с такава готовност ще прекъсне съдружието им, и все пак изпита облекчение. Не без известно отчаяние той отдавна чувствуваше, че етиката на неговата професия затъва в една безнадеждна бърканица.
Четвърта глава
Дик и Никол решиха да се завърнат на Ривиерата, която смятаха за свой дом. Бяха дали вилата под наем за през лятото и докато изтекат летните месеци, смятаха да прекарат половината от времето в курорти край минерални извори в Германия, а останалата половина в прочутите с катедралите си френски градчета, където винаги с радост прекарваха по няколко дни. Дик пиеше по малко, без особена пристрастеност; намираше се в един от тези моменти от живота, които наричаше период на изчакване; не се посвещаваше изцяло нито на здравето на Никол, която, изглежда, се чувствуваше най-добре, когато е на път, нито изцяло на работата си — просто изчакваше. Времето му се осмисляше само благодарение на децата.
Интересът му към тях се бе увеличил заедно с възрастта им — сега бяха на седем и девет години. Успяваше да поддържа контакт с тях, въпреки че между него и децата стояха гувернантка и учители; неговият принцип беше, че нито методът на принудата спрямо децата, нито страхът от този метод могат да заменят внимателния и постоянен надзор на родителите, които трябва да отчитат всяка тяхна проява, подобно на съставящ баланса счетоводител, така че винаги да се поддържа известно чувство за дълг. Той ги познаваше много по-добре, отколкото Никол, и често пъти, развеселен, след като бе пийнал няколко чашки от различни експортни вина, играеше и разговаряше с тях надълго и нашироко. Обаятелните им личица бяха замислени, почти тъжни — нещо присъщо на децата, рано приучени да не се забравят, когато плачат или се смеят; личеше, че те не изпадат в емоционални крайности, но са доволни от простия режим и простите удоволствия, които им бяха разрешени. Живееха с равномерно запълнено време — това отговаряше на дългогодишния опит на старите семейства от западния свят; бяха възпитавани по-скоро в семейния кръг, отколкото в досег с външния свят. Дик например смяташе, че нищо не развива тъй добре умението да се наблюдава, както принудителното мълчание.
Ленър беше момче, чиито постъпки не можеха да се предвидят, при това притежаваше неизчерпаемо любопитство. Често пъти затрудняваше Дик с въпроси от рода на: „Колко померански кученца трябва да се съберат заедно, за да победят един лъв, татко?“ Топси беше по-лесна. Тя беше седемгодишна, светлоруса, с крехко телосложение като Никол и в миналото това бе създавало грижи на Дик. Но напоследък беше здрава като всяко нормално американско дете. Беше доволен и от двамата, но им даваше да разберат това само негласно. Не им се разрешаваше да нарушават правилата на доброто поведение. „Или човек се научава на държане вкъщи — казваше Дик, — или светът го научава с камшик, което е доста по-болезнено. Никак не ме е грижа дали Топси ме «обожава», или не, няма да ми бъде съпруга, нали?“
Дайвърови запомниха лятото и есента на тази година с още нещо — имаха пари в изобилие. Тъй като бяха изтеглили средствата, вложени в клиниката, а капиталите в Америка бяха нараснали, сега имаха толкова пари, че грижата да харчат сама по себе си ги поглъщаше. Когато пътуваха, всичко беше организирано с приказно разточителство.
Достатъчно беше да ги види човек как слязоха от влака в Бойен, където щяха да гостуват две седмици. Напускането на спалния вагон започна още на италианската граница. Помощничката на гувернантката и камериерката на мадам Дайвър дойдоха при тях от второкласния вагон, за да им помогнат да се справят с багажа и с кучетата. Мадмоазел Белоа трябваше да внимава за ръчния багаж, затова остави силиъмските териери на едната прислужница, а двойката китайски кученца мопс — на другата. Невинаги обстоятелството, че една жена се обкръжава с много живот, е доказателство за духовна бедност — това може да показва и прекомерна широта на интересите, а Никол, освен в периодите, когато здравето й се влошаваше, беше в състояние да се грижи за всичко това. От фургона разтовариха четири обемисти куфара за костюми, един куфар за обувки, три куфара за шапки и две кутии за шапки, един сандък с куфарите на прислужниците, един портативен класьор за документи, пликове и хартия, една аптечка, спиртник, сервиз с прибори за излети, четири тенис ракети, стегнати в преси и поставени в калъфи, един грамофон и една пишеща машина. В свободното място, запазено за багажа на семейството и прислугата, бяха наредени още двадесетина куфарчета, пътни чанти и пакети; всичко това, дори продълговатата кутия за бастуни — номерирано. По този начин багажът можеше да се провери за две минути на перона на която и да е гара, за да се установи кое ще се дава на гардероб и кое не. Никол имаше два списъка — „Списък с лекия багаж“ и „Дългият списък“, — тя непрекъснато проверяваше тези списъци и ги носеше в чантата си на картончета с метални рамчици. Беше си измислила тази система още като дете, когато пътуваше с болната си майка, и тя беше тъй сигурна, както системата, по която работят интендантските офицери, нагърбили се с прехраната и снаряжението на три хиляди души.
