграфирай, телеграфирай! Дали ти ще дойдеш тук в Париж, или аз да се върна на Ривиерата с Дайвърови?“
В шест Дик се обади на Никол.
— Имаш ли някакви специални планове? — запита я той. — Би ли желала да прекараме вечерта тихо — да вечеряме в хотела и след това да отидем на театър?
— Искаш ли? Аз искам, каквото ти искаш. Преди малко се обадих по телефона на Розмари и тя каза, че ще вечеря в стаята си. Случилото се разстрои всички ни, не мислиш ли?
— Мен не — възрази той. — Ако не се чувствуваш изморена, нека да предприемем нещо. Защото, като се върнем на Ривиерата, цяла седмица ще съжаляваме, че не сме видели Буше. По-добре е да отидем, отколкото да седим и да размишляваме.
Това беше нетактично от негова страна и Никол реагира незабавно:
— За какво да размишляваме?
— За Мария Уолис.
Тя се съгласи да отидат на театър. Между тях беше станало традиция да предприемат нещо, колкото и да са уморени; бяха открили, че така дните минават по-добре, а вечерите по-организирано. Когато настроението им спаднеше, те се извиняваха с претекста, че децата са изморени. Преди да тръгнат — двамата представляваха чудесна двойка, в Париж едва ли би се намерила друга такава, — почукаха тихо на вратата на Розмари. Отговор не последва и те решиха, че е заспала. Излязоха в изпълнената със звуци топла парижка нощ, спряха за минутка в полутъмния бар „Фуке“, изпиха по един коктейл и продължиха.
Десета глава
Никол се събуди късно, мърморейки нещо в полудрямка, преди да вдигне дългите си ресници, натежали от съня. Леглото на Дик беше празно — едва след минута разбра, че някой бе почукал на вратата на салона и тъкмо това я бе събудило.
— Entrez!63 — извика тя, но не получи отговор. Облече набързо пеньоара си и отвори вратата. Отвън чакаше един sergeant de ville64, който я поздрави любезно и влезе.
— Тук ли е Афган Норт?
— Кой? Не — той замина за Америка.
— А кога отпътува той, мадам?
— Вчера сутринта.
Полицаят поклати глава и се закани с пръст.
— Снощи е бил в Париж. Регистрирал се е тук, но в стаята му няма никого. Казаха ми да го потърся в тази стая.
— Това ми се струва много странно — вчера го изпратихме и той се качи на влака, който има връзка с кораба.
— Така или иначе, видели са го тук тази сутрин. Видели са дори неговата carte d’identite65. Така стоят нещата.
— Ние нищо не знаем! — каза тя удивена.
Той се замисли. Беше хубав мъж, но миришеше неприятно.
— Изобщо не сте го виждали тази нощ?
— Не, разбира се.
— Арестувахме един негър. Смятаме, че най-накрая сме арестували този негър, когото търсим.
— Уверявам ви, нямам понятие за какво говорите. Ако търсите същия Ейбрам Норт, когото ние познаваме, и ако той е бил снощи в Париж, ние не сме научили за това.
Полицаят поклати глава и засмука горната си устна. Беше убеден, че тя казва истината, но се чувствуваше разочарован.
— Какво се е случило? — запита Никол.
Той вдигна ръце и изду устните си. Започваше да я намира привлекателна и да я оглежда
