— Аз съм около животните от петдесет години. А, ти откога си тук?
— Само от две седмици. Ето защо се нуждая от съвета ти.
— Нямам време за приказки. Имам сума работа за вършене.
Той погледна зад нея, устните му се разтеглиха в усмивка, която разкриваше пожълтели зъби, извити около няколко дупки. Прекалено късно разбра какъв бе поводът за веселостта му. Тейтър се бе промъкнал зад нея.
Шляп!
Сякаш я бяха ударили в гърдите със стегнато навито парче килим. Без да има време да се стегне, тя отлетя на няколко метра и се препъна в купа сено. Приземи се върху бедрото си, болката прониза цялото й тяло. Хриптящият смях на Дигър отекна в ушите й. Вдигна глава навреме, за да съзре в очите на Тейтър изражение, което доста й заприлича на доволна усмивка.
В главата й сякаш избухнаха фойерверки. Стига, достатъчно й беше!
Пренебрегна болката в бедрото, скочи на крака и се впусна към слончето, размахала юмрук.
— Да не си посмял повече да го правиш! Никога! Чуваш ли ме?
Слончето отстъпи тежко крачка назад, а тя дойде още по-близо.
— Ти си груб, гаден и лош! И следващия път, когато ме събориш, ще съжаляваш за това! Няма да позволя да ме обиждат! Разбра ли ме?
Тейтър издаде жалостиво мучене и сведе глава, но тя бе твърде ядосана. Забравила за отвращението си при докосването до животни, тя мушна с показалец хобота му.
— Ако желаеш вниманието ми, ще го спечелиш, като се държиш любезно! Няма да го спечелиш, като ме събаряш всеки път, когато приближа!
Хоботът клюмна, едното му ухо се обърна. Тя се повдигна на пръсти, за да изглежда по-висока.
— Разбрахме ли се или не?
Той вдигна глава толкова, колкото лекичко да я докосне по рамото. Тя кръстоса ръце, отхвърляйки предложението за мир.
— Не мога да се правя, че нищо не се е случило.
Той я бутна отново. Тя събра всички сили, за да не се поддаде на тези невероятно къдрави негови мигли.
— Съжалявам, но това ще отнеме известно време А сега, ако ме извиниш, трябва да се връщам в менажерията.
И тя се обърна и тръгна.
Той измуча. Жалостиво. С разбито сърце. Като всяко момче на света, което току-що е изгубило любимата си.
Тя забави крачка и сърцето й омекна, като видя убитото от скръб слонче с увиснали уши и тъжни кафяви очи. Сломеният му хобот се влачеше по земята, върхът му се извиваше в праха.
— Ти сам си го направи — каза му тя.
Лекичко, умолително изтръбяване.
— Опитах се да бъда мила с теб.
Още едно патетично изтръбяване. И сетне за своя изненада тя видя как от очите му се затъркаляха сълзи. Дигър й бе казал, че слоновете са сред най-емоционалните животни на света и че могат да плачат, но тя не му повярва. А сега, като гледаше как сълзите се стичат по набръчканата кожа на Тейтър, негодуванието й се стопи.
И за втори път през този ден тя забрави за отвращението си от допира до животни. Протегна ръка и погали Тейтър по хобота.
— Не е честно. Ама и ти си един плачльо, като мен.
Той надигна глава и направи няколко предпазливи крачки към нея. После спря, сякаш искаше позволен да потърка глава о рамото й.
И отново за малко не я запрати надалеч, само че този път това бе жест на обич. Тя го почеса по челото.
— Не си мисли, че след като ти прощавам, може да правиш каквото си щеш. Ще внимаваш в обноски си, инак между нас е свършено.
Той се сгуши в нея, нежно като коте.
— Край на събарянията. И никакви гадни номера.
Той въздъхна тихичко и тя се предаде.
— Глупаво бебе.
Алекс наблюдава цялата сцена от задния вход в шапитото. Видя как слончето обвива хобот около ръката й и се усмихна вътрешно. Независимо дали Дейзи съзнаваше или не, но тя току-що си бе намерила приятел до гроб. Алекс се засмя и пое към Червения фургон.
