— Какво?
— Струва ми се, че растат като шведи, по ибсеновски. Съвсем бавно ги обзема унилост и меланхолия. Това е от дългите нощи. Чели ли сте нещо от Ибсен?
Тя поклати отрицателно глава.
— Ще откриете в героите му някаква мрачна скованост. Те са добродетелни, ограничени, невесели и без никакви възможности за голяма скръб или радост.
— Без усмивки и сълзи?
— Точно така. Това е моята теория. Тук има хиляди шведи. Предполагам, че идват, защото климатът прилича на техния и постепенно се смесват с местното население. Тази вечер тук са дошли вероятно само пет-шест, но ние сме имали четирима губернатори шведи. Отегчавам ли ви?
— Напротив, много е интересно.
— Вашата бъдеща етърва е половин шведка. Лично аз я харесвам, но според моята теория шведите се отразяват зле върху нас като цяло. Знаете ли, че скандинавците имат най-висок процент на самоубийства в света?
— Но щом е толкова потискащо, защо живеете тук?
— О, на мен това не ми влияе. Аз съм добре затворен в себе си, а и предполагам, че книгите имат по- голямо значение за мен от хората.
— Но всички писатели говорят за Юга като за нещо трагично. Знаете — испански сеньорити, черна коса, ками и натрапчива музика.
Той поклати глава.
— Не, трагични са северните раси. Те не се отдават на ободрителното удоволствие на сълзите.
Сали Каръл си помисли за своите гробища. Смътно предположи, че това искаше да каже, когато спомена, че те не я потискат.
— Италианците са най-веселият народ на света… но това е скучна тема — прекъсна разговора той. — Все пак искам да ви кажа, че се омъжвате за хубав човек.
У Сали Каръл се появи желание да му се довери.
— Знам. Аз съм жена, която иска след известен момент да се грижат за нея, убедена съм, че така и ще бъде.
— Ще танцуваме ли? Знаете ли — продължи той, като станаха, — окуражително е да срещнеш момиче, което знае за какво се омъжва. Девет десети от тях смятат, че влизат в нещо като филмов залез.
Тя се разсмя и той още повече й се понрави.
Два часа по-късно, когато се връщаха вкъщи, тя се сгуши близо до Хари на задната седалка.
— О, Хари — прошепна тя, — колко е студено!
— Но тук е топло, мило момиче.
— Но вън е студено, и о, този виещ вятър!
Тя зарови още по-дълбоко лице в коженото му палто и неволно потрепери, когато студените му устни целунаха връхчето на ухото й.
IV
Първата седмица от гостуването й премина вихрено. Сали получи обещаното возене с шейна, хванала се за един автомобил в мразовития януарски здрач. Увита с кожи, повтори същото и на хълма в извънградския клуб. Опита дори и ските — летя един вълшебен миг във въздуха и се намери като смеещо се уплетено кълбо в преспа сняг. Тя хареса всички зимни спортове освен онзи следобед, прекаран със снегоходки по ослепително бяло поле, под бледата жълта слънчева светлина. Но тя скоро осъзна, че тези неща са за децата — на нея просто и се смееха и радостта около нея бе само отражение на нейната радост.
Отначало семейство Белами я озадачи. На мъжете можеше да се разчита и тя ги хареса, особено й се понрави мистър Белами, като научи, че е роден в Кентъки, с неговата сива като желязо коса и виталното му достойнство, това го правеше брънка между стария и новия живот. Но към жените изпитваше определена враждебност. Майра, бъдещата й етърва, й се струваше върхът на бездушната традиционалност. При разговор с нея липсваше каквато и да е индивидуалност, а Сали Каръл идваше от край, където известен чар и самоувереност се предполагаше у всяка жена. Затова и тя бе склонна да я презира.
„Ако тези жени не са красиви — мислеше тя, — те няма да са нищо. Погледнеш ги и просто постепенно изчезват. Те са превъзнасяни домашни прислужнички. Мъжете са център на внимание във всяка смесена компания.“
На последно място беше мисис Белами, която Сали Каръл ненавиждаше. Впечатлението й от първия ден, че прилича на яйце, се потвърди — яйце с дрезгав, надут глас и такава неблаговидна, набита осанка, че Сали Каръл мислеше — падне ли, непременно ще се счупи. Трябва да се добави, че мисис Белами, изглежда, олицетворяваше града със своята вътрешна неприязън към чужденците. Тя наричаше Сали Каръл „Сали“ и не можеха да я убедят, че второто име е нещо повече от досадно смешен прякор. За Сали Каръл със скъсяването на името й сякаш я показваха полуоблечена пред хората. Тя обичаше „Сали Каръл“ и презираше „Сали“. Знаеше, че майката на Хари не одобрява късо подстриганата й коса. Тя вече не посмя да пуши долу, след като първия ден мисис Белами влезе в библиотеката и започна настървено да души.
От всички срещнати мъже Сали предпочиташе Роджър Патън, който често посещаваше дома им. Той повече никога не намекна за ибсеновските черти у хората, но когато един ден дойде и я завари сгушила се на канапето над „Пер Гинт“, той я помоли да забрави казаното от него…, и че всичко това са глупости.
Веднъж следобед, през втората седмица, тя и Хари едва се задържаха на ръба на опасно скарване. Сали смяташе, че той постъпва съвсем необмислено, макар че поводът в случая бе някакъв непознат човек с неогладени панталони.
Вървяха към къщи между купчини високо натрупан сняг под слънце, което Сали Каръл едва различаваше. Минаха край едно момиченце, така увито в сиви вълнени дрехи, че приличаше на малко мече, и Сали Каръл не можа да устои на прилива на майчинско възхищение.
— Виж! Хари!
— Какво?
— Онова момиченце — видя ли лицето му?
— Да, защо?
— Приличаме на мъничка червена ягодка. О, колко е миличко!
— Но и твоето лице е вече почти толкова червено. Тук всеки е здрав. Щом проходим, и излизаме на студа. Прекрасен климат!
Тя го погледна и трябваше да се съгласи. Имаше вид на страшно здрав човек; такъв беше и брат му. Тази сутрин тя бе забелязала новата червенина на бузите си.
Изведнъж погледите им се приковаха, устремени в уличния ъгъл пред тях. Там един човек стоеше на колене, очите му напрегнато вперени нагоре, сякаш се готвеше да скочи към мразовитото небе. После и двамата избухнаха във висок смях, защото, щом дойдоха по-близо, откриха, че това е било само нелепа илюзия, получила се от крайно смачканите панталони на човека.
— Губим точка — каза тя все още усмихната.
— Ако съдим по панталоните, сигурно е южняк — предположи Хари закачливо.
— Защо, Хари?
Изненадата в погледа й, изглежда, го подразни.
— Тези проклети южняци.
В очите на Сали Каръл пламнаха огънчета.
— Не ги наричай така!
— Съжалявам, мила — каза Хари, но в извинението му личеше злост, — ти знаеш какво мисля за тях. Те са един вид дегенерати, съвсем не приличат на старите южняци. Живели са толкова дълго с негрите, че са станали мързеливи и некадърни.
— Млъкни, Хари! — извика гневно тя. — Не са такива! Може би са мързеливи, всеки би станал мързелив при този климат, но те са моите най-добри приятели и аз не мога да слушам да ги критикуват по такъв необоснован начин. Някои от тях са най-прекрасните хора на света.
— О, знам. Нищо им няма, като дойдат да учат в колежите на Севера, но от всяка окаяна, лошо
