Ф. Скот Фицджералд
Леденият дворец
I
Слънчевата светлина капеше на къщата като златна боя върху антична ваза и пъстрите сенки тук-таме само подсилваха яркостта на светлинната баня. Встрани къщите на Бътъруъртови и Ларкинови се бяха окопали зад големи кичести дървета; единствено домът на Хапърови бе изложен на свирепото слънце и през целия ден гледаше с благосклонно търпение към прашната улица. Действието се развиваше през един септемврийски следобед в град Тарлтън, в най-южната част на Джорджия.
На горния прозорец на своята спалня Сали Каръл Хапър бе опряла деветнайсетгодишната си брадичка на петдесет и две годишния перваз и следеше как допотопният форд на Кларк Дароу се задава от ъгъла. Колата се беше напекла, металическата й повърхност поемаше или изпускаше цялата топлина, а Кларк Дароу, щръкнал на кормилото, имаше измъчен и напрегнат вид, сякаш се смяташе за резервна част, която всеки миг можеше да се счупи. Той пресече с мъка два прашни коловоза, при съприкосновението колелата изпищяха възмутено, после с ужасяващо изражение завъртя за последен път кормилото и спря — себе си и колата — пред външните стъпала на Хапърови. Чу се жална сподавена въздишка, предсмъртно хъркане, последвано от кратка тишина, и после въздухът бе раздран от смразяващо изсвирване.
Сали Каръл се взираше сънливо надолу. Тя понечи да се прозее, но като разбра, че това е невъзможно без да вдигне брадичката си от перваза, промени намерението си и продължи да гледа мълчаливо колата, чийто собственик седеше изящно, макар и пренебрежително притихнал, докато чакаше отговора на своя сигнал. Миг след това ново изсвирване разцепи прашния въздух.
— Добро утро.
Кларк с мъка изви дългото си тяло и насочи малко изкривения си поглед към прозореца.
— Отдавна не е утро, Сали Каръл.
— Така ли?
— Какво правиш?
— Ям ябълка.
— Хайде да отидем да плуваме, искаш ли?
— Май че да.
— Не можеш ли да побързаш?
— Разбира се.
Сали Каръл въздъхна издълбоко и стана съвсем лениво от пода, където бе заета с методичното унищожаване на част от една зелена ябълка и с рисуването на книжни кукли за своята по-малка сестра. Приближи огледалото, погледна лицето си с доволна и приятна замечтаност, сложи две чертички червило на устните, малко пудра на носа и покри късо подстриганата си, с царевичен цвят коса с шапчица за слънце на розички. После ритна чашата с вода за боите и извика: „О, по дяволите!“, но не я вдигна и излезе от стаята.
— Как си, Кларк? — попита тя след минута, като пъргаво се вмъкна в колата.
— Отлично, Сали Каръл.
— Къде ще плуваме?
— В басейна на Уейли. Казах на Мерилин, че ще минем да вземем нея и Джо Юинг.
Кларк беше мургав и тънък и когато ходеше пеш, леко се прегърбваше. Очите му гледаха заплашително и изразът му беше някак кисел, освен когато лицето му изведнъж се озаряваше с една от честите му усмивки. Кларк имаше „доход“, достатъчен, за да се чувствува спокоен и колата му да е пълна с бензин, и затова той прекара две години след завършването на Джорджийския технологически институт в сънливо шляене по мързеливите улици на родния си град, обсъждайки как най-добре да вложи капитала си и веднага да забогатее.
Кларк откри, че бездействието не е никак трудно занятие. Цял куп малки момиченца бяха пораснали и се разхубавили и на първо място изумителната Сали Каръл. Правеше им удоволствие да ги водят на плуване, да танцуват с тях, да ги галят в ухаещите на цветя летни вечеря и всички извънредно много харесваха Кларк. Когато женската компания омръзваше, имаше десетина други младежи, винаги готови да предприемат нещо — да поиграят голф с него, партия билярд или да изпият бутилка уиски. От време на време някой от тези приятели правеше прощални визити, преди да замине за Ню Йорк, Филаделфия или Питсбърг и да влезе в бизнеса, но повечето просто оставаха в този застинал рай от сънни небеса, вечери, изпълнени с огъня на светулките, улични негърски панаири и особено с нежните момичета с кадифени гласове, отраснали със спомени вместо с пари.
Фордът се възбуди от този неспокоен, противен живот и Кларк и Сали Каръл с люшкане и гръм влязоха от авеню Бали в улица Джеферсън, където прахът се превърна в паваж; профучаха край сънливия Милисънт Плейс, с половин дузина цъфтящи богаташки домове, и влязоха в централната част на града. Тук карането беше опасно, настъпил бе часът за пазаруване. Хората безгрижно и неочаквано пресичаха улиците, а стадо ниско мучащи волове бяха подкарани пред един кротко спрял трамвай. Дори вратите на магазините сякаш само се прозяваха и витрините им мигаха при слънчевата светлина, преди да се оттеглят, изпаднали в състояние на пълна и окончателна кома.
— Сали Каръл — каза внезапно Кларк, — вярно ли е, че си сгодена?
Тя бързо го погледна.
— Откъде си чул това?
— Наистина, сгодена ли си?
— Ама че въпрос!
— Едно момиче ми каза, че си сгодена за някакъв янки, когото си срещнала миналото лято в Ашвил.
Сали Каръл въздъхна.
— По-клюкарски град не съм виждала.
— Не се омъжвай за янки, Сали Каръл. Ти си ни нужна тук.
Сали Каръл замълча за момент.
— Кларк — попита тя неочаквано, — за кого, по дяволите, да се омъжа?
— Предлагам своите услуги.
— Мили, ти не можеш да издържаш жена — отговори тя весело. — Както и да е, познавам те прекалено добре, за да се влюбя в теб.
— Това не значи, че трябва да се омъжиш за янки — настоя той.
— Да предположим, че го обичам.
Той поклати глава.
— Не би могла. Той ще се различава от нас във всяко отношение.
Кларк прекъсна разговора, когато колата спря пред една безразборно строена, порутена къща. Мерилин Уейд и Джо Юинг се появиха на входа.
— Здравей, Сали Каръл.
— Здравейте.
— Как сте?
— Сали Каръл — попита Мерилин, когато отново потеглиха, — сгодена ли си?
— Господи, откъде тръгна всичко това? Не мога ли да погледна някой мъж, без всички в града да почнат да ме сгодяват за него?
Кларк бе вперил очи право пред себе си в един болт на тракащото предно стъкло.
— Сали Каръл — каза той със странна напрегнатост, — не ни ли харесваш?
— Какво?
— Всички нас тук?
— О, Кларк, знаеш, че ви харесвам. Обожавам всички момчета тук.
— Тогава защо се сгодяваш за янки?
— Не знам, Кларк. Не съм сигурна как ще постъпя, но… искам да пътувам, да се срещам с хора. Искам да развия ума си. Да живея там, където нещата се вършат в широки мащаби.
— Какво искаш да кажеш?
— О, Кларк, аз те обичам, обичам и Джо, и Бен Арот, и всички вас, но вие… вие…