Никога досега Хедър не се бе чувствала толкова жалка. Седеше до масичката във фургона, взряна в домашните си за деня, но не можеше да се съсредоточи върху текста. Досущ като останалите деца от цирка, тя учеше чрез кореспондентски курс в училището Калвърт в Балтимор, специализирано в образованието на деца, които не могат да ходят редовно на училище. През няколко седмици получаваше дебел плик, пълен с учебници, лекции и тестове.
Шеба си бе изработила навика да надзирава учението й, но и нейното образование не бе кой знае какво, затова контролът й се свеждаше единствено до проверка на тестовете. Хедър имаше проблеми с геометрията и бе получила двойка на последното си съчинение по английски.
Тя бутна книгите настрани и се вторачи в листа от тетрадка, върху когото си драскаше. Мисис Алекс Марков. Хедър Марков. Хедър Пепър Марков.
По дяволите! Защо й бе позволил да го направи? Защо Алекс бе оставил Дейзи да го целуне пред всички? На Хедър й се прииска да умре, когато видя тази целувка. Ненавиждаше до смърт Дейзи и най- хубавото нещо, което й се бе случило през последните седмици, бе да я види цялата изцапана да рие лайна. Тя заслужаваше да рие лайна.
Отново и отново Хедър се опита да изличи вината си за това, което й бе причинила, като си казваше, че Дейзи заслужаваше онова, което я бе сполетяло. Мястото й не бе тук. Не се вписваше. И не би трябвало изобщо да се омъжва за Алекс Марков. Алекс принадлежеше на Хедър.
Беше се влюбила в него шест седмици след като го видя за първи път. За разлика от баща й, той винаги намираше време да поговори с нея. Не възразяваше тя да го следва и преди да се появи Дейзи, той дори я вземаше със себе си, когато трябваше да изпълнява разни поръчки. Веднъж, докато бяха в Джаксънвил, влязоха в картинна галерия и той й обясни маса неща за картините. Освен това я насърчаваше да говори за майка си и бе казал това-онова за причините баща й да се държи толкова упорито.
Но колкото и да го обичаше, тя знаеше, че той я смяташе още за дете. Напоследък си мислеше, че ако бе осъзнал, че вече бе жена, щеше да погледне на нея с други очи и нямаше да се ожени за Дейзи.
Отново я бодна чувството за вина. Не бе възнамерявала да вземе парите и да ги скрие в чантата на Дейзи, но се бе озовала в Червения фургон, а Дейзи отговори на телефонното обаждане, чекмеджето на касата бе отворено и всичко просто се случи от само себе си.
Беше лошо, но тя непрекъснато си казваше, че не бе чак толкова лошо. Алекс не желаеше Дейзи — и Шеба го казваше. Дейзи щеше да го направи нещастен, а благодарение на стореното от Хедър, той можеше да го осъзнае сега, а не по-късно.
Ала целувката, на която бе станала свидетелка днес, й подсказваше, че Дейзи нямаше да го пусне толкова лесно. Хедър още не можеше да повярва как се бе хвърлила към него. Алекс не се нуждаеше от нея! Не му трябваше Дейзи, след като можеше да има Хедър.
Но как да узнае онова, което изпитваше към него, след като изобщо не му бе казвала? Тя бутна книгите настрани и скочи. Не можеше да търпи повече. Трябваше да го накара да види, че вече не бе дете. Трябваше да го накара да разбере, че не се нуждае от Дейзи.
И без да си остави време да помисли отново, тя изскочи и се запъти към Червения фургон.
Когато Хедър влезе, Алекс вдигна глава. Беше пъхнала палци в джобовете на едноцветните си шорти, почти изцяло покрити от твърде голямата за нея тениска. Изглеждаше бледа и нещастна, досущ като фея с подрязани криле. Сърцето го заболя за нея. Трудно й бе, но не се предаваше и това у нея му харесваше.
