— Ние всички ще се провалим?
— Да. Не става дума само за неуспех с парите, но за това, че сте някак инертни и тъжни, и… о, как да ви обясня?
— Затова, че оставаме в Тарлтън ли?
— Да, Кларк, и защото това ви харесва и никога не искате да промените нещата, да мислите или да вървите напред.
Той кимна и тя се пресегна, за да погали ръката му.
— Кларк — каза меко тя, — не бих те заменила за нищо на света. Ти си мил такъв, какъвто си. Аз винаги ще обичам нещата, които ще те провалят — живеенето в миналото, мързеливите дни и нощи, с които разполагаш, и цялото ти безгрижие и щедрост.
— Но ти заминаваш?
— Да… защото никога не бих могла да се омъжа за теб. Ти имаш място в сърцето ми, което никой друг никога няма да заеме… но, вързана тук, ще се изнервя. Ще чувствувам, че… прахосвам себе си. Виждаш ли, в мене има две половини. Старата сънлива половина, която обичаш. И заедно с това у мен има някаква енергия… чувството, което ме кара да върша диви неща. Това е оная моя половина, която някъде може да послужи, тя ще остане и когато вече няма да съм красива.
Сали млъкна с характерната си рязкост и въздъхна: „Ох, поне си казах всичко!“, и с това настроението й се промени.
С полузатворени очи тя отпусна глава назад, облегна я на седалката и остави ароматния ветрец да гали очите й и да къдри пухкавите букли на подстриганата й коса. Те бяха вече вън от града и се носеха сред гъсто уплетени светлозелени шубраци, трева и високи дървета, провесили разлистените си клони над пътя, сякаш ги приветствуваха с прохладата си. От време на време минаваха край някоя очукана негърска колиба, чийто най-стар побелял обитател стоеше до вратата и пушеше луличка, направена от царевичен кочан, а пет-шест бедно облечени негърчета разхождаха парцалени кукли по диворастящата трева отпред. По- нататък се простираха мързеливите памучни полета, където дори работниците приличаха на неясни сенки, дадени взаем от слънцето на земята не да работят, а да убиват неусетно времето си, като следват някаква вековна традиция в златните септемврийски полета. И около сънливата живописност — над дърветата, колибите и калните реки — течеше горещината, никога враждебна, само успокояваща, като огромна, топла, налята гръд на детето Земя.
— Пристигнахме, Сали Каръл.
— Бедното дете е дълбоко заспало.
— Мила, ти най-после умря от истински мързел.
— Водата, Сали Каръл. Хладната вода те чака.
Очите й сънливо се отвориха.
— Здравейте! — промърмори тя усмихната.
II
През ноември Хари Белами, висок, плещест, енергичен, дойде от своя северен град да прекара тук четири дни. Възнамеряваше да уреди един въпрос, който се протакаше, откакто той и Сали Каръл се запознаха в Ашвил, Северна Каролина, в средата на лятото. За уреждането му бе нужен само тихият следобед и вечерта пред яркия огън на камината, защото Хари Белами имаше всичко, което Сали искаше; и освен това тя го обичаше… обичаше го с онази своя същност, запазена специално за любов. Сали Каръл притежаваше няколко съвсем ясно определени същности.
Последния му следобед те се разхождаха и тя откри, че стъпките им ги водят към едно от любимите й убежища — гробищата. Когате се появиха, сивобели и златно-зелени под веселото късно слънце, тя спря нерешително до желязната врата.
— Ти тъжен ли си по природа, Хари? — попита тя усмивка.
— Аз тъжен?
— Тогава да влезем. Те потискат някои хора, но аз ги обичам.
Влязоха през вратата и една пътека ги поведе през вълниста долина от гробове, прашносиви и плесенясали от петдесетте години; странни издълбани с цветя и вази от седемдесетте; натруфени и грозни от деветдесетте, с дебели мраморни ангелчета, безизразно заспали върху каменни възглавници и големи невъзможни плетеници от безименни гранитни цветя. Понякога виждаха коленичила фигура да полага цветя, но над повечето от гробовете лежеше тишина и изсъхнали листа с единственото благоухание, което техните смътни спомени можеха да пробудят в живите мозъци.
Те стигнаха върха на един хълм и пред тях се възправи висок, кръгъл надгробен паметник, изпъстрен с тъмни петна от влага и наполовина обрасъл в лози.
— Марджори Лий — прочете тя. — 1844–1873. Сигурно е била изящна. Умряла е на двайсет и девет години. Милата Марджори Лий — прибави тя меко. — Представяш ли си я, Хари?
— Да, Сали Каръл.
Той почувствува как една малка ръка се провря в неговата.
— Мисля, че е била мургава и винаги е превързвала косата си с панделка, облечена е била в разкошна кринолинена рокля в небесносин и тъмнорозов цвят.
— Да.
— О, била е чудесна, Хари. Онзи тип момиче, родено да стои на широка веранда с колони и да посреща гости. Мисля си, че много мъже са отишли на война с желанието да се върнат отново при нея. Но може би никой не се е върнал.
Той се наведе близо до надгробния камък, като търсеше данни за брака й.
— По нищо не личи.
— Разбира се, че няма да личи. Какво може да е по-добро от простото „Марджори Лий“ и една красноречива дата?
Тя се прилепи до него и неочаквана буца заседна на гърлото му, когато русите къдри докоснаха неговата буза.
— Виждаш каква е била, нали, Хари?
— Виждам — съгласи се нежно той. — Виждам през твоите скъпи очи. Сега ти си красива, затова знам, че и тя сигурно е била такава.
Те стояха притихнали един до друг и той чувствуваше как раменете й леко потръпват. Нежен ветрец премина над хълма и накъдри обърнатата надолу периферия на шапката й.
— Да слезем там.
Тя посочи към едно равно място от другата страна на хълма. Върху зелената площ имаше поне хиляда сивобели кръстове, наредени в безкрайни, строги редици, като пирамиди от пушките на батальон.
— Това са мъртвите на Конфедерацията — каза просто Сали Каръл.
Те вървяха край редиците и четяха надписите, винаги само едно име и дата, понякога доста нечетливи.
— Най-тъжен е последният ред, виж, там далече. На всеки кръст има само дата и думата „незнаен“.
Тя го погледна и очите и се напълниха със сълзи.
— Не мога да ти кажа колко реално е всичко това за мен, ако ти сам не чувствуваш.
— Начинът, по който го преживяваш, е красив за мен.
— Не, не, не става дума за мен, а за тях, онова отминало време, което съм се мъчила да оживее в душата ми. Това са били просто хора, очевидно обикновени, иначе не биха били „незнайни“. Но те са загинали за най-прекрасното нещо на света — мъртвия Юг. Виждаш ли — продължи тя, гласът й все още дрезгав, очите й мокри от сълзи, — хората привързват мечтата си към нещо и аз винаги съм расла с тази мечта. Оказа се съвсем лесно, защото всичко беше мъртво и никакви разочарования не ме обземаха. Един вид, опитвах се да бъда достойна за онези минали принципи на noblesse oblige1 и знаеш ли, това са последните останки, като умиращите рози около нас в стара градина, като проявите на странна изисканост и рицарство в някои от нашите момчета, разказите на един наш съсед, войник от Конфедерацията, и няколко стари негри. О, Хари, във всичко това имаше нещо, имаше нещо! Едва ли някога ще разбереш, но то съществуваше.
