— Трилиони101 — увери го Дик.
— Аз не предполагах, че до такава степен…
— Е, може би милиони — отстъпи Дик. — На всеки гост в хотела се дава харем — всъщност не е харем, но жените не са по-малко.
— Не само на актьорите и на продуцентите?
— На всеки отседнал в хотела — дори на търговските пътници. Та дори и на мен искаха да ми изпратят десетина, но Никол не позволи.
Когато останаха сами в стаята си, Никол го смъмри:
— Защо пи толкова много уиски? Пред него не трябваше да казваш тази твоя дума пущ.
— Извинявай, исках да кажа пунш. Грешка на езика.
— Дик, това не ти прилича.
— Още веднъж моля за извинение — напоследък не приличам много на себе си.
През нощта Дик отвори прозореца на банята, който гледаше към тесния, кръгъл вътрешен двор на замъка. Дворът се сивееше и между стените отекваха странни, печални като на флейта звуци. Двама мъже пееха на някакъв източен език или диалект, пълен с „к“ и „л“ — той се надвеси, но не можа да ги види; очевидно това беше някакъв религиозен обред; изморен и емоционално празен, той мислено ги остави да се молят и за него, макар че не виждаше за какво друго, освен да не затъне окончателно в обхващащото го униние.
На другия ден излязоха на един склон, покрит с рядка гора, и стреляха по едни слабички птичета, някакви далечни и бедни роднини на яребиците. Всичко беше устроено така, че представляваше нескопосна имитация на английски лов, имаше и група неопитни гончии, Дик стреля над главите им и едва не ги засегна.
Когато се върнаха, Ленър ги чакаше в техния апартамент.
— Татко, ти ми каза да ти съобщя веднага, ако сме били близо до болното момче.
Никол бързо се приближи разтревожена.
— … Мамо — продължи Ленър, като се обърна към нея, — него го къпят в същата баня, тази вечер го окъпаха преди мен и аз трябваше да се къпя в неговата вода, тя беше мръсна, не я бяха сменили.
— Какво? Как така?
— Видях ги, когато изведоха Тони от банята, след това извикаха мен и водата беше мръсна.
— Но — ти окъпа ли се?
— Да, мамо.
— Боже мой! — обърна се тя към Дик.
Той запита Ленър:
— Защо не каза на Люсиен тя да ти напълни ваната?
— Люсиен не може. Крановете са особени — снощи тя се изпръска с вряла вода и оттогава я е страх да ги пипа, затова една от тези жени…
— Влез сега в тази баня и се окъпи отново.
— Да не ме издадете, че съм ви казал — предупреди ги Ленър от прага.
Дик напръска ваната с дезинфекционно средство, след това излезе, затвори вратата и каза на Никол:
— Трябва да поговорим с Мери, ако не, по-добре да се махаме.
Тя се съгласи и той продължи:
— Хората си мислят, че техните деца по рождение са по-чисти от децата на другите и че болестите им са по-малко заразни.
Дик мина в другата стая, наля си от каната и задъвка ядосано един бисквит, докато от банята се чуваше шумът на течащата вода.
— Кажи на Люсиен, че трябва да се научи да борави с крановете…
В същия момент на вратата се появи азиатката:
— El Contessa…
Дик й направи знак да влезе и затвори вратата.
— По-добре ли е болното момче? — запита я той приветливо.
— Да, по-добре е, но все още често има изриви.
— Жалко — много ми е мъчно за него. Но трябва да внимавате нашите деца да не бъдат къпани в същата вода. Това е изключено — уверен съм, че вашата господарка много ще се ядоса, ако научи, че сте направили такова нещо.
— Аз! — Тя изглеждаше като поразена. — Но аз само видях, че вашата камериерка не може да пусне крана — показах й как става и пуснах водата.
— Да. Но след като се е къпал болен, трябва да източите всичката вода и да измиете ваната.
— Аз?
Жената пое дълбоко дъх, сякаш се задушаваше, сподави конвулсивно ридание и избяга от стаята.
— Не можем да й позволим да усвоява западната цивилизация за наша сметка — каза той твърдо.
Същата вечер, на масата, той реши, че ще е по-добре да съкратят гостуването си: оказа се, че Хюсеин знае за собствената си страна само това, че там имало много планини, кози и козари. Той беше сдържан човек — за да го накара да се отпусне, Дик трябваше да положи искрени усилия, а сега той ги пазеше само за семейството си. Малко след вечеря Хюсеин остави Мери, Дик и Никол сами, но старото приятелство го нямаше — разделяха ги обезпокояващите междукласови дистанции, които Мери бе успяла да преодолее. Дик почувствува облекчение, когато в девет и половина Мери получи една бележка, прочете я и стана.
— Ще ви помоля да ме извините. Мъжът ми ще замине за ден-два и аз трябва да го изпратя.
На другата сутрин Мери влезе в стаята им по петите на прислужника, който донесе кафето. Тя беше облечена за разлика от тях и личеше, че е на крак вече от известно време. Лицето й се беше изопнало от сдържан гняв.
— Каква е тази история, че Ленър бил изкъпан в мръсна вана?
Дик запротестира, но тя го прекъсна:
— Какво означава това, че сте заповядали на сестрата на мъжа ми да измие ваната на Ленър?
Тя стоеше права и ги гледаше ядосано, а те лежаха неподвижни в леглата си, притиснати от подносите.
— Неговата сестра! — възкликнаха Дик и Никол едновременно.
— Заповядали сте на една от сестрите му да измие ваната!
— Не сме — отвърнаха те в един глас. — Казахме на една туземна слугиня…
— Казали сте на сестрата на Хюсеин.
— Мислехме, че те двете са слугини — можа само да промълви Дик.
— Беше ви обяснено, че те са химадун.
— Какво? — Дик стана от леглото и облече един халат.
— Обясних ви това още първата вечер, когато бяхме до пианото. Не ми разправяй, че си се забавлявал толкова много, че не си чул.
— Как го каза? Не разбрах началото. Не свързах това с… Не видях какво общо има, Мери. Единственото, което можем да направим, е да отидем при нея и да се извиним.
— Да отидете и да се извините! Обясних ви, че когато най-възрастният член на семейството — когато най-големият син се ожени, двете най-големи сестри се посвещават на неговото семейство и стават химадун, един вид придворни дами на жена му.
— Затова ли Хюсеин напусна къщата снощи? Мери се поколеба; след това кимна утвърдително.
— Не можеше иначе — заминаха всички заедно. Така изисква честта му.
Никол също стана и двамата с Дик започнаха да се обличат, а Мери продължи:
— А какво означава всичко това за водата във ваната? В тази къща не може да се случи подобно нещо! Ще попитаме Ленър.
Дик седна на леглото и даде скрито знак на Никол тя да оправи работата. Междувременно Мери отиде до вратата и заговори на италиански с един от прислужниците.
— Чакай малко — каза Никол. — Няма да допусна това.
— Вие ни обвинихте — отвърна Мери с тон, с който никога по-рано не се беше обръщала към Никол. —
