— Ти какво? — каза Сали Каръл недоумяващо. — Да не би да предполагаш, че ще започна да правя бележки относно хората?
— Ни най-малко — прекъсна я Хари, — и аз не търся извинение за когото и да било. Просто така… е, миналото лято от Юга дойде едно момиче и изприказва някои нетактични неща… о, аз исках просто да те предупредя.
Изведнъж Сали Каръл се почувствува възмутена, сякаш някой несправедливо я беше напляскал, но Хари очевидно сметна въпроса за приключен, защото продължи с голям изблик на въодушевление.
— Знаеш ли, сега започва карнавалът. Единственият от десет години насам. Строят и леден дворец, за първи път от осемдесет и пета година. Издигат го с блокове от най-прозрачния лед, който може да се намери… и в огромни размери.
Тя стана, отиде до прозореца, дръпна тежките турски вавеси и погледна навън.
— О! — извика неочаквано тя. — Две малки момченца правят снежен човек! Хари, мога ли да сляза и да им помогна?
— Ти сънуваш! Ела при мен и ме целуни.
Тя напусна доста неохотно прозореца.
— Не мисля, че това е много подходящ климат за целувки, нали? Искам да кажа, че на човек не му се иска да стои на едно място.
— И няма да стоим. Взех си отпуска за първата седмица от престоя ти. А довечера сме на вечеря с танци.
— О, Хари — призна тя и се свлече наполовина в скута му, наполовина на възглавниците. — Аз наистина се чувствувам объркана. Още нямам представа дали ще ми хареса, или не, не знам и какво очакват хората от мен, и въобще… Трябва да ми кажеш, мили.
— Ще ти кажа — отвърна тихо той, — ако ми признаеш, че се радваш на идването си тук.
— Радвам се, просто страшно се радвам — прошепна тя и се сгуши в прегръдката му по своя особен начин. — Моят дом е там, където си ти, Хари.
Каза това и почувствува, че почти за първи път в живота си играе роля.
Същата вечер, сред трепкащите свещи на вечерята с танци, където, изглежда, говореха само мъжете, а момичетата седяха с високомерна и високо ценена отчужденост, тя, макар и с присъствието на Хари от лявата си страна, не усети, че е у дома си.
— Компанията е приятна, нали? — попита Хари. — Само се огледай. Там е Спъд Хъбард, миналата година краен защитник на Принстън, и Джуни Мортън — той и червенокосият младеж до него бяха капитани на хокейния отбор на Йейл; Джуни беше в моя клас. Така е, най-добрите атлети в света идват от щатите наоколо. Повярвай ми, че това е място за мъже. Погледни само Джон Дж. Фишбърн!
— Кой е той? — попита невинно Сали Каръл.
— Не знаеш ли?
— Чувала съм името.
— Най-големият производител на жито в Северозапада и един от най-големите финансисти на страната.
Тя се обърна неочаквано, дочула глас отдясно.
— Мисля, че забравиха да ни запознаят. Казвам се Роджър Патън.
— Моето име е Сали Каръл Хапър — отвърна тя миловидно.
— Да, знам, Хари ми каза, че пристигате.
— Вие роднина ли сте?
— Не, аз съм професор.
— О! — засмя се тя.
— В университета. Вие сте от Юг, нали?
— Да. Тарлтън, Джорджия.
Тя веднага го хареса, с рижаво-кафяви мустаци под бледосини очи, които носеха нещо в себе си, липсващо в другите очи — усещането, че те разбират. По време на вечерята те си размениха случайни думи и тя си науми да го види отново.
След кафето я представиха на много приятни млади хора. Те танцуваха съзнателно безупречно и смятаха, че е в реда на нещата да й говорят само за Хари.
„Господи — помисли си тя, — говорят така, сякаш със сгодяването си съм станала по-стара от тях и сега ще се оплача на майките им.“
На Юг сгоденото момиче, дори младата омъжена жена, очаква същите предвзети шеги и ласкателства, отправяни към току-що влезлите в обществото момичета. Един младеж, който добре поде темата за очите на Сали Каръл и как те са го примамили още с влизането му в стаята, страшно се обърка, когато узна, че тя е на гости у семейство Белами и че е годеница на Хари. Той, изглежда, сметна, че е проявил някаква рискована и непростима нетактичност, стана незабавно официален и при първа възможност се измъкна.
Тя много се зарадва, когато Роджър Патън я отне от кавалера й с предложение да поседнат за малко.
— Е, как е — осведоми се той, като мигаше весело — нашата Кармен от Юга?
— Чудесно. А как е… как е Опасният Дан Макгру2? Съжалявам, но това е единственият северняк, за когото знам нещо повече.
Изглежда, това му хареса.
— Разбира се — призна той, — като професор по литература не се предполага да съм чел „Опасният Дан Макгру“.
— Вие местен ли сте?
— Не, аз съм от Филаделфия. Прехвърлен от Харвард да преподавам френски. Тук съм вече от десет години.
— Девет години, триста шейсет и четири дни повече от мен.
— Харесва ли ви тук?
— Ъхъ. Много дори.
— Наистина?
— Защо пък не! Не приличам ли на човек, който се забавлява?
— Преди минута видях как погледнахте през прозореца и потреперихте.
— Просто от въображението ми — засмя се Сали Каръл. — Свикнала съм всичко вън да е тихо и понякога, когато поглеждам през прозореца и виждам как се носи снежна вихрушка, струва ми се, че нещо мъртво се движи.
Той кимна с разбиране.
— Били ли сте по-рано на Север?
— Била съм два пъти през юли в Ашвил, Северна Каролина.
— Компанията е приятна, нали? — каза Патън и посочи танцуващите.
Сали Каръл се сепна. Такава беше и забележката на Хари.
— Безспорно! Те са… кучета.
— Какво?
Тя пламна.
— Съжалявам. Прозвуча по-лошо отколкото исках. Виждате ли, аз винаги деля хората на котки и кучета независимо от пола им.
— Вие каква сте?
— Котка. Такъв сте и вие. Такива са и повечето мъже от Юга, а също и тукашните момичета.
— Какъв е Хари?
— Хари е определено куче. Такива са и всички мъже, които срещнах тази вечер.
— Какво влагате в понятието „куче“? Известна съзнателно проявена мъжественост, противопоставена на изяществото?
— Мисля, че е така. Никога не съм го анализирала… просто поглеждам хората и веднага казвам „куче“ или „котка“. Звучи абсурдно, нали?
— Ни най-малко. Заинтересувахте ме. Аз имах своя теория за тези хора. Мисля, че постепенно се вкочаняват.
