Той сякаш понечи да каже нещо, но се намеси Шеба.
— Разполагала е с достатъчно време да се отърве от парите. Защо не претърсиш фургона, а аз ще погледна в пикапа?
Алекс кимна и Шеба излезе. Зъбите на Дейзи затракаха, макар че вечерта бе топла. Независимо какви бяха взаимоотношенията между Алекс и Шеба, бе ясно, че в този момент те си имаха доверие. Нито един от двамата обаче не й вярваше.
Дейзи се отпусна на дивана, обхвана с длани колене, за да спре треперенето си. Не гледаше как Алекс преравя чекмеджетата и претърсва вещите й. Бе я обзело чувството за неизбежност. Вече не помнеше какво означава да държиш живота си в свои ръце. Може би никога не го бе правила. Първо изпълняваше нареденото от майка й, сетне — от баща й. А сега животът й бе в ръцете на този опасен мъж.
Шумоленето на хартия бе последвано от тежко мълчание. Бе забила поглед в износения килим.
— Намери парите, нали?
— На дъното на чантата ти — там, където си ги скрила.
Тя вдигна глава и видя отворената чанта в краката му.
— Някой ги е сложил там. Аз не съм ги крила.
Той мушна парите в джоба си.
— Престани да играеш игрички. Сега си натясно, в ъгъла. Поне намери куража да кажеш истината и да понесеш последствията.
— Не съм откраднала парите. Някой е искал да ме натопи. — За Дейзи бе очевидно, че Шеба стоеше зад всичко това. И Алекс сто на сто го виждаше. — Не съм го направила! Трябва да ми повярваш.
Молбите й секнаха, като видя каменното изражение на лицето му и осъзна, че с нищо не можеше да промени мнението му. С ужасното чувство на примирение тя каза:
— Спирам да се защищавам. Казах истината и не мога да направя нищо повече.
Той отиде до стола срещу нея и седна. Изглеждаше уморен, но не и толкова уморен, колкото се чувстваше.
— Ще повикаш ли полиция?
— Ние се справяме сами с проблемите си.
— Значи си и съдия, и прокурор.
— Така стават работите тук.
Циркът би трябвало да е магическо място, но единственото, което откри тя тук, бе гняв и подозрение. Взря се в него, опитваше се да проникне зад непроницаемата фасада на изражението му.
— Ами ако сбъркаш?
— Не бъркам. Не мога да си го позволя.
Усети ледено предчувствие в уверения му тон. Такова съвършено високомерие бе сигурно предизвестие за нещастието. В гърлото й заседна буца. Бе казала, че повече няма да се защищава, но я обзе силно вълнение. Преглътна с мъка, вторачена в окъсаните грозни пердета, които закриваха прозореца зад него.
— Не съм откраднала двестате долара, Алекс.
Той стана и отиде до вратата.
— Ще се оправяме с последствията утре. Не се опитвай да напуснеш фургона. Ако го направиш, знай, че ще те намеря. Обещавам ти.
Усети ледената нотка в тона му и се запита какво ли наказание щеше да й наложи. Не ще и дума, че щеше да бъде строго.
Той отвори вратата и излезе в нощта. Тя чу рева на тигъра и потрепери.
Шеба гледаше как Алекс се отдалечава от нея. Сетне сведе поглед към двестате долара, които й бе дал, и разбра, че трябва да се махне; малко по-късно тя вече летеше по магистралата с кадилака си, без да се интересува накъде отива, нуждаеше се само от уединение, за да се наслади на унижението на Алекс. Защото при цялото си високомерие и гордост Алекс се бе оженил за една дребна джебчийка.
Само допреди часове, когато Джил Демпси й каза, че Алекс се бил оженил, на Шеба й се прииска да умре. Можеше да понесе грозния спомен за онзи ден, в който бе изгубила гордостта си и се бе унижила пред него — единствено поради увереността си, че той никога няма да се ожени. Как би могъл да намери друга жена, която да го разбира тъй добре, като нея, неговата близначка, неговото друго аз? Щом не искаше да се ожени за нея, значи нямаше да се ожени изобщо — така гордостта й бе спасена.
