Музиката притихна и зазвуча като болезнено стенание. Отвън нахлу гръмогласно отекващата песен на маршируващите клубове. Тя се възвиси като химн на викингско племе, прекосяващо древна пустош. Нарасна — те бяха вече по-близо. Тогава се появи колона от факли, втора, трета, после с маршова стъпка вътре се заниза дълга редица от фигури със сиви къси вълнени палта и мокасини, преметнали обувките за сняг през рамо, факлите високо вдигнати и трепкащи, когато гласовете им ечаха край големите стени.
Сивата колона свърши, последвана от нова, и този път светлините огряваха яркочервени кепета за тобоган и пламтящи алени къси палта. С влизането си те подемаха рефрена на песента. После се появиха групи в синьо, бяло, зелено, кафяво и жълто.
— Тези в бяло са от клуба „Уокута“ — прошепна Хари възбудено. — Това са момчетата, които си срещала на танците.
Силата на гласовете се увеличи; голямата пещера се превърна във фантасмагория от размахани факли, редици от огън, цветове и ритъма на меки кожени стъпки. Водещата колона зави и спря, редиците заставаха една пред друга, докато цялата процесия образува плътно огнено знаме, и тогава хилядите гласове нададоха могъщ рев, който проряза въздуха като трясък на мълния и накара факлите да затрептят. Беше величествено, беше страшно! За Сали Каръл това бе Северът, принасящ жертва на някой могъщ олтар в чест на сивия езически бор на Снега. Със замирането на рева музиката отново засвири, песните се подновиха, придружени от продължителните поздрави между отделните клубове. Тя седеше много тихо и слушаше как накъсаните викове раздираха тишината; после Сали се стресна, защото се чуха експлозии и едри облаци дим се появиха тук-там в пещерата, действуваха фотографите със светкавици, и с това церемонията свърши. Начело с музиката клубовете отново се строиха в колона, подеха своята песен и замаршируваха към изхода.
— Да вървим! — извика Хари. — Искаме да видим лабиринта долу, преди да са угасили осветлението.
Станаха и тръгнаха към пързалката — Хари и Сали Каръл отпред, малката й ръкавичка потънала в неговата голяма кожена ръкавица. В дъното на пързалката имаше дълга празна стая от лед, с толкова нисък таван, че трябваше да се наведат, и ръцете им се разделиха. Преди Сали да разбере намерението му, Хари хукна по един от няколкото блещукащи коридори, които завършваха в стаята, и се превърна в малко отдалечаващо се петно на зелената светлина.
— Хари! — извика тя.
— Ела насам! — отвърна той.
Сали огледа празната стая, останалите от групата очевидно бяха решили да си вървят вкъщи и бяха вече вън в глупавия сняг. Тя се поколеба и се спусна след Хари.
— Хари! — извика отново тя.
Стотина метра по-надолу тя стигна до завой. Далеч наляво чу слаб глух отговор и с известна паника полетя към него. Мина край нов завой и още две зеещи пътеки.
— Хари!
Отговор не последва. Тя се затича право напред, после се обърна светкавично и хукна по обратния път, обхваната от леден ужас.
Стигна до някакъв завой, това ли беше? Пое наляво и стигна до изход, който трябваше да я отведе в дългата ниска стая, но това се оказа нов осветен коридор с мрак в дъното. Тя отново извика, но стените й отговориха с прокънтялото многократно равно и безжизнено ехо. Тя се върна обратно, зави край друг ъгъл и тръгна този път по един широк коридор. Приличаше на зелената пътека между разделените води на Червено море, на влажен свод, свързващ празни гробници.
Сега Сали Каръл малко се хлъзгаше, защото на подметките на шушоните й се бе образувал лед — за да запази равновесие, трябваше да се подпира с ръкавиците си на полухлъзгавите, полулепкави стени.
— Хари!
Пак нямаше отговор. Звукът, който издаде, се търкулна подигравателно към дъното на коридора.