Когато Дайвърови слязоха от влака, в долината вече се смрачаваше. Селяните ги гледаха с благоговение, тъй както прародителите им преди един век бяха гледали италианските поклонения на лорд Байрон. Щяха да гостуват у графиня Ди Мингети, бившата Мери Норт. Жизненият й път, започнал в стаичката над дюкяна на нюйоркския тапетчия, я бе довел до един изключителен брак.
„Граф Ди Мингети“ беше титла, дадена от папската курия; състоянието на съпруга на Мери идваше от това, че той беше собственик на манганови залежи в Югозападна Азия. Кожата му не беше достатъчно светла, за да може да пътува в пулманов вагон южно от линията Мейсън-Диксън99; в жилите му течеше кабилско-берберско-индуската кръв на населението, обитаващо Северна Африка и Азия, което европейците предпочитат пред мелезите, мяркащи се по пристанищата.
Когато двете високопоставени семейства — едното от Изтока, другото от Запада — се срещнаха на перона на гарата, блясъкът на Дайвърови заприлича на скромната простота на пионерите заселници, сравнена с разточителството на семейството домакин. Посрещачите бяха придружени от един майордом — италианец — с жезъл, четирима слуги с тюрбани на мотоциклети и две жени с полузабулени лица, застанали почтително малко зад Мери, които приветствуваха Никол с поздрава „салаам“100, така че тя подскочи от неочаквания им жест.
За Мери, както и за Дайвърови, това приветствие беше малко комично; Мери се засмя, за да им покаже, че не приема сериозно тези неща, но когато представи мъжа си и произнесе азиатската му титла, гласът й прозвуча гордо и високо.
Докато се преобличаха за вечеря в стаите си, Дик и Никол си разменяха удивени гримаси; богатите, които искат да минават за демократични, се държат в личния си живот така, сякаш блясъкът ги е поразил.
— Малката Мери Норт знае какво иска — промърмори Дик с насапунисано лице. — Ейб я научи да се държи и ето че сега се е омъжила за един раджа. Ако Европа се болшевизира, тя сигурно ще се омъжи за Сталин.
Никол вдигна очи от несесера си.
— Внимавай какво говориш, Дик — каза тя, но се засмя. — Те са много високопоставени. Когато пристигнат някъде, военните кораби ги посрещат с оръдейни салюти или нещо подобно. Когато е в Лондон, Мери се вози с дворцова кола.
— Добре — съгласи се той. Чу, че Никол е на вратата и иска карфица, и подвикна: — Не знам дали ще мога да получа малко уиски; ожаднявам от планинския въздух.
— Тя ще се погрижи — извика Никол през вратата на банята. — Това беше една от жените, които видяхме на перона. Свалила си е булото.
— Какво разправя Мери за живота си? — запита я той.
— Тя не говори много. Интересува се от хората с потекло — зададе ми куп въпроси за родословното ми дърво, а аз не знаех какво да отговоря. Оказа се, че мъжът й има две доста мургави деца от предишния си брак — едното от тях страда от някаква азиатска болест, но не могат да разберат каква точно. Трябва да предупредя децата да стоят настрана. Струва ми се малко странно. Предполагам, че Мери ще ни разбере и няма да се разсърди. — За миг тя остана загрижена.
— Тя ще разбере — успокои я Дик. — Детето е сигурно на легло.
Докато вечеряха, Дик заговори с Хюсеин, който бе ходил в английско училище. Хюсеин се интересуваше от борсата и от Холивуд и Дик с възбуденото си от шампанското въображение започна да му разказва фантастични неща.
— Билиони? — запита Хюсеин.