Но днес всичко това бе свършило изведнъж. Не можеше да повярва, че я бе отхвърлил заради тази безполезна играчка. Споменът за това как плачеше и се бе впила в него, как го молеше да я обича, възкръсна отново — ярък и силен, сякаш бе станало преди минути.
И ето че Алекс бе наказан далеч по-бързо, отколкото бе очаквала, и тя отново можеше да изправи глава. Не би могла да си представи по-болезнен удар върху гордостта му. Нейното унижение бе поне на четири очи, а неговото — пред очите на целия свят.
Шеба натисна бутона на радиото и колата се изпълни със звуците на твърд рок. Горкият Алекс! Наистина го съжаляваше. Беше пропуснал шанса да се ожени за кралицата на арената и свърши с една обикновена крадла.
Докато Шеба се носеше по обляната в лунна светлина магистрала в Северна Каролина, Хедър Пепър се бе свила зад вентилатора във фургона на баща си, обвила с тънички ръце гърдите си, с мокри от сълзите бузи.
Защо бе извършила такова ужасно нещо? Ако майка й бе жива, можеше да поговори с нея, да й обясни, че не го бе планирала, че чекмеджето на касата бе отворено, а тя ненавиждаше Дейзи и всичко стана просто от само себе си. Майка й щеше да й помогне да оправи нещата.
Но тя бе мъртва. А Хедър знаеше, че ако баща й научеше какво бе сторила, щеше да я намрази завинаги.
8.
— Ето я лопатата, мис — рече слонарят. — А ей там е количката. Изчисти им фургона.
Дигър, който се грижеше за животните на дресьора Нико Мартин, й подаде лопатата и закуцука навън. Старецът бе съсухрен, имаше артрит, а устата му бе хлътнала поради липсата на предни зъби. Дигър бе новият й шеф.
Дейзи гледаше тъпо лопатата си. Това бе наказанието й. Кой знае защо си бе мислила, че Алекс ще я затвори във фургона, ще го използва като подвижна затворническа килия, но би трябвало да се досети, че нямаше да се отърве тъй лесно.
Предишната вечер плака, докато не заспа на дивана. Не го усети кога се бе прибрал, дори не знаеше дали се бе върнал. Би могъл да прекара нощта и при някоя от шоу-гърлите. В душата й се надигаше мъка. Той почти не разговаря с нея по време на сутрешното им пътуване, само й съобщи, че ще работи за Дигър и че не може да напуска площадката без негово разрешение.
Отмести поглед от лопатата си към вътрешността на камиона-фургон. Слоновете вече бяха разтоварени през плъзгащите се врати в средата му, които се отваряха към рампа. Стомахът й се преобърна, в гърлото й се надигна вълна на гадене. Цялата вътрешност бе пълна с купчинки. Купчинки. Някои от тях бяха почти непокътнати, със стърчащи от тях стръкове слама. Други бяха размазани от гигантските стъпала. И миризмата.
Тя извърна глава и пое глътка чист въздух. Съпругът й смяташе, че бе крадла и лъжкиня и я бе наказал, като я прати да чисти на слоновете, макар да му бе казала, че се бои от животни. Погледна отново вътрешността на фургона.
Пресвета Дева Марийо!
Обзе я усещането за поражение и точно в този момент тя разбра, че се бе провалила. Просто не можеше да направи това. Другите хора изглежда разполагаха със скрити източници на сила, на които да разчитат по време на криза, но тя ги нямаше. Беше мекушава и безполезна. Всичко, което баща й твърдеше за нея, бе вярно. И всичко, което й бе казал Алекс. Не я биваше за нищо, освен да води разговор на приеми, а това нямаше никаква стойност.
Късното сутрешно слънце напичаше тила й, тя се взря в душата си и не откри дори и най-малката следа