В този миг угаснаха лампите и тя остана в пълен мрак. Нададе тънък уплашен вик и се свлече като студен малък вързоп върху леда. При падането почувствува, че нещо стана с лявото й коляно, но едва го забеляза, тъй като я обхвана някакъв дълбок ужас, много по-голям от страха, че се е загубила. Тя беше сама с тази невидима сила, дошла от Север, от печалната самота на прикованите от леда китоловни кораби в Арктическите морета, от бездимните, неизбродни пустини, осеяни с белите кости на авантюристите. Това беше леденият дъх на смъртта, спускаше се ниско над земята, за да я сграбчи.
С яростна, отчаяна енергия Сали Каръл отново се изправи и тръгна сляпо в тъмнината. Трябваше да се измъкне. Иначе можеше да остане с дни загубена тук, да замръзне, да лежи покрита с лед, като онези трупове, за които беше чела, останали съвършено запазени до стопяването на глетчера. Хари сигурно си е помислил, че е излязла с другите, затова и той си е отишъл; никой нямаше да узнае до късно на следващия ден. Тя посегна жалостиво към стената. Бяха казали метър дебела, цял метър!
— О!
От двете и страни край стената Сали Каръл усещаше да пълзят същества, влажни души, обитатели на този дворец, на този град, на този север.
— О, изпратете някой… изпратете някой! — извика силно тя.
Кларк Дароу, той щеше да разбере; или Джо Юинг; не можеше да остане тук и вечно да се лута, да замръзне всичко в нея — сърце, тяло и душа. Това е тя, това е Сали Каръл! Но защо, тя бе толкова щастливо същество! Едно щастливо малко момиченце. Обичаше топлината, лятото и „Дикси“. Тези неща тук й бяха чужди… чужди.
— Ти не плачеш — каза някой високо. — Вече никога няма да плачеш. Сълзите ти просто ще замръзнат; тук всички сълзи замръзват.
Сали Каръл се просна с цялата си дължина върху леда.
— О, господи! — запъна се тя.
Измина дълъг низ от минути и с голяма умора тя усети, че очите й се затварят. Тогава някой сякаш седна близо до нея и взе лицето й в топлите си меки ръце. Тя с благодарност погледна нагоре.
— Но това е Марджори Лий — изпя тихичко тя на себе си. — Знаех, че ще дойдеш.
Това наистина бе Марджори Лий и точно такава, каквато Сали Каръл си я представяше — с младо, бяло чело, широки примамващи очи и рокля от някаква мека материя, на която беше много приятно да опреш глава.
— Марджори Лий.
Сега все повече и повече се смрачаваше, всички тези надгробни плочи трябва да се пребоядисат, да, но това ще ги развали. Все пак добре е да можеш да ги виждаш.
Следващите мигове потекоха бързо, после бавно, но накрая сякаш се разтваряха в безброй замъглени лъчи, като че ли насочвайки се към някакво бледожълто слънце и тя чу силен тракащ шум да нахлува в новонамереното спокойствие.
Това бе слънцето и светлината; факла, и още една, и друга след нея, и гласове; под факлата едно лице доби плът, здрави ръце я вдигнаха и тя почувствува нещо на бузата си, беше мокро. Някой я беше хванал и търкаше лицето й със сняг. Колко нелепо — със сняг!
— Сали Каръл! Сали Каръл!
Пред нея стоеше Опасният Дан Макгру и две други физиономии, които не познаваше.
— Дете, дете. Търсихме те цели два часа. Хари едва не се побърка.
Всичко стремглаво се връщаше ка мястото си — пеенето, факлите, страшният рев на маршируващите клубове. Тя се сгуши в ръцете на Патън и нададе дълго, тихо стенание.
— О, аз искам да се махна оттук! Връщам се у дома. Заведете ме у дома. — Гласът й се превърна в писък и сърцето на Хари, който тичаше от съседния коридор, се изпълни с хлад. — Утре! — извика тя не на себе си с луда, необуздана страст. — Утре! Утре! Утре!
VI
Богатството на златната слънчева светлина лееше твърде изтощителна и все пак странно приятна топлина върху къщата, която цял ден гледаше прашната улица. Две птици вдигаха голям шум, намерили хладно място сред клоните на едно дърво от съседния двор, а на пътя негърка мелодично съобщаваше, че
