облечена и мръсна сбирщина, която съм виждал, най-противни са южняците от малките градчета.
Сали Каръл стискаше до болка пръстите си в ръкавиците и хапеше яростно устни.
— Ето — продължи Хари, — в моя клас в Ню Хейвън имаше един и ние мислехме, че най-после сме открили истинския тип южняшки аристократ, но се оказа, че той не е никакъв аристократ, а просто син на политически авантюрист от Севера, собственик на целия памук край Мобийл.
— Един южняк не би говорил така, както говориш ти сега — каза тя спокойно.
— Липсва им енергията!
— Или нещо друго.
— Извинявай, Сали Каръл, но от теб самата съм чувал, че ти никога не би се омъжила…
— Това е съвсем друго. Казах ти, че сега не бих искала да свържа живота си с някое от момчетата в Тарлтън, но никога не съм правила широки обобщения.
Вървяха мълчаливо.
— Вероятно бях малко груб, Сали Каръл. Съжалявам.
Тя кимна с глава, но не отговори. Пет минути по-късно те стояха в антрето и тя неочаквано го прегърна.
— О, Хари — извика тя и очите й се наляха със сълзи, — дай да се оженим следващата седмица. Страхувам се от такива избухвания, Хари. Оженим ли се, няма да е така.
Но Хари все още не можеше да преглътне вината си.
— Това ще бъде идиотско. Нали решихме за март.
Сълзите изчезнаха от очите на Сали Каръл. Лицето й се вкамени едва забележимо.
— Добре, сигурно не трябваше да го казвам.
Хари омекна.
— Скъпа малка палавница! Ела, целуни ме и да забравим.
Същата вечер, в края на оперетата, оркестърът изсвири „Дикси“ и Сали Каръл усети нещо по-силно и по-трайно от сълзите и усмивките, изпълвали душата й този ден. Тя се наведе напред и така стисна страничните облегала на креслото, че цялата поруменя.
— Ти май се развълнува, мила? — прошепна Хари. Но тя не го чу. При задушевния трепет на цигулките и вдъхновяващия ритъм на тимпаните нейните стари привидения сякаш дефилираха пред нея и изчезваха в мрака, и когато флейтите съвсем тихо свиреха и въздишаха, те бяха толкова близо, че тя би могла да им помаха за сбогом.
V
Вечерта бе особено студена. Предишния ден внезапно размразяване беше почти очистило улиците, но сега те отново се покриха с едва видим рехав снежен прашец, които се къдреше на черти от вятъра и бе превърнал по-долния слой на въздуха в красиво напудрена мъгла. Нямаше небе, само черна, зловеща палатка, покрила върха на улиците, която всъщност беше огромна настъпваща армия от снежинки, и над всичко, смразяваш, уюта на кафяво-сините отблясъци на осветените прозорци и приглушения равен ход на коня, който теглеше шейната им беше непрекъснатият, помитащ всичко северен вятър. „Мрачен град все пак — мислеше си тя, — мрачен.“
Понякога нощем и се струваше, че тук вече никой не живее, всички отдавна са си отишли, оставили осветените си къщи да бъдат погребани с времето под ледени планини. О, ако и над нейния гроб ще има сняг! Да прекара цялата дълга зима под купища сняг, там, където дори паметникът й ще бъде светла сянка на фона на светли сенки! Нейният гроб трябва да бъде гроб, осеян с цветя и къпан от слънцето и дъжда.
Тя си помисли за изолираните селски къщи, които бе видяла от влака, за живота там през дългата зима, непрекъснатата ослепителна белота през прозорците, кората, образувала се върху меките преспи сняг и накрая бавното размразяване и суровата пролет, за която й бе разказал Роджър Патън. Нейната пролет, да я загуби завинаги, с люляците и ленивата сладост, която предизвикваше в сърцето й! Тя погребваше пролетта, после щеше да погребе и нейната сладост.
Бурята се разрази с постепенна настойчивост. Сали Каръл усети как тънък слой снежинки бързо се стопиха на ресниците й. Хари протегна увитата си в кожа ръка и смъкна надолу омотаната й вълнена шапка. После малките снежинки нахлуха в боен ред и конят наведе търпеливо врат, щом прозрачната белота се появи веднага върху покривалото му.
— О, на него му е студено, Хари! — каза бързо тя.
— На кого? На коня? О, не, не му е студено. Харесва му!
След още десет минути те завиха зад един ъгъл и стигнаха целта си. На висок хълм, изрязан в ярко, ослепително зелено, се издигаше леденият дворец. Отгоре беше на три етажа, с назъбени стени, амбразури, тесни заледени прозорчета и безброй електрически лампи вътре, които придаваха изумителна прозрачност на централната зала. Сали Каръл сграбчи ръката на Хари под кожената шуба.
— Красиво е! — извика възбудено той. — Господи, красиво е, нали! Не са строили такъв от осемдесет и пета година.
Мисълта, че не са имали такъв дворец от осемдесет и пета година, някак я потискаше. Ледът беше дух и този негов дворец сигурно бе населен със сенките на осемдесетте години, с бледи лица и посипани със сняг коси.
— Да вървим, мила — каза Хари.
Тя слезе след него от шейната и го почака, докато завърже коня. Група от четирима — Гордън, Майра, Роджър Патън и едно друго момиче, спря до тях с шумно дрънкане на звънци. Там имаше вече доста голяма тълпа от хора в кожени палта и шуби, който си подвикваха, тръгнали през снега, толкова дебел, че фигурите едва се различаваха на няколко метра.
— Висок е повече от петдесет метра — Хари осведомяваше един увит с шал човек до него, като си проправяха път към входа — и заема площ от шест хиляди квадратни метра.
Тя долови откъслечен разговор: „Една главна зала… стени от петдесет сантиметра до метър дебели… а ледената пещера има почти… този канадец, който го построи…“
Те намериха пътя си вътре и Сали Каръл, замаяна от вълшебството на големите кристални стени, осъзна, че непрекъснато повтаря два стиха от „Кубла Хан“3:
В просторната светеща пещера, изолирана от мрака вън, тя седна на една дървена пейка и вечерната й потиснатост изчезна. Хари беше прав — дворецът се оказа наистина красив. Погледът и пропълзя по гладката повърхност, по блоковете, подбрани заради тяхната чистота и яркост, за да се получи този опален, полупрозрачен ефект.
— Гледай! Започва се… о, господи! — извика Хари.
В далечния край оркестър засвири „Привет, привет, комапанията вече се събра!“ и музиката премина като ехо над тях, получило се от някаква дива, объркана акустика. После неочаквано светлините угаснаха. Тишината сякаш потече по ледените стени и прелетя над главите им. Сали Каръл все още виждаше белия си дъх в мрака и неясен ред от бледи лица на отсрещната стена.
